и суетливо оправяше дълго кожено палто на „Зуки“13, което се бе поразкривило върху старомодния, изплетен от ракита манекен. Тя спря да се полюбува на палтото, украсено с ресни, в доста авангарден стил, впрочем. „Достатъчно дебело да държи топло в Сибир“, помисли си тя с усмивка.
Служителят дърпаше и се мъчеше с нарастващо раздразнение, докато най-сетне разбра, че палтото е закопчано с кукички. Като завъртя очи театрално, той го разкопча и разтвори двете предници. От манекена плисна течност, последвана от нещо, което приличаше на червеникаво бяло въже. Служителят, усетил по ръцете си влага, ги вдигна. Бяха червени — покрити с гъсто червено, което можеше да е само кръв.
Емили Далбърг сложи ръка пред устата си. Мъжът зад витрината реагира по-бурно, хукна навътре, хлъзна се на пода и загуби равновесие; извика и се хвана за манекена, но след миг се приземи тежко на земята заедно с него и палтото разкри труп.
Но не, осъзна Емили Далбърг; това не беше труп, във всеки случай не
Внезапно тя осъзна, че крайниците й отново са в състояние да се движат. В следващия миг се обърна и забърза надолу по „Риджънт стрийт“ с несигурни крачки, следвана по петите от все по-силни писъци. Но Емили Далбърг не се обърна назад нито веднъж.
42.
Три минути след десет вратата към Палуба 9 се отвори със скърцане към напълно безлюдния коридор. Писъкът на пожарната аларма беше секнал и единственото, което остана, бе досадното съобщение за тревога, повтарящо се отново и отново от корабната радиоуредба. От едната посока идваха далечните гласове на пожарникарите; от другата — неясната глъчка от предния салон. След кратко колебание, Пендъргаст излезе от тъмнината като паяк от дупката си. Погледна първо в едната, после в другата посока, взирайки се напрегнато към застлания с килим коридор. После с котешка бързина се стрелна напред, отвори входната врата на тризонета „Пеншърст“, надникна вътре и, след като затвори след себе си, пусна резето.
Остана неподвижен известно време в тихото антре. Оттатък, в салона, завесите бяха дръпнати срещу мрака и бурната сутрин, пропускайки слаба светлина в притихналия интериор. Чуваше се глухото боботене на кораба, звукът на дъжда и вятърът, който биеше в прозорците. Той вдиша, всичките му сетива бяха нащрек. Усети едва-едва същата восъчна миризма на пушек и смола, която таксиметровият шофьор бе описал; миризмата от вътрешния манастир на Гсалриг Чонг.
Погледна часовника си: двайсет и четири минути.
Тризонетът беше един от двата най-големи апартамента на борда, приличащ повече на елегантна градска къща, отколкото на корабна каюта, с три спални и стая за упражнения на горните етажи и салон, кухня, трапезария и балкон долу, свързани с вита стълба. Той влезе в тъмния салон. Сребро, злато, тюркоаз и лак блестяха матово в сенките. Пендъргаст светна лампите и бе заслепен от изключителната и еклектична колекция от предмети на изкуството, която се разкри пред очите му: ранни картини в стил кубизъм на Брак и Пикасо, смесени безразборно с шедьоври на азиатската живопис и статуи от Индия, Югоизточна Азия, Тибет и Китай. Имаше и други съкровища: маса, показваща кутии за емфие от ранно английско щамповано сребро и злато; няколко сандъчета, съдържащи древни гръцки монети; странна колекция от нещо, прилично на карфици за римска тога, както и римски монети.
Колекцията като цяло показваше колекционер с набито око, безукорен вкус и необикновено дълбоки джобове. И дори нещо повече — бе дело на човек с истинска култура и разбиране, човек с интереси и познания, далеч надхвърлящи един обикновен бизнес.
Това ли беше човекът, безпричинно и садистично осакатил Джордан Амброуз след смъртта му? Спомни си отново, че убийството на Амброуз беше психологически непоследователно във всяко отношение.
Той се насочи право към големия тиков шкаф в отсрещния край на стаята, който, бе обяснила Констанс, съхраняваше сейфа на апартамента. Като отвори шкафа, той извади магнитния пропуск, с който Кемпър го бе снабдил, и го пъхна в процепа. Миг по-късно вратата на сейфа се открехна с леко изщракване.
Той я отвори широко и напрегна очи да огледа вътрешността. Тогава усети, че отвътре се разнася силна миризма на смола и пушек. Сейфът беше празен, с изключение на едно нещо: дълга, правоъгълна кутия от дърво, покрита с избелели тибетски надписи.
Измъкна я изключително внимателно, отбелязвайки лекотата й. Беше толкова проядена от дървояди, че напомняше изсушен сюнгер, който се рони и пръска прах и при най-лекото докосване. Той вдигна старото месингово резе и нетърпеливо отвори капака, който се разпадна в ръцете му. Остави настрана парчетата и насочи поглед към вътрешността на кутията.
Беше празна.
43.
Звънецът на мостика издаде звук: знак, че някой влиза. Миг по-късно Кемпър се появи на прага. Льосюр се стресна при вида на мъжа: лицето му беше сиво, косата разрошена, дрехите — раздърпани. Изглеждаше така, сякаш не е спал от седмица.
— Какво става, господин Кемпър? — попита той, поглеждайки неволно към комодор Кътър, който бе още на мостика и продължаваше да се разхожда нервно. Корабът се движеше на автопилот — единство на софтуер, техника и сателитна технология, което бе истинско чудо на морската инженерна мисъл, способно да държи курса на кораба по-точно дори от най-добрия навигатор, спестявайки значително количество гориво. Проблемът, помисли си Льосюр, беше, че автопилотът продължаваше да следва курс към Ню Йорк.
— Откриха изчезналото момиче — каза Кемпър; гласът му беше тих. — Или по-точно — част от него.
Възцари се кратка тишина. Льосюр усети, че го залива вълна на ужас, когато се опита да смели информацията.
— Част от него — повтори той накрая. Гърлото му пресъхна.
— Парчета от човешко тяло — черва, вътрешности — бяха открити натъпкани в манекен в един от магазините на „Риджънт стрийт“. Приблизително по същото време кървави следи, полусмачкана гривна и… съсирена кръв, както и други неща… бяха локализирани от групата ми за разследване на перилата на кърмовия люк на Палуба 1.
— Значи останалото е било хвърлено зад борда — произнесе Льосюр много тихо. Това беше лош сън, кошмар.
— Така изглежда, сър. Плейърът на момичето беше намерен на Палуба В, извън люка, който води към машинното отделение. Сигурно някой я е заговорил долу, завел я е, или я е пренесъл до Палуба 1, след това я е убил и заклал на откритата палуба, хвърлил я е извън борда, като е оставил няколко… ами-и-и… трофея. Тях, оказа се, е занесъл в магазина за кожи на „Риджънт стрийт“.
— Пътниците знаят ли вече?
— Да. Новината изглежда бързо се е разчула. Отразява им се зле.
— До каква степен?
— Бях свидетел на голям брой истерични сцени. Наложи се да задържат един мъж в казино „Ковънт Гардън“. Предупредих ви колко опасна може да стане истерията — препоръката ми е обявяване на ISPS14 код първа степен и да предприемете незабавно стъпки за увеличаване на безопасността на борда.
Льосюр се обърна към друг офицер.
— Активирайте охранителните люкове на всички подстъпи към мостика. Да не минава никой без разрешение.
