акт с предплата“ се разказва как откраднатият петрол е отивал за финансиране на чеченската съпротива. Във филма „Терористичен акт с предплата“ журналистът Марк Дейч само веднъж споменава, сякаш между другото, че престъпната схема е действала още преди ЮКОС да стане частна компания…
Почакайте! Ще ви поясня: журналистът Марк Дейч, разследващ как юганският петрол се е продавал нелегално чрез Ходжахмед Нухаев и как спечелените пари отивали за финансиране на тероризма, твърди във филма „Терористичен акт с предплата“, че престъпната схема е действала, когато компанията ЮКОС все още не е била частна. Разбирате ли? Сиреч, когато компанията ЮКОС все още не е принадлежала на Михаил Ходорковски. Сиреч преди 1995 година. А когато Ходорковски идва, всъщност спира тази престъпна схема, прочиствайки собствения си бизнес от бандитите. Изразявайте се по-ясно, Марк Дейч.
В такъв случай можем ли да предположим, че кметът на Нефтеюганск Петухов, виждайки, че Ходорковски прочиства бизнеса си от бандитите, е решил да прочисти от тях и града? Можем. Защото кметът на Нефтеюганск затваря стария пазар, който, казват, бил под покровителството на бандитска групировка от Чечня. А новият нефтеюгански пазар, казват, принадлежал на жената на кмета Петухов.
Та кой тогава е убил кмета?
Възможно е посочените от нас версии за строителните фирми и за бандитите да са били проверени от заместник генералния прокурор Колесников. Възможно е заместник генералният прокурор да е имал сериозни причини да отхвърли тези версии, но ние не ги знаем. Възможно е прокуратурата да е имала сериозни основания да мисли, че Петухов е загинал не защото Ходорковски е насочил паричните потоци, заобикаляйки кмета, а защото все пак Невзлин е поръчал да убият Петухов, а Пичугин го е убил. А Ходорковски е знаел всичко това и се е съгласил, въпреки че убийството е породило бунт в предприятията му, но ние не знаем основанията на прокуратурата да мисли така. Всъщност ние нищо не знаем. Нали процесът е закрит.
Когато Михаил Ходорковски става собственик на компанията ЮКОС, отначало това изобщо не означава, че компанията наистина му принадлежи, подчинява му се или поне му носи печалба. Компанията е била губеща, себестойността на добивания от ЮКОС петрол е била 12–14 долара за барел, но нали петролът трябва да се изпомпа, да се платят данъци, пък било то и оптимизирани. Излиза, че при тогавашната цена на петрола (8 долара за барел) компанията работела на загуба. По-изгодно би било за ЮКОС изобщо да не добива петрол, но тогава нямало да има работа за целия град Нефтеюганск и целия град Стрежевой, за половината от град Томск и половината от град Самара и те щели да се разбунтуват. Половин година компанията ЮКОС не плащала заплати на работниците, задълженията по кредитите достигали 3 милиарда долара. ЮКОС работела само в девет региона на страната, добивайки 40 милиона тона петрол годишно, и добивът спадал.
Десет години по-късно, когато беше обявена деветгодишната присъда на Ходорковски, в програмата „На дуел!“ на телевизионния канал НТВ Борис Немцов се опита да се застъпи за Ходорковски — не бива, видите ли, да се държи в затвора един талантлив мениджър, изградил най-добрата в Русия петролна компания. А опонентът на Немцов телевизионният водещ Михаил Леонтиев възразяваше:
— Кой е талантлив мениджър? Какъв талант е нужен, за да сложиш помпа на петролния кладенец? Да помпаш петрол и да получаваш пари! Какъв талант? Помпа и нищо повече!
Тогава Борис Немцов не намери какво да отговори. А ние ще намерим. Извинете, моля! Към 2003 година себестойността на един барел петрол, добиван от компанията ЮКОС, е намалена на 1,57 долара, т.е. осем пъти. Кой направи това, ако не Михаил Ходорковски? Заплатата си работниците получават редовно — 7 хиляди рубли месечно в европейската част на Русия и 30 хиляди рубли — в Сибир. Компанията работеше в петдесет руски региона, т.е. за десет години се беше разширила пет пъти. Компанията добива 86 милиона тона петрол годишно, т.е. двойно повече, и добивът продължаваше да нараства. Компанията плаща данъци в размер на 5,3 милиарда долара годишно и е втори данъкоплатец в страната след „Газпром“. Малко ли е това? Тогава добавете още, че компанията е строяла жилища, спортни зали и училища в северните градове, а Михаил Ходорковски лично е давал пари за обзавеждане на училищата с библиотеки и компютри с включен интернет. Това по никакъв начин не може да се нарече „просто да сложиш помпа на кладенеца“. Това се нарича талантлив мениджър, изградил най-добрата в страната петролна копания. Разбира се, че има и късмет — цените на петрола тръгват нагоре, макар това да става през 2000 година, когато компанията и бездруго вече е излязла от кризата.
А самият Михаил Ходорковски, помнейки за онзи парижки ресторантьор с Ролс-Ройса, който от време на време работел като сервитьор в собствените си ресторанти, за да е вътре в бизнеса, решил също да поработи в своята петролна компания — да тръгне по служебната стълбица от обикновен работник. Отначало нефтодобивниците се отнасяли презрително към новия собственик и го наричали московски банкер. Но когато наоколо са сибирски блата и студът е минус 40 градуса, а сондата е нажежена до червено и в лицата пръска вряла чернилка, и майсторът яростно псува собствения си генерален директор, който работи при него като несръчен калфа, съгласете се, че между мъжете се поражда някакво доверие.
След като работи на сондата, Ходорковски се разпорежда, първо, работниците да бъдат облечени в подходящо облекло и обути в подходящи обувки. А московският мениджър, комуто било възложено да се занимава със спец облеклото, възприел задачата като повод да открадне, защото грехота е да не откраднеш малко при тия големи доставки, в които не може да се отчете всяка шапка, ръкавици или копче. И бил уволнен. И друг един мениджър, занимаващ се със спецоблеклото, също бил уволнен. Едва третият съобразил, че не бива да краде, а трябва да облече работниците.
Второ, като поговорил със сондьорите, Ходорковски разбрал, че те не са заинтересувани да сондират, докато бликне нефт, а просто да сондират колкото се може по-дълго. Това било отживелица на съветската планова икономика: на сондьорите се плащало за отчетени метри, а не за добити барели. Затова имало много кладенци, но в тях петролът бил малко. Не е достатъчно да се сложи помпа на кладенеца, трябва да се осигури и добър дебит на петрола, за да има какво да се помпа.
Тогава Михаил Ходорковски наел американските специалисти Джо Мак и Дон Уолкът. Сега Григорий Явлински казва, че не толкова Ходорковски е изградил компанията, колкото Мак и Уолкът. Самият Ходорковски също ми пише от затвора: „Честно трябва да призная — този екип (изградил компанията — В. П.): наши, американци, французи, канадци — дойдоха, защото ми повярваха, но компанията изградиха те.“
Като начало Мак и Уолкът започнали да затварят излишните кладенци и оставили общо половината. Защото всяка помпа струва пари, но не всяка носи пари. Има съвременни хитроумни технологии за хоризонтално сондиране, но трябва да се знае къде да се сондира, за което се съставят компютърни модели на находищата и се следи постоянно всеки кладенец, следи се поведението на петролното езеро и това подземно езеро се направлява, като се напомпва в сондите вода, но трябва да се знае къде това да се направи. Нефтодобивът е сложно и високотехнологично производство, което се изучава години наред в най-добрите университети в света. И трябва да си разумен мениджър, за да съумееш да превъзмогнеш високомерието си и да поканиш на работа в компанията си хора, по-компетентни от теб. А тези компетентни хора обикновено са непослушни, не блестят с публична популярност и не са дипломати по природа.
Нефтодобивниците посрещнали на нож закриването на петролните кладенци, защото това означавало намаляване на работни места. Мнозина юкоски инженери наричали реформите на Уолкът и Мак „макизъм“ и открито или тайно ги саботирали. Ходорковски извикал в Москва един от най-добрите си инженери на съвещание и пред всички доказал, че добивът на петрол в кладенците на този инженер е спаднал не защото са прилагани технологиите на Джо Мак, а защото са прилагани неправилно. И го уволнил. Нарочно го уволнил публично, за да имат страх останалите. Това била показна разправа, подобна на тази, която след десет години ще извърши прокуратурата спрямо Ходорковски, за да се страхуват останалите богаташи. Същата разправа, само дето уволненият инженер не бил арестуван. Ходорковски бил жесток. От него се страхували до припадък. Особено когато понижавал глас и минавал почти на шепот — това било признак за най-силна ярост.
Веднъж седмично Ходорковски канел на дружески обеди своите топмениджъри. Предполагало се, че в непринудена обстановка ръководителите на компанията ще обменят впечатления за извършената работа. Но в компанията наричали тези обеди „язвени“ и никой от ръководителите на юкоските подразделения не помни какви ястия са сервирали на трапезата. Всички очаквали да бъдат нахокани и това непременно се случвало.
