Колелото на мрака

— Не.

— Не можем да измислим как да я спрем. Заключила се е на мостика с обявяването на код три. След малко повече от час ще се ударим в скалите.

При това Кътър направи малка крачка назад, олюля се, след това се стабилизира. Лицето му загуби цвета си. Той не каза нищо.

Льосюр бързо обясни подробностите. Кътър слушаше без да го прекъсва, с неутрално лице.

— Комодор — завърши Льосюр, — само вие и капитан Мейсън знаете цифровата комбинация за изключването на тревога код три. Дори ако успеем да проникнем на мостика и задържим Мейсън, ще продължим да се движим в режима на код три, преди да успеем да поемем контрол над автопилота. Вие знаете тези кодове. Никой друг няма представа.

Тишина. И тогава Кътър каза:

— Компанията разполага с кодовете.

Льосюр направи гримаса.

— Ще отнеме време, докато ги открият. Честно казано, в Корпорацията е пълно безредие заради тази ситуация. По всяка вероятност никой не знае къде са и всеки ще прехвърля отговорността към друг.

Руменината се върна отново върху лицето на капитана. Льосюр се зачуди на какво ли се дължеше. Страх за кораба? Гняв към Мейсън?

— Сър, не става въпрос само за кода. Вие познавате кораба по-добре от всеки друг. Налице е криза и четири хиляди живота висят на косъм. Остават ни седемдесет минути до сблъсъка с Кериън Рокс. Нуждаем се от вас.

— Мистър Льосюр, да не би да ме молите да поема отново командването на този кораб? — долетя тихият въпрос.

— Ако това е, което трябва, да.

— Кажете го.

— Комодор Кътър, моля ви да поемете командването на „Британия“.

Тъмните очи на капитана заблестяха. Когато заговори отново, гласът му беше нисък и натоварен с емоция.

— Господин Льосюр, вие и палубните офицери сте бунтовници. Вие сте от най-презрения вид човешки създания, които могат да се срещнат в открития океан. Някои действия са толкова отвратителни, че не могат да бъдат променени. Разбунтувахте се и предадохте командването в ръцете на един психопат. Вие и всички ваши поддръжници — ласкатели, конспиратори и блюдолизци, сте планирали това предателство срещу мен, още щом сме напуснали пристанището. Сега повтаряте вихрушката. Не, сър: няма да ви помогна. Нито с кодовете, нито с кораба. Няма да тръгна да бърша сополивия ви нос. Единственото, което дългът ми изисква, е: ако корабът потъва, да потъна с него. Приятен ден, господин Льосюр.

Червенината върху лицето на Кътър продължи да се сгъстява и Льосюр внезапно разбра, че това не е в резултат на гняв, омраза или мрачно предчувствие. Не — дължеше се на триумф: болния триумф на отмъщението.

60.

Облечен в шафрановата роба на тибетски будистки монах, Скот Блекбърн дръпна завесите над плъзгащата се стъклена врата към балкона си, закривайки гледката към сивотата на бурята отвън. Стотици свещи изпълваха салона с трепкаща жълта светлина, докато двете месингови кадилници пълнеха въздуха с изисканото благоухание на сандалово дърво и цветове на пасифлора.

На една малка масичка настойчиво звънеше телефон. Той го погледна намръщено, след това вдигна слушалката.

— Какво има? — попита кратко.

— Скоти? — долетя висок, задъхан глас. — Аз съм, Джейсън. Опитваме се да те открием от часове. Виж, тук всички направо са откачили, трябва да се съберем, за да…

— Млъквай, мътните да те вземат! — прекъсна го Блекбърн. — Ако ми звъннеш още веднъж, ще ти откъсна гръкляна и ще го хвърля в тоалетната. — Той внимателно остави слушалката на вилката й.

Никога не бе чувствал сетивата си толкова изострени, толкова будни, толкова фокусирани. Зад вратите на апартамента си можеше да чуе виковете и ругатните, топуркащите стъпки, писъците, дълбокия грохот на океана. Каквото и да ставаше, не го засягаше и не можеше да стигне до него в заключената му каюта. Тук той беше на сигурно — с Агозиена.

Когато завърши приготовленията си, си помисли за странната траектория на последните няколко дни, и как свръхестествено се бе променил животът му. Телефонното обаждане отникъде за картината; това, как я беше видял за първи път в хотелската стая; освобождаването й от неопитния й, незаслужаващ собственик; занасянето й на борда на кораба. И после, в същия ден, неочакваната среща с Каръл Мейсън, командваща същия кораб — колко странен беше животът! В първия си изблик на гордост от придобивката той бе споделил Агозиена с нея и после се бяха чукали толкова диво, с такава всепоглъщаща страст, че сливането им сякаш бе разбило самия фундамент на съществото му. Но след това бе видял промяната у нея, точно както видя промяната в себе си. Бе забелязал не можещия да се сбърка глад за притежание в очите й, победоносното и ужасяващо изоставяне на всички стари и тесногръди морални ограничения.

Едва тогава осъзна онова, което би трябвало да прозре преди: че е трябвало интуитивно да се погрижи за защитата на трофея си. Всеки който го видеше, щеше да изгаря от желание да го притежава. Защото Агозиенът, тази невероятна мандала-вселена, имаше уникална сила над човешкия ум. Сила, която можеше да бъде освободена. И той, над всички други, бе в идеалната позиция да я освободи. Имаше капитала, прозорливостта и — най-вече — технологията. С графичната си топ технология той можеше да предаде образа във всичките му изящни подробности на целия свят, при огромна печалба и влияние за себе си. С неограничения си достъп до капитал и талант, можеше да отключи тайните на образа и да научи как той упражнява удивителните си ефекти върху човешкия мозък и тяло, и да приложи тази информация за създаването на други изображения. Всички на земята — или най-малкото тези, които поне малко се интересуваха — щяха да бъдат променени напълно. Той щеше да притежава оригинала; щеше да контролира как неговото подобие се разпространява. Светът щеше да стане ново място: неговото място.

Освен него имаше и друг, който знаеше за убийството, което бе извършил. Агент, който — сега вече бе убеден — го преследваше на кораба. Мъж, който използваше всички възможни средства, дори камериерките от персонала на „Британия“, за да отнеме от него най-ценната му вещ. При тази мисъл той усети, че кръвта му се разпалва и сърцето му забързва; усети толкова силна омраза, че ушите му писнаха и изпукаха отвътре. Как този човек бе научил за мандалата Агозиен, Блекбърн не можеше да разбере. Може би Амброуз се беше опитал да я продаде първо на него; може би непознатият беше друг познавач. Но в края на краищата какво му пукаше как онзи бе научил: часовете му вече бяха преброени. Блекбърн беше видял разрушителната работа на една тулпа24 преди, и онази, която той бе призовал — благодарение на истинската сила на желанието — беше изключително коварна и мощна. Нито едно човешко същество не би могло да се спаси от нея.

Той си пое дълбоко въздух на пресекулки. Не можеше да доближи Агозиена в подобно състояние на омраза и страх, на привързаност към материалния свят. Опитът да задоволиш светски желания беше като да носиш вода в морето; нямаща край работа, и в основата си — безполезна.

Като си пое бавно и още по-дълбоко дъх, той седна и затвори очи, концентрирайки се върху нищото. Когато усети, че вълничките в съзнанието му се изглаждат, се изправи отново, отиде до отсрещната стена на салона, свали платното на Брак, обърна го и откачи фалшивата подплата, разкривайки отдолу танката. Извади я с изключително внимание и като държеше очите си настрана, я закачи с един копринен шнур на златна кука, която бе забил в стената.

Отпусна се пред картината и застана в поза лотос, слагайки дясната си ръка върху лявата, палците се докосваха във формата на триъгълник. Леко наведе врата си и върхът на езика му докосна небцето зад горните зъби; погледът му беше разфокусиран върху пода пред него. След това с възхитителна бавност той вдигна очи и погледна Агозиена.

Изображението беше красиво осветено от искрящите свещи, подредени на сребърни подноси, жълти и