Колелото на мрака

където се намираха магазините. Без да спира, хвърляше по едно око за някоя диаграма, от която да разбере местоположението си в момента. Докато го правеше, можеше да се закълне, че чува през тътена на двигателите лек шум от стъпки по килима.

Това бяха глупости. Продължи да върви по-бързо, зави отново, после пак, все още без да открива никаква карта или място, което да й е познато — само още безкрайни коридори. Освен това тя забеляза, че килимите под краката й са отстъпили място на балатум.

Осъзна, че е влязла в една от забранените зони на кораба, явно пропускайки табелката „Не влизай“. Сигурно е била върху вратата, която беше отворила с ритник. Но не искаше да се върне по същия път: нямаше начин.

Зад нея определено се чуваха стъпки, сега по-отчетливи, които забързваха и забавяха според нейните крачки. Ами ако я преследваше някой перверзник? Може би трябваше да бяга — щеше да избяга всякак на един стар перверзник. Тя стигна до една странична врата, мина през нея и се спусна по метална стълба, достигайки друг коридор. Чу потропването на стъпки по стълбата зад нея.

Точно тогава тя хукна.

Коридорът направи остра чупка и завърши с врата, на която беше изписано в червено:

САМО ЗА МЕХАНИЦИ

Натисна бравата. Заключено. Тя изпадна в паника, едва сдържаше дъха си. Можеше да чуе отекващите по коридора забързани стъпки. Опита отново бравата, разтърсвайки я, като викаше. Плейърът й се измъкна от джоба и се плъзна по пода, без да го забележи.

Тя се обърна отново, огледа се в паника за друга врата, за пожарен изход, за нещо.

Тичащите стъпки се чуваха все по-близо и по-близо. И тогава внезапно иззад ъгъла се показа един силует.

Мади се дръпна рязко, в гърлото й се надигна вик, но като се взря по-напрегнато, изхлипа с облекчение:

— Слава богу, че сте вие. Помислих… че някой ме преследва… не знам. Загубих се. Толкова се радвам, че…

Ножът се появи толкова бързо, че тя нямаше време дори да извика.

39.

Льосюр беше застанал в дъното на мостика. Мейсън стоеше до него. Той гледаше как комодор Кътър, сплел ръце зад гърба, крачи с бавна отмереност напред-назад пред таблото с подредени от единия до другия край плоскоекранни монитори. Очертаният му силует отминаваше екраните един след друг. Но очите му оставаха вперени напред, без да поглеждат нито екраните, нито вахтения офицер, застанал отстрани с нещастна физиономия.

Льосюр погледна към радара и дисплеите за климатичната система. Корабът заобикаляше южния фланг на голяма, движеща се по посока на часовниковата стрелка, буря. Добрата новина беше, че вятърът духаше отзад; лошата: това означаваше, че се движат с попътна вълна, която не превишаваше скоростта на кораба. Жироскопите бяха опънати до крайност отпреди часове, но дори така корабът имаше бавно, колебливо ротационно отклонение, което гарантираше допълнителен дискомфорт за пътниците. Той погледна към дисплеите отново. Вълните се издигаха на девет метра височина, вятърът се носеше с четирийсет възла, радарът показваше много разсеяни сигнали. Въпреки това „Британия“ се справяше чудесно. Льосюр изпита чувство на гордост.

Кемпър се появи безшумно до него, лицето му беше призрачно синьо на изкуствената светлина от дисплеите. Изглеждаше като човек, на когото са му се струпали много грижи изведнъж.

— Заповед, сър — промърмори той.

Льосюр погледна към Мейсън и й направи знак с очи. Двамата излязоха след Кемпър в едно от покритите крила на мостика. Дъждът трополеше по стъклата и се стичаше надолу на плътни струи. Отвън всичко беше черно.

Кемпър безмълвно подаде на Льосюр лист хартия. Първият помощник присви очи на слабото осветление.

— Господи! Осемнайсет души са изчезнали?

— Да, сър. Но ще видите накрая, че шестнайсет вече са се появили. Излизат за десет минути от каютата си и съпругите или съпрузите им звънят на охраната. Истина е обаче, че атмосферата на кораба се влошава. Пасажерите изпадат във все по-голяма паника. И персоналът ми е направо парализиран.

— А онези пътници, които не са били открити?

— Едно шестнайсетгодишно момиче — баба й и дядо й ни съобщиха. И жена с лека форма на Алцхаймер.

— Откога ги няма?

— Момичето от три часа. Възрастната жена — от около час.

— Смятате ли, че това е причина за сериозна тревога?

Кемпър се поколеба.

— За възрастната дама — не; според мен просто се е объркала, може би е заспала някъде. Но момичето… ами, обезпокоен съм. Викаме я по радиоуредбата непрекъснато, претърсихме обществените места. И тогава изникна ето това. — Той подаде втори лист на Льосюр.

Първият помощник-капитан четеше с нарастващо недоумение.

— Господи боже, истина ли е? — Той забоде пръст в листа. — Чудовище броди из кораба?

— Шестима души от Палуба 9 съобщиха, че са го видели. Нещо като… не знам точно. Нещо, обвито в дим, или направено от гъст дим. Обясненията се различават. Има голямо объркване.

Льосюр му върна листовете.

— Това е абсурдно.

— Само показва степента на истерия. Според мен ситуацията се развива обезпокоително — много обезпокоително. Масова истерия на океански лайнер в средата на Атлантическия океан, представяте ли си? Както вървят нещата, ще се окаже, че не разполагам с хора, които да се справят с това. Объркани сме.

— Съществува ли начин за прехвърляне на друг корабен персонал за временно дежурство по охраната? Изтегляне на няколко способни младши инженери от обичайната им работа?

— Забранява се от устава — каза капитан Мейсън, намесвайки се за първи път. — Комодор Кътър е единственият, който може да го отмени.

— Можем ли да отправим искане? — попита Кемпър.

Мейсън погледна невъзмутимо към централния мостик, където крачеше Кътър.

— Сега не е подходящото време да молим комодора за нищо, господин Кемпър — произнесе тя отсечено.

— Какво ще кажете да затворим казината и да пренасочим персонала на Хентоф към охраната?

— Корпорацията направо ще ни обеси. Четиридесет процента от печалбата идва от казината. И освен това, тези хора са търговци и крупиета, както и шефове — не са обучени за нищо друго. По същата логика можем да пренасочим келнерския персонал.

Настъпи дълга тишина.

— Благодаря за доклада, господин Кемпър — кимна Мейсън. — Това е всичко.

Кемпър кимна и излезе, оставяйки Льосюр и Мейсън сами.

— Капитан Мейсън? — произнесе накрая Льосюр.

— Да, мистър Льосюр? — капитан Мейсън се обърна към него, твърдите линии на лицето й едва личаха на слабото осветление.

— Извинете, че повдигам въпроса отново, но обсъдена ли е възможността да се отклоним към Сейнт Джонс?

Тишината, която последва този въпрос, се проточи дълго, почти минута. Накрая Мейсън отговори: