Колелото на мрака

напрегнато усилие върху лицето на Матей — сякаш всяка дума в Евангелието, която пише, е опит да се изтръгне от истинската природа на своето същество. Сега го сравни с апатичното присъствие на ангела, който му помага — начина, по който главата се навежда; полунаивната, полусвенлива стойка на краката; почти скандално чувственото лице. Погледни как Матей е готов да ни ритне с прашния си крак, сякаш ще разкъса повърхността на картината. Нищо чудно, че светецът покровител го възпира! И ако ангелът ни изглежда мекушав, необходимо е само да зърнем силата, славата в тези величествени криле, за да ни напомнят, че сме в присъствието на божество. — Той спря за момент. — Знаеш ли, Констанс, защо от всичките репродукции в тази монография само тази е в черно и бяло?

— Не, не знам.

— Защото не съществува цветна снимка на картината. Била е унищожена. Да, този великолепен израз на творческия гений е бил бомбардиран, потънал в забрава по време на Втората световна война. Сега ми кажи: ако трябва да избера между това платно и живота на милион безполезни, неуки, бързопреходни хора — човечеството, казваш ти, е толкова важно за мен — кое, мислиш, бих избрал да загине в онзи голям пожар? — Той побутна томчето към нея.

Констанс го гледаше ужасена.

— Как можа да изречеш такова противно нещо? И кое ти дава правото да го изречеш? Какво те направи толкова различен?

— Скъпа моя Констанс! Не помисляй и за миг, че вярвам, че съм по-добър от останалата част от тълпата. Моите пороци са същите, както на всеки друг. И един от тези пороци е себелюбието. Аз заслужавам спасение, защото искам моя живот да продължи — и съм в позиция да направя нещо за това. Вече не сме на ръба, а се движим направо към катастрофа. И погледнато практически — как бих могъл аз да спася този кораб? Както във всяка катастрофа, всеки се грижи сам за себе си.

— Наистина ли мислиш, че можеш да живееш с тази мисъл, ако изоставиш тези хора на съдбата им?

— Разбира се, че мога. Както и ти.

Констанс се поколеба.

— Не съм сигурна — промърмори тя. Някъде дълбоко част от нея усети нещо силно привличащо в думите му — и това я смути повече от всичко.

— Тези хора не означават нищо за нас. Както мъртвия, за когото четеш във вестниците. Просто ще напуснем този плаващ Гомор и ще се върнем в Ню Йорк. Ще се гмурнем в интелектуални забавления, философия, поезия, беседи: Ривърсайд 891 е превъзходно обзаведен като място за уединение и размисъл. — Той направи пауза. — И не правеше ли точно така твоят пръв настойник и мой далечен роднина, Енок Ленг? Неговите престъпления бяха далеч по-отвратителни от нашите малки моменти на егоизъм. А той все пак успя да се отдаде на живот на физически комфорт и интелектуални удоволствия. Един дълъг, дълъг живот. Знаеш, че това е истина, Констанс: ти беше там с него, през цялото време. — И той отново кимна, сякаш това бе най-съсипващият му аргумент.

— Истина е. Аз бях там. За да видя как угризенията на съвестта бавно разяждат ума му, както червеят — изгнилото дърво. Накрая бе останало толкова малко от този брилянтен човек и бе едва ли не благословия, когато… — Тя не можа да довърши. Но умът й го направи: тя знаеше, че не може да бъде убедена от нихилистичното послание на Пендъргаст. — Алойзиъс, не ме интересува какво казваш. Това е ужасно лошо. Ти винаги си помагал на другите. Беше посветил цялата си кариера на това.

— Именно! И каква е ползата? Какво ми донесе това освен неудовлетворение, съжаление, отчуждение, огорчение, болка и укори? Ако бях напуснал ФБР, мислиш ли, че отсъствието ми щеше да ги опечали? Благодарение на собствената ми некомпетентност, единственият ми приятел в Бюрото умря по един повече от ужасен начин. Не, Констанс: най-после научих горчивата истина. През цялото време съм се старал безсмислено — безплодния труд на Сизиф! — опитвах се да запазя онова, което по същината си е неспасяемо. — След тези думи той се успокои и се облегна в кожения фотьойл, вземайки чашата си с чай.

Констанс го погледна в ужас.

— Това не е онзи Алойзиъс Пендъргаст, когото познавам. Ти си променен. Още щом се върна от каютата на Блекбърн, се държеше странно.

Пендъргаст отпи глътка от чая, подсмърквайки презрително.

— Ще ти кажа какво се случи. Булото най-после падна от очите ми. — Той внимателно остави чашата обратно на масата и изправи гръб. — То ми показа истината.

— То?

— Агозиенът. Наистина забележителен предмет, Констанс, една мандала, която ти позволява да провидиш през реалната истина до центъра на света: чистата, неподправена истина. Толкова силна, че може да пречупи един неустойчив ум. Но за тези от нас със силен интелект, това е откровение. Сега се познавам: кой съм, и — най-важното — какво искам.

— Не помниш ли какво казаха монасите? Агозиенът е зло, тъмен инструмент на отмъщението, чиято цел е пречистване на света.

— Да. До известна степен двусмислен избор на думи, не мислиш ли? Пречистване на света. Аз, разбира се, няма да го използвам за такава цел. По- скоро ще го настаня в библиотеката на имението ни на Ривърсайд драйв, където мога да прекарам целия си живот, съзерцавайки неговите чудеса. — Пендъргаст се облегна назад и отново взе чая си. — Агозиенът следователно ще ме придружи в спасителната лодка. Както и ти — предполагам, ще намериш, че планът ми е приятен.

Констанс преглътна, но не отговори.

— Не разполагаме с много време. Настъпи моментът да вземеш решение, Констанс — с мен ли си… или си против мен?

И когато отпи друга глътка, бледите му котешки очи я гледаха спокойно над ръба на чашата с чай.

59.

Льосюр беше решил, че е най-добре да отиде сам.

Сега той спря пред обикновената метална врата на каютата на капитан Кътър, опитвайки се да успокои лицевите си мускули и да регулира дишането си. Когато реши, че изглежда достатъчно спокоен, пристъпи и почука леко два пъти.

Вратата се отвори толкова бързо, че той почти подскочи. Изненада се още повече, когато видя капитана цивилен, облечен в сив костюм, с вратовръзка. Мъжът стоеше на прага, хладният му поглед се заби някъде нагоре, от дребното му тяло се излъчваше гранитна сила и сигурност.

— Комодор Кътър — започна Льосюр, — дойдох тук в качеството си на временно изпълняващ длъжността капитан на кораба, за да… ви помоля за съдействие.

Кътър продължи да се взира. Льосюр усети силата на погледа му толкова интензивно, сякаш мъжът бе забил пръст в средата на челото му.

— Може ли да вляза?

— Щом искате. — Кътър се дръпна назад. Каютата му, което Льосюр не бе виждал преди, беше — както можеше да се предвиди — спартанска: функционална, спретната и безлична. Не се виждаха семейни снимки, нито пък морски или моряшки дрънкулки, никакви мъжки аксесоари, които обикновено има в капитанска каюта, като кутия за пури с овлажнител, бар или червени кожени кресла.

Кътър не покани Льосюр да седне и самият той остана прав.

— Капитане — започна отново Льосюр бавно, — до каква степен сте запознат с настоящата ситуация на кораба?

— Знам само онова, което чух по радиоуредбата — каза Кътър. — Никой не ме е посещавал. Никой не си даде труда да говори с мен.

— Тогава не знаете, че капитан Мейсън окупира мостика, пое контрол над кораба, повиши скоростта по фланга и е решена да насочи „Британия“ право към Кериън Рокс?

Той изрече думата безгласно: