писал и не е пращал на никого никакви предписания. Нещо повече, двете страни постигнали доброволно споразумение. МЕНАТЕП доплатил за акциите на „Апатит“. Споразумението било утвърдено от съда! Когато повдигнали обвинение на Ходорковски и Лебедев за „Апатит“, имало вече официално действащо, утвърдено от съда, влязло в законна сила доброволно споразумение. Но тях ги обвиняват в неподчинение на съдебно решение. В този момент по същество всъщност самата прокуратура не се е подчинила на решението на съда. Вече по-късно служителите от прокуратурата подават протест срещу решението на съда, според което се признава извънсъдебното споразумение за „Апатит“ и решението на съда е отменено постфактум. Т.е. прокуратурата първо повдига обвинения, вкарва хората в затвора, разтръбява, че са виновни, и едва след това постига отмяна на съдебното решение. Ето какви неща стават там.
— Забавно е — казвам аз, — че това, за което съдът обвинява Ходорковски и Лебедев, не съвпада с онова, за което ги обвинява телевизията.
— Така е — Падва безнадеждно махва с ръка. — Пишат и говорят неистини. Защото, ако се каже истината, на всички ще им стане ясно, че Ходорковски е невинен. Разбирате ли, ако се разкаже истината за т.нар. съзнателно неизпълнение на съдебно решение, ако се разкаже истината, че е нямало никакво предписание, което да се изпълнява, а тъкмо обратното — имало е доброволно споразумение, утвърдено от съда, хората ще кажат: тогава за какво ги съдят? От една страна, се радвам, че дойдохте и ще напишете книга, но от друга — съм огорчен. Работата е там, че книгите не се четат. Е, ще я прочетат десет или сто хиляди души. А телевизия гледат десетки милиони. И вие със своята книга няма да можете да промените общественото мнение, което телевизията с месеци обработва — че Ходорковски и Лебедев са виновни. Вие със своята книга няма да можете да убедите хората, че и в историята с Института по торовете Ходорковски също е невинен. Там законът установява максималната цена на акциите. Когато прокурорът казва, че Ходорковски и Лебедев са платили малко за тези акции, те не спорят. Платили са малко, но по закон не е могло повече. Ето това да бяха показали по телевизията. Да бяха показали на какви доказателства се позовава обвинението. Да бяха показали документа, подписан от Лебедев, върху който няма подпис на Лебедев.
Генрих Павлович Падва е възрастен човек и известен адвокат. Той дълго мълчи, преди да продължи:
— Понякога ми иде да се обеся, понякога ми иде да се откажа от адвокатството, понякога ми иде да напиша отворено писмо, да се изкажа, да разкажа всичко. Но разбирате ли кое е ужасното? Една телевизионна компания ме молеше да разкажа за делото на Ходорковски. По това време бях на изследвания в Израел. Те пристигнаха там да вземат интервю от мен. Записаха интервюто, благодариха ми. После се видях на екрана. Пълна противоположност на онова, което им бях говорил. Към лъжите и пропагандата бяха лепнали моята извадена от контекста фраза: „Да, това е напълно правилно.“ Излизаше, че потвърждавам лъжата. Когато излизах от съдебната зала, към мен бяха насочени десетки телевизионни камери. Дявол знае колко бяха — и първи канал, и втори канал, и хиляди коментари направих, но само един-два от тях бяха излъчени, и то изрязани до неузнаваемост и извадени от контекста.
— Излиза — казвам, — че Ходорковски и Лебедев са в затвора по лъжливо обвинение?
— Така е — отвръща убедено Падва.
— А може ли — питам — тази лъжа да се поправи?
— Може. Градският съд може да отмени присъдата. На градския съд, повярвайте ми, всичко ще му стане ясно. На съдия Колесникова също всичко й беше ясно, тя е разумен съдия.
— Но нали няма да отменят присъдата?
— Някой ден ще я отменят. Когато се смени властта, делото Ходорковски ще бъде преразгледано, а аналогични дела на обикновените хора ще бъдат забравени. Когато се смени властта, съдът ще бъде такъв, какъвто е и сега. Съдиите ще отменят присъдата след позвъняване от Кремъл точно както сега я постановиха след позвъняване от Кремъл. Дори не може да се мечтае, че някога присъдата ще бъде справедлива и не продиктувана от властта. Ние сме твърде несвободни хора. Веднъж бях защитник на предприемача Биков и бях потресен. Той в никакъв случай не е Спиноза и дори не е кой знае колко интелигентен човек, но е надарен. Той седеше в клетката, съдът се оттегли на съвещание, а Биков каза на прокурора: „Аз в тази клетка съм по-свободен човек, отколкото вие в своята униформа“.
— Какво искате да кажете — питам аз, — че никога няма да дочакаме справедлив и независим съд?
— Разбира се, няма да дочакаме. Не и в този живот. Спомняте ли си, имаше една депутатка Галина Старовойтова? По едно от делата, които аз водех, тя беше направила депутатско запитване. Такова беше тогава времето, че депутатите от Върховния съвет бяха в зенита на славата и властта си. Започнах да говоря в съда. Обвинителите и съдът ме гледаха с раболепие като представител на депутата Старовойтова. Спечелихме делото. Но ми беше противно. Та, ако от Кремъл биха се обадили на върховния съдия и той би пуснал Ходорковски, бих се радвал, защото Ходорковски е невинен, но би ми било противно. Би ми се искало върховният съдия сам да установи справедливостта от уважение към справедливостта, а не защото му е заповядано от Кремъл. Би ми се искало върховният съдия сам да изпитва потребност от справедливост и тази потребност да е по-силна от страха от властта. — Генрих Падва задълго се замисля. — Това са прекрасни душевни мечтания. Това никога няма да стане.
Когато казва това, Генрих Павлович Падва прилича на тихия крал Лир — възрастен човек, оплакващ рухналите си илюзии. Мнозина, с които съм разговарял, обвиняват именно Генрих Павлович Падва, че е загубил процеса, сякаш Падва е посъветвал Ходорковски да не превръща процеса в политическа демонстрация. Казват, че Падва е виновен процесът да се превърне в политически скандал. Казват, че Падва бил посредник в тайните преговори между Ходорковски и властта, в резултат на които властта е получила всичко, което искала, а Ходорковски не получил нищо.
Аз не зная. Предстои ми само да видя как в Московския градски съд по време на разглеждането на касационната жалба адвокатът на Ходорковски Юрий Шмит ще поиска отвод на съдиите, а адвокат Генрих Падва, сякаш предварително примирил се, няма да подкрепи колегата си.
Глава 12
ПЛЕННИК НА ТИШИНАТА
Два месеца търсих среща с жената на Ходорковски Ина. Тя не искаше да разговаря с мен сигурно защото съм журналист. Когато най-после се срещнахме и аз я попитах дали мога да включа диктофона, тя отказа:
— Много трудно е да говориш, когато знаеш, че това е интервю. Непрекъснато трябва да се напрягаш и да отговаряш с предварително подготвени фрази, за да не могат после да ги изопачат.
Струва ми се, че каза точно така. Не мога да се закълна. Нямах диктофон. Може би впечатлението от думите на Ина Ходорковска беше заменило истинските й думи.
Попитах Ина дали познава стила на мъжа си в статиите, написани от него в затвора. Тя каза:
— Не, или той не ги е писал, или много се е променил. Трябва лично да се срещна с него, за да разбера какво е станало. Не на свиждане, не през стъклото, не в присъствие на чужди хора, а когато го изпратят в лагера, ще отида при него.
След няколко часа Ина ми изпрати есемес: „Добре е, че се срещнахме и поговорихме, наистина е добре.“ Изглежда, ние си допаднахме един на друг, но от това съвсем не следва, че Ина ще познае себе си в моя текст, или пък Ходорковски ще познае жена си в моя текст, ако прочете книгата.
Родителите на Ходорковски също не искаха да се срещат с мен, защото няколко пъти преди това журналисти изопачавали думите им. Само начинаещите поп музиканти обичат да се срещат с журналисти. Защото през 1996 година журналистите лъжеха, че ако дойдат на власт комунистите начело с Генадий Зюганов, Русия я очаква неминуема катастрофа. А през 2004-та лъжеха, че в училището в Беслан били взети за заложници 300 деца, а в действителност те са били повече от хиляда. Разбира се, мнозина журналисти работеха честно и дори самоотвержено, но една лъжа може да отрови хиляди истини и затова за журналиста е също толкова трудно да докаже, че не е лъжец, колкото за богатия да докаже, че не е крадец. Колкото повече работя като журналист, толкова по-малко се обиждам, когато преднамерено ме причисляват към племето на безсрамните лъжци, изключително снизходителни към себе си и прекалено взискателни към околните. Разбирам, че не бива хората да ме пускат в къщите си. Дори ако личният ти живот протича на територията на старинна къща с двор, заобиколена с каменни зидове и охранявана от камери за външно наблюдение — личният живот е нещо много крехко и в него не бива да се допуска
