осветяваха терена. Прехванатият радиотрафик сочеше, че екипите бяха открили нещо. Нещо голямо.
Ала изпитваха сериозни затруднения с откритието си. Първо, бяха повредили най-мощния си кран в опит да го вдигнат. А сега се опитваха да изтеглят нещото с тежки машини. Ала от разговорите по радиото ставаше ясно, че късметът не беше на тяхна страна. Не ще и съмнение, „Ролвааг“ беше наблизо, в случай, че потрябват още хора или техника. Валенар се усмихна: в крайна сметка американците не бяха чак толкова компетентни. При това темпо щяха да им потрябват седмици, за да качат метеорита на борда.
Разбира се, той никога не би допуснал това да стане. След като Тимер се завърне безопасно на борда, Валенар щеше да повреди танкера, за да попречи на отплаването им, след което щеше да разпространи новината за опита им за кражба. Така щеше да запази честта на страната си. Когато политиците видят метеорита — след като са научили как американците са се опитали да го откраднат — те ще разберат. Заради този метеорит дори могат да го повишат и да напусне Пуерто Уилямс. Не той, а корумпираните негодници от Пунта Аренас щяха да страдат. Но всичко зависеше от точния избор на подходящия миг…
Усмивката му се стопи, като си помисли за Тимер, затворен в ареста на кораба. Това, че бе убил някого, не бе изненада; младежът реагираше бързо, много искаше да направи впечатление. Онова, което изненада Валенар, бе, че го бяха заловили. Очакваше с нетърпение да го разпита.
Не си позволи да обмисля другата възможност: че американецът бе излъгал и младежът бе мъртъв.
Нещо прошумоля и зад него се появи офисиал де гуардия.
— Команданте?
Валенар кимна без да го погледне.
— Получихме втора заповед да се завърнем в базата, сър.
Валенар не отвърна нищо. Чакаше, мислеше.
— Сър?
Валенар се обърна в мрака. Очакваната мъгла се спускаше на вълма.
— Запазете радиомълчание. Не потвърждавайте приемането на телеграми.
При тази заповед в очите на офицера проблеснаха едва видими пламъчета, ала той бе твърде добре обучен, за да поставя под съмнение изпълнението на заповед.
— Слушам, сър.
Валенар гледаше мъглата. Носеше се като дим, който прииждаше сякаш отникъде, за да забули морето наоколо. Светлините на големия танкер запремигваха и ту изчезваха, ту се появяваха отново, размазани от вълмата, докато най-сетне се изгубиха. В средата на острова ярката светлина на работната площадка се превърна в неясно сияние, сетне и то изчезна и около кораба се спусна стената на пълен мрак. Той наведе глава в инфрачервения визьор — в него корабът се очертаваше като замъглено жълто петно.
Валенар се изправи и се отдръпна от визьора. Замисли се за Глин. В него имаше нещо странно, нещо непроницаемо. Визитата му на „Алмиранте Рамирес“ бе връх на безсрамието. За да се направи, се изискваше кураж. И това го безпокоеше.
Продължи да се взира в мъглата още известно време. След това се обърна към дежурния офицер.
— Офисиал сентрал де информасион де комбате да се яви на мостика — рече тихо, но отчетливо той.
51.
„Ролвааг“
Полунощ
Когато Макфарлън се качи на мостика, завари там разтревожена група офицери да се тълпи около командния пулт. Бе прозвучал алармен сигнал и бе обявена общокорабна тревога. Бритън, която бе пратила да го повикат спешно, изглежда не забеляза пристигането му. Извън редицата прозорци се виждаше единствено мъглата. Мощните светлини на бака се бяха превърнали в бледи жълти точици.
— „Осветил“ ли ни е? — попита Бритън.
— Тъй вярно — отговори един от офицерите. — С радара за управление на стрелбата.
Тя прокара длан по челото си, след това вдигна глава и зърна Макфарлън.
— Къде е мистър Глин? Защо не отговаря?
— Не знам. Изчезна малко след като се върна от чилийския кораб. И аз се опитвах да го намеря.
Бритън се обърна към Хауъл.
— Може би не е на кораба — отвърна старши помощникът.
— На кораба е. Искам две издирвателни групи — една откъм носа, друга откъм кърмата. Да тръгнат едновременно към средата на кораба. Да се осъществи щателно претърсване. И го доведете веднага на мостика.
— Това няма да е необходимо — рече Глин, който, както винаги безшумно, се бе появил до Макфарлън. Зад него стояха двама мъже, които Макфарлън не помнеше да бе виждал. Върху ризите им имаше малки кръгли емблеми на ЕИР.
— Ели — започна Макфарлън, — Палмър Лойд пак се обади…
— Доктор Макфарлън, моля за тишина на мостика! — стрелна го с очи Бритън.
Командната нотка в тона й бе смазваща. Макфарлън замълча.
Бритън се обърна към Глин:
— Кои са тези хора и защо са на мостика ми?
— Те са служители на ЕИР.
Бритън замълча за миг, сякаш се опитваше да осмисли чутото.
— Мистър Глин, искам да ви напомня — и на доктор Макфарлън, като представител на „Лойдс индъстриз“ — че що се отнася до „Ролвааг“, върховната власт по отношение на командването и предоставянето му е изцяло моя.
Глин кимна. Или поне на Макфарлън му се стори, че кимна; толкова лек и неуловим бе жестът му.
— А сега възнамерявам да упражня прерогативите си.
Макфарлън забеляза, че лицето на Хауъл и лицата на останалите офицери бяха като каменни. Ясно бе, че нещо предстоеше да се случи. И въпреки това Глин изглежда приемаше твърдото изявление без да се обезпокои.
— И как възнамерявате на изпълните прерогативите си?
— Онзи метеорит няма да бъде натоварен на кораба.
Последва кратко мълчание и Глин я изгледа добродушно.
— Капитане, мисля, че ще е най-добре да обсъдим това насаме.
— Не, сър. — Обърна се към Хауъл. — Започнете подготовка за отплаване. Снемаме се след деветдесет минути.
— Един момент, ако обичате, мистър Хауъл — рече Глин без да откъсва очи от капитана. — Мога ли да попитам кое предизвика това решение?
— Знаете моите опасения за тази скала. Вие не ми дадохте никакви уверения, освен предполагаеми, че е безопасно да натоварим това нещо на борда. А само преди пет минути разрушителят ни „освети“ с бойния си радар. Ние сме като мюре. Дори метеоритът да е безопасен, условията не са. Към нас се носи силна буря. Човек не товари най-тежкия предмет, преместван някога от хора, под дулата на стомилиметрови оръдия.
— Той няма да стреля. Поне засега. Смята, че държим неговия човек в ареста. И изглежда забележително нетърпелив да си го прибере невредим.
— Разбирам. И какво ще правим, когато разбере, че Тимер е мъртъв?
Глин не отговори на въпроса.
— Бягство без приличен план е гарантиран провал. А и Валенар няма да ни пусне, докато младежът не се завърне.
— Единственото, което мога да кажа, е, че е по-добре да се опитам да избягам сега, отколкото с натъпкан с метеорит търбух, който да ни забавя.
Глин продължи да я гледа с добродушно, почти тъжно изражение.
Един техник се прокашля и рече:
— Имам контакт с летящ в наша посока обект, пеленг нула-нула-девет, разстояние трийсет и пет мили.
— Проследете полета и ми съобщете позивните му — нареди Бритън, без да променя положението си и
