Колелото на мрака

пет-шест сантиметра от дясната си страна и най-малко десет — отгоре.

Той застана неподвижно, като продължи да се взира. Беше сигурен, че платното беше продадено непокътнато на търга в „Кристис“. Това можеше да означава само едно: самият Блекбърн го беше повредил по някаква собствена причина.

Дишането на Пендъргаст се забави, докато размишляваше над този факт: че един колекционер на изкуство би могъл да осакати картина, която му е струвала над три милиона долара.

Той откачи картината от стената и я обърна. Обшивката бе сменена наскоро, което можеше да се очаква от картина, от която е рязано. Наведе се и помириса платното, дръпвайки се назад от варовиковата миризма на лепилото, използвано за обшивката. Съвсем прясна: много по-прясна от пет месеца. Натисна я с нокът. Лепилото наскоро бе засъхнало. Смяната явно е била извършена само преди ден или най-много два.

Той погледна часовника си: пет минути.

Бързо сложи картината с лице към дебелия килим, извади ножче от джоба си и го вкара между платното и рамката, след което изключително внимателно натисна острието надолу, откривайки вътрешния край на платното. Тъмна, широка ивица от стара коприна привлече погледа му.

Обшивката беше фалшива; нещо бе скрито под нея. Нещо толкова ценно, че Блекбърн беше срязал картина за над три милиона, за да го скрие.

Той бързо огледа фалшивата обшивка. Беше стегната здраво между платното и рамката. Бавно и внимателно Пендъргаст издърпа платното от едната страна на рамката, освобождавайки обшивката, след което повтори процедурата от другите три страни и я отдели.

Между фалшивата обшивка и истинската беше скрита картина върху коприна, покрита от рядка копринена тъкан. Пендъргаст я повдигна на разстояние дължината на ръцете си, след което я сложи на килима и дръпна тънкото покривало.

За миг съзнанието му се изпразни. Сякаш внезапен повей на вятър бе издухал тежкия прах от мозъка му, оставяйки кристална чистота. Образът се конструира в ума му, когато способността му да разсъждава се върна. Беше много древна тибетска мандала с невероятна, изключителна и съвършено неразгадаема сложност. Фантастична вихрена спирала, преплитаща геометрична фантазия, поръбена в злато и сребро, разпадаща се палитра от цветове срещу чернотата на пространството. Като галактика в самата себе си, с милиарди звезди, завихрени около нещо чудато, притежаващо изключителна плътност и мощ…

Пендъргаст откри, че погледът му е неумолимо привлечен от странното нещо в центъра на тази необичайна рисунка. Фиксиран в тази точка, той установи, че не е в състояние да отмести очите си. Направи слабо усилие, после по-голямо, удивен от силата на образа, който държеше в плен и разума, и погледа му. Беше се случило толкова внезапно, толкова подмолно всъщност, че нямаше време да се подготви. Тъмната дупка в центъра на мандалата изглеждаше като жива, пулсираща, пълзяща по възможно най-отвратителния начин, отваряйки се като някакво гнусно отверстие. Имаше чувството, че аналогична дупка се е отворила в средата на челото му, че милиардите спомени, преживявания, убеждения и решения, които правеха личността му уникална, се бяха изкривили, бяха се променили; сякаш самата му душа бе изтръгната от тялото и всмукана в мандалата, в която той стана мандалата и мандалата стана той. Сякаш бе превърнат в метафизичното тяло на просветления Буда… Само дето това съвсем не беше Буда.

И в това се състоеше чистият, неумолим и неотвратим ужас.

Беше някакво друго, универсално същество, анти Буда, физическо проявление на чистото зло. И то беше тук, с него, в тази картина. В тази стая…

И в главата му…

47.

Гласът на Льосюр заглъхна на мостика, заменен от воя на вятъра и плисъка на дъжда в прозорците, електронното пиукане на уредите и радара, когато завършваха цикъл.

Никой не заговори. Льосюр усети, че го обзема внезапна паника. Беше стигнал далеч, беше хвърлил шапката си на ринга заедно с Мейсън. Току-що бе направил стъпката, която гарантираше самоубийствен край на кариерата му.

Най-накрая вахтеният офицер пристъпи напред, груб моряк със старомодно поведение. С наведени надолу очи и прибрани край тялото ръце, той бе самото олицетворение на самопожертвователността и смелостта. Прочисти гърлото си и заговори:

— Първата отговорност на капитана е да опази живота на хората на борда — както на екипажа, така и на пътниците.

Кътър го погледна, гърдите му се вдигаха и спускаха бързо.

— Исках да кажа, че съм с вас, капитан Мейсън. Ще заведем този кораб до пристанище.

Той най-накрая се осмели да вдигне очи и погледна Кътър. Онзи отвърна лице с желязно изражение. Вахтеният офицер отново наведе клепачи, но не отстъпи назад.

Вторият помощник застана до него, последван от двамата младши капитани. Без да произнесе и дума, Холси стори същото. Стояха в плътна група в центъра на мостика, угрижени, смутени, а очите им избягваха погледа на комодора. Кемпър, шефът по сигурността, остана като побит на мястото си, месестото му лице бе опънато от тревога.

Мейсън се обърна към него с хладен и сух глас:

— Става въпрос за законово действие по Параграф V. Съгласието ви е необходимо, господин Кемпър. Трябва да вземете решение сега. Ако не сте с нас, това означава, че сте на страната на комодора. В такъв случай ще продължим курс към Ню Йорк — и вие ще поемете тежестта на отговорността за всички последици.

— Аз… — изграчи Кемпър.

— Това е бунт — обади се Кътър и гробовният му глас прозвуча ниско и заплашително. — Чисто и просто бунт. Който вие подкрепяте, Кемпър, и носите вина за бунт в открития океан, което е криминално престъпление. И за което ще бъдете държан под отговорност в пълна степен. Никога повече кракът ви няма да стъпи на кораб, докато сте жив. Което впрочем важи и за останалите от вас.

Мейсън направи стъпка към Кемпър; гласът й омекна с една нотка:

— Грешката не е ваша, бяхте поставен между чука и наковалнята. От една страна е възможността да ви обвинят в бунт. От друга — обвинение в убийство по небрежност. Животът е трудно нещо, мистър Кемпър. Направете избора си.

Шефът по сигурността дишаше толкова усилено, че бе заплашен от хипервентилация. Той местеше очи от Мейсън към Кътър и обратно, очите му се стрелкаха към останалите, сякаш търсеше изход. Но такъв нямаше. Той заговори притеснено:

— Трябва да влезем в пристанище колкото е възможно по-скоро.

— Това е мнение, не изявление — отбеляза хладно Мейсън.

— Аз… аз съм с вас.

Тя обърна очи към комодора.

— Вие сте позор за униформата си и за хилядагодишната морска традиция! — изрева Кътър. — Това няма да ви се размине!

— Комодор Кътър — произнесе Мейсън, — при тези обстоятелства, съгласно Параграф V на Морския кодекс, вие сте отстранен от командване. Давам ви възможност да се оттеглите от мостика с достойнство. След което ще заповядам да ви изхвърлят.

— Вие… вие сте опърничава, зла вещица! Живо доказателство, че жените нямат място на мостика на един кораб! — Кътър се втурна към нея с нечленоразделен рев и дръпна ревера на сакото й, преди двамата охранители да го хванат. Той изруга, дращеше и ревеше като диво животно, когато го събориха на земята, притиснаха го и го закопчаха с белезници.

— Тъмнокоса кучка! Дано гориш в ада!

Бяха извикани още гардове от една близка група и комодорът беше усмирен с голямо усилие. Най-сетне