подписва станалия изведнъж възможен мирен договор с Чечня, как се среща с работници, със селяни — да се показва на всяка цена, дори ако редакцията разбира колко неангажиращо и фарсово е поредното събитие. Оттогава и до днес средствата за масова информация у нас са задължени да отразяват всяко измислено от Кремъл, дори безсмислено, събитие с участието на президента.
Тогава аз бях начинаещ журналист, но успях да напиша две бележки срещу Зюганов в пропагандния вестник „Да не дава господ“, който излизаше в тираж четири милиона и се разпространяваше безплатно. И съм отровен завинаги. Каквото и да правя сега, оттогава думите ми не са журналистика, а пропаганда. И ако не вярвате на това, което сега ви разказвам, то е именно поради тази причина. Вие не вярвате, че тази книга не ми е поръчана от Михаил Ходорковски. Мога да се закълна — той не ми я е поръчвал. И нито един политик, нито един олигарх не ми е поръчвал тази книга. Но след избирателната кампания през 1996 година имате право да не ми вярвате.
Михаил Ходорковски пише в статията си „Левият завой“:
„Тогава журналистите започнаха да се превръщат от архитекти на общественото мнение в слугинаж на господарите си, а независимите обществени институции — в рупори на спонсорите.“
Той пише истината. Струваше си заради това да се озове в затвора.
Елцин стана президент. Михаил Ходорковски получи петролната компания ЮКОС на търг срещу залог. Всички останали предприемчиви финансисти, подкрепящи Елцин, също получиха по нещо. За да изкупят новите си фирми, предприемчивите финансисти вземаха заеми от държавата, затова е прието да се смята, че олигарсите тогава се назначаваха от Кремъл. Но не това беше най-големият недъг. Главният трик на залоговите аукциони се състоеше в следното: бъдещите олигарси предварително се договаряха помежду си кой коя компания ще получи и, без да се конкурират, намаляваха цената.
Освен случая с ЮКОС. Кой знае защо не успяха да се договорят и за ЮКОС претендираха „Инкомбанк“ и Банка МЕНАТЕП. Търгът беше закрит, т.е. банките трябваше да дадат своето търгово предложение запечатано в плик, който се отваряше на търга и компанията получаваше онзи, чието предложение беше по-голямо. Казват, че от „Инкомбанк“ се обадили на служителката, която подготвяла предложението на Банка МЕНАТЕП, и й обещали 100 хиляди долара, ако съобщи предлаганата от МЕНАТЕП сума. Казват, че момичето се оплакало на съсобственика на МЕНАТЕП Владимир Дубов и той й обещал 50 хиляди долара, за да съобщи на конкурентите сумата, но като съкрати една нула.
Може би това е легенда, но разправят, че когато собственикът на МЕНАТЕП Ходорковски спечелил търга, собственикът на „Инкомбанк“ Виноградов запокитил в стената чашата си.
Сега, десет години по-късно, в рамките на информационната кампания в подкрепа на присъдата на Ходорковски, телекомпанията НТВ съобщи, че уж ЮКОС струвал 15 милиарда долара, а бил купен от Ходорковски за 159 милиона. Това не е истина. На търга МЕНАТЕП на Ходорковски получи 45% от компанията ЮКОС за 250 милиона долара. Освен това призна и изплати 3,5 милиарда долара на компанията ЮКОС. Т.е. фактически купи по-малко от половината за почти 4 милиарда. Нито една световна петролна компания не изрази тогава желание да купи ЮКОС. В следващата глава ще се спрем и на други причини, които дават основание да се мисли, че дори на най-честния и открит търг компанията ЮКОС не би могла да струва 15 милиарда. Но не е там работата. Търгът е законен в условията на тогавашното беззаконие, но всъщност — несправедлив. Компанията можеше да бъде получена само при условие на лична вярност на господаря, а верността се доказваше с финансиране на нечестните избори. В едно от интервютата си Ходорковски признава, че през деветдесетте години бизнесът му е бил несправедлив и аморален, но законен, подчертава той. Просто по онова време в Русия липсваха твърде много закони. Съмнителна сделка се смяташе за законна, ако беше сключена с одобрението на властта, и незаконна, ако беше сключена през главата на властта.
Мислите ли, че нещо се е променило? Аз мисля, че не е. Ходорковски лежи в затвора може би защото този път не успя да докаже личната си преданост на сегашния президент Путин, както умееше да я доказва през 1991 година на премиера Силаев и през 1996 година — на президента Елцин. Съдът, медиите и общественото мнение както си бяха послушни на властите, така си и останаха послушни. През деветдесетте години те не станаха, както е прието да се казва, свободни, а напротив, бяха допълнително отровени с отровата на лъжата.
И Ходорковски е един от онези, които забъркаха отровното биле.
Глава 4
МАНИЯ ЗА ЕФЕКТИВНОСТ
— Михаил Борисович! Да знаете какво става тук! Половин чаша мозък изтече! — крещеше нечий глас в телефонната слушалка.
Беше ранната утрин на 26 юни 1998 година. На този ден Михаил Ходорковски навършваше 35 години.
— О, много добре помня този ден — казва Ина Ходорковска, с която седим в „Бук-кафе“. Тя отпива от чая и се мръщи — дали защото чаят е горещ, или защото спомените са твърде неприятни. — Ние с Настя (момченцата-близнаци още не са родени) станахме рано сутринта, готвехме се да връчим подаръка на татко, щом излезе от стаята.
— Какъв беше подаръкът? — питам.
Ина не помни. Казва, че винаги е било трудно да му се избира подарък за рождения ден, защото той не обичал вещите. Бил равнодушен към тях. Интересувал се само от някакви електронни изобретения, които могат да се качат на компютъра, но Ина тогава не разбирала от електроника и едва сега започнала да разбира, когато мъжът й е в затвора и трябва да се занимава с нещо, за да не полудее.
Изглежда, Михаил Ходорковски винаги е бил равнодушен към вещите. Сътрудниците от ЮКОС разказват например как няколко пъти се опитали да задължат служителите да идват на работа със сако и вратовръзка, но всеки път опитите им оставали само добри намерения, защото какъвто попът, такова и селото — шефът на компанията ЮКОС се разхождал по коридорите в дънки и пуловер и казвал, че сакото и вратовръзката са непрактични за хората от нефтения бизнес, защото няма да идеш на сондата със сако и вратовръзка.
За равнодушието на Ходорковски към вещите се разказва и още една легенда. Някъде около двехилядната година Ходорковски трябвало да отиде на прием при английската кралица Елизабет и за случая трябвало да облече фрак. Изглеждало му нещо като маскарад.
— А не може ли без фрак? — попитал Ходорковски специалиста по протокола.
— Не може, Михаил Борисович.
Ходорковски се примирил с дворцовия етикет и си купил фрак, а щом се върнал в хотела от приема, с облекчение го съблякъл и го натикал в кошчето за боклук, мотивирайки се с това, че повече никога няма да му потрябва подобна неудобна вещ. И заминал за Москва. А след седмица фракът, внимателно изваден от хотелската прислуга от кошчето за боклук, изчистен и изгладен, бил доставен на Михаил Ходорковски от Лондон вкъщи като ценна пратка. При следващото пътуване Ходорковски нарочно взел фрака, отседнал в същия хотел и пак хвърлил дрехата в кошчето за боклук. А камериерката пак го извадила оттам и почистеният и изгладен фрак отново се върнал като пратка по местожителството на злощастния си стопанин, който не разбирал, че при заминаване фракът се слага в куфара, а не в кошчето. Не зная каква е по-нататъшната съдба на този злополучен фрак.
— Дори и към колите ли е равнодушен? — питам Ина с недоверие, защото познавам само един- единствен човек на тази земя, равнодушен към колите, и това съм аз.
— Абсолютно равнодушен — Ина свива рамене. — Аз не съм равнодушна, а той през почивните дни насила сядаше на волана, за да не забрави да кара. Защото човек трябва да умее и да кара. Не зная за какво му беше това.
— А пък приятели ми разказваха, че Ходорковски препускал с жълта Ламборджини по Николина гора, остъргвайки дъното по неравната местност.
— Глупости, никога не сме имали никаква Ламборджини. Имахме Жигули, ужасна кола, веднъж отказаха спирачките и ние се забихме в една преспа, добре че имаше преспа. После имахме Волво, след това БМВ и последната е бронирана БМВ — тя пък е направо кошмарна, защото е ужасно тежка. Веднъж пътували с нея и закъснявали за някаква пресконференция. Валяло и колата заседнала в яма, пълна с вода. Вратите
