— Тризонета „Пеншърст“ — промърмори той. — Трябва да сме сигурни, че е празен.
Хентоф зае позиция от едната страна на вратата, докато охранителят заблъска силно по блестящото дърво.
— Пожарна евакуация! Всички да излязат!
Нищо. Хентоф погледна Кемпър, който кимна. Гардът измъкна служебна магнитна карта и я пъхна в ключалката. Вратата се отвори и двамата влязоха вътре.
Кемпър изчака до вратата. Миг по-късно чу възбудени гласове от вътрешността. Една жена в камериерска униформа изтича от мезонета и хукна по коридора. След нея на вратата се появи Блекбърн, хванат здраво от гарда.
— Свали си мръсните ръце от мен, кретен такъв! — изкрещя той.
— Съжалявам, сър, заповед — отвърна гардът.
— Няма никакъв пожар! Дори не подушвам пушек!
— Заповед, сър — повтори Кемпър.
— Поне заключете вратата ми, за бога!
— Наредбата за пожарна охрана изисква всички врати да останат отворени по време на критични ситуации. А сега бихте ли отишли в предния салон, където се събират останалите пътници?
— Няма да оставя каютата си отключена! — откопчи се внезапно Блекбърн от хватката и се опита да хукне към стаята си.
— Сър — хвана го за сакото Хентоф, — ако не дойдете с нас, ще трябва да ви задържим.
— Ще ме задържите, как ли пък не! — Блекбърн замахна към Хентоф, който се дръпна настрани. Той се пресегна към вратата и Хентоф инстинктивно се опита да го спре, в резултат на което двамата паднаха на пода. Чу се звук от разкъсване на плат.
Кемпър притича.
— Закопчай го!
Охранителят извади чифт пластмасови белезници и когато Блекбърн се търкулна върху Хентоф и се опита да се изправи, той умело го хвърли на пода, стегна ръцете му и ги закопча отзад.
Блекбърн се дърпаше и трепереше от ярост.
— Знаете ли кой съм? Ще си платите за това…! — Той се опитваше да седне.
Кемпър се намеси:
— Господин Блекбърн, всички знаем отлично кой сте. А сега, ако обичате, изслушайте ме внимателно: ако не отидете доброволно в предния салон, ще ви изпратя право в брига, където ще останете до слизането, когато ще бъдете изправен пред местния съд и осъден за нападение.
Блекбърн втренчи очи в него, ноздрите му бяха разширени, дишаше тежко.
— Или, ако се успокоите и следвате заповедите, ще ви сваля белезниците и ще забравя за непровокираното ви с нищо нападение над член на екипажа. Ако се окаже, че тревогата е фалшива, ще се върнете в каютата си след трийсет минути. А сега изберете: кое да бъде?
След няколко минути Блекбърн склони. Кемпър направи знак на гарда, който му свали белезниците.
— Отведи го до салона. Не позволявай половин час никой да излиза.
— Да, сър.
— После, когато се чуе сигналът, могат да се върнат в апартаментите си.
— Много добре, сър.
Охранителят придружи Блекбърн до празното сега фоайе, оставяйки Кемпър и Хентоф сами в ехтящия коридор. Слава богу, пръскачките не се бяха включили. Цялата му работа по подготовката не беше отишла напразно. Пожарникарите пристигаха, повлекли маркучи и какви ли не принадлежности, влизаха в каютите и проверяваха за пожар, след което затваряха след себе си всяка врата. Макар вече да ставаше ясно, че вероятно тревогата е фалшива, те трябваше да проверят навсякъде. Кемпър погледна Хентоф и каза с тих глас:
— Добре ще е и ние да тръгваме. Не искаме да сме тук, когато Пендъргаст…
— Дори не го изричай. — И Хентоф забърза надолу по коридора, сякаш нямаше търпение да напусне това място час по-скоро.
41.
На другия край на кораба, седем палуби по-долу, Емили Далбърг излезе от кафене „Сохо“ след лека закуска с чай и кифла, и тръгна по близкия търговски коридор, известен като „Риджънт стрийт“. Предпочиташе този изискан пасаж пред другия, „Сейнт Джеймс“ на Палуба 6. Коридорът беше украсен така, че да изглежда като истинската „Риджънт стрийт“ отпреди сто години и дизайнерите бяха свършили изумителна работа: улични лампи с истински газови фенери, калдъръмени алеи с малки, елегантни бутици за облекла от двете страни. Беше дошла точно навреме: за разлика от казината и клубовете, които бяха отворени през целия ден и цялата нощ, „Риджънт стрийт“ спазваше обичайното работно време. Беше десет часът и магазините тъкмо отваряха, включваха осветлението, персоналът вдигаше металните решетки.
Десет часът. Имаше да убие час и половина до повторната среща с Гевин Брус и планирането на следващата им стъпка.
Далбърг се приближи до първия магазин, разглеждайки стоките на витрината. Познаваше истинската „Риджънт стрийт“ добре и стоките тук бяха дори по-скъпи от онези. Представи си само, размишляваше тя, докато гледаше през витрината, да платиш хиляда и сто паунда за една затворена коктейлна рокля, която можеш да си вземеш от Лондон за една трета от тези пари. Явно фактът да си на океански лайнер караше хората да губят здравия си разум.
Тя се усмихна неопределено, докато се спускаше по фалшивото авеню, а умът й блуждаеше. Странно, въпреки цялата паника и объркване, и страхът надвиснал във въздуха като плащ, тя се улови, че мисли за елегантния мистър Пендъргаст. Не го беше виждала от първата вечеря на кораба, освен веднъж, когато се разминаха в казиното, но тя осъзна, че мислите й се връщат към него отново и отново. Беше на тази земя от петдесет и една години, беше минала през трима съпрузи, всеки следващ по-богат от предишния, но през целия си живот не бе срещала мъж толкова интригуващ като Алойзиъс Пендъргаст. А най-странното беше, че изобщо не можеше да определи какво точно я привличаше у него. Но щеше да разбере; знаеше го от първия път, когато срещнаха погледите си, от първите сладки като мед думи, които се бяха отронили от устните му…
Тя спря да се полюбува на една украсена с пайети блуза на „Корнели“, а съзнанието й се зарея далече, преди да се върне обратно в настоящето. Първите й двама съпрузи бяха английски аристократи от старомоден тип и нейната способност и независимост накрая ги бяха прогонили. В третия си съпруг, американски барон в индустрията за опаковане на месо, най-сетне бе открила равен — колкото да го види как умира от удар по време на полов акт. Беше се надявала да срещне подходящ четвърти съпруг на круиза — животът беше кратък, а тя изпитваше смъртен страх да остане сама на стари години с конете си; но сега, с бъркотията около тези ужасни убийства, изгледите наистина не бяха обещаващи.
Няма значение. Веднъж да пристигнеше в Ню Йорк, следваха партито на Гугенхайм, забавите на списание „Ел“, вечерите в Метрополитън клъб, и още много места, на които можеше да срещне подходящия. Може би, помисли си тя, трябваше да понижи малко стандартите си… но съвсем леко.
А може би не. Беше сигурна, например, че господин Пендъргаст не би изисквал понижаване на стандартите. Най-малкото толкова сигурна, колкото би могла да бъде, преди да е съблякла дрехите на един мъж.
Погледна към бавно движещата се тълпа. Беше по-рехава от обикновено, което несъмнено се дължеше на високите вълни, изчезналите пасажери и убийството. А може би всички имаха махмурлук — количеството ликьор, което бе видяла да се изпива в ресторанти, клубове и салони предишната вечер, доста я беше учудило.
Тя се приближи до друг елегантен магазин, последният в пасажа, който тъкмо отваряше. Изчака лениво, докато металните ролетни щори се вдигаха с ужасен шум — онова, което бе очарователно на „Риджънт стрийт“, на борда на кораба беше направо гадно — и се изненада приятно, когато стъклената витрина разкри малък магазин за кожи. Не беше отишла, за да си купи нещо за обличане, но въпреки това можеше да оцени една красиво ушита дреха, когато я видеше. Един от служителите в магазина стоеше зад витрината
