слагали около къщите си техни изображения и вярвали, че щом са сътворени от Друедаините за подобна цел, ще могат донякъде да отблъснат заплахи и нашественици.
И наистина, макар да изпитвали към Друедаините обич и уважение, мнозина от Народа на Халет вярвали, че те са надарени със свръхестествена магическа сила; и в някои от вълшебните им приказки се разказва за тия неща. Ето една от тях.
Имало някога един Друг на име Аган, прославен като знахар. Крепка дружба го свързвала с Барах, горянин от Народа, който живеел в горска къщурка на две мили от най-близкото село. Аган му бил най- близък съсед, та често гостувал при Барах и съпругата му, а техните деца много го обичали. Настанали смутни времена, понеже пълчища нагли орки тайно навлезли из близките гори и плъзнали по двама-трима да дебнат всеки, който излезе самичък, а нощем нападали уединените домове. Близките на Барах не се изплашили много, тъй като през нощта Аган идвал при тях и пазел наоколо. Ала една сутрин той дошъл при Барах и рекъл:
— Друже мой, лоши вести получих от близките си и за жалост ще трябва да те напусна за малко. Брат ми е ранен, та лежи тежко болен и ме зове, понеже умея да изцелявам рани, нанесени от орките. Ще гледам да се завърна час по-скоро.
Дълбоко се разтревожил Барах, а жена му и децата заплакали, но Аган добавил:
— Ще сторя каквото мога. Заръчах да донесат тук камък-пазител и да го сложат близо до твоя дом.
Барах излязъл с Аган и видял камъка. Той бил голям и тежък, прикрит под храстите недалеч от вратата. Аган положил ръка върху него, помълчал и накрая продумал:
— Виж, оставям в него част от своята сила. Дано да те опази от зло.
Две нощи не се случило нищо нередно, ала на третата Барах дочул пронизителния сигнал на Друговете — или сънувал, че го дочул, защото никой друг в къщата не се събудил. Рипнал от постелята, грабнал лъка от стената и пристъпил към тясното прозорче; и видял как двамина орки струпват съчки около къщата и се готвят да ги подпалят. Затреперал Барах от страх, защото разбойниците орки носели със себе си сяра или някаква друга дяволия, що лесно пламвала и не се гасяла с вода. Все пак се опомнил и изопнал лъка, ала в този миг тъкмо когато лумнали пламъци, видял един Друг да се задава тичешком иззад орките. Първият паднал мъртъв под тежкия му пестник, а вторият избягал; тогаз той скочил в огъня с боси нозе, разпилял горящите съчки и стъпкал оркските пламъци, що вече плъзвали по земята. Барах се хвърлил към вратата, но дорде дръпне резето и изскочи навън, Другът бил изчезнал. Нямало следа от поваления орк. Огънят бил изгаснал и оставал само зловонен пушек.
Барах влязъл да успокои близките си, които се били събудили от шума и миризмата на изгоряло; а когато настанал ден, пак излязъл и огледал наоколо. Открил, че камъкът-пазител е изчезнал, но не споменал никому за това. „Тази вечер сам ще трябва да пазя“ — рекъл си той, но по-късно през деня Аган се завърнал и всички го посрещнали с радост. На нозете му имало кожени навуща, каквито Друговете си слагали понякога, ако имали път през тръни и камънаци. Бил изморен, но се усмихвал доволно и рекъл:
— Добри вести нося. Брат ми вече не страда и ще остане жив, защото пристигнах навреме, та се преборих с отровата. А сега научавам, че тук е имало нападение, но враговете са убити или избягали. Как сте?
— Още сме живи — отвърнал Барах. — Но ела с мен да видиш нещо и да ти разкажа. — После отвел Аган до обгореното място и му разказал за нощното нападение. — Камъкът е изчезнал… сигурно орките са го сторили. Ти какво ще речеш?
— Ще ти кажа като огледам и поразмисля — рекъл Аган.
После тръгнал насам-натам, като оглеждал земята, а Барах вървял подир него. Накрая Аган го отвел до гъсталака край поляната, след която била къщата. Там намерили камъка-пазител, седнал върху мъртвия орк; ала нозете му били напукани и почернели, а едното ходило лежало отчупено настрани. Наскърбил се Аган, но промълвил:
— Е, добре! Той стори каквото му бе по силите. И по-добре неговите нозе да тъпчат оркския огън, отколкото моите.
После седнал, развързал навущата и Барах видял, че под тях нозете му са превързани. Аган свалил превръзките и рекъл:
— Вече заздравяват. Две нощи бдях край леглото на брат си и снощи неволно задрямах. Призори се събудих от болка и открих, че нозете ми са покрити с мехури. Уви! Ако сътвориш нещо и му предадеш част от своята сила, тогава трябва да споделиш и неговите страдания.299
Баща ми всячески се стараеше да изтъкне драстичните различия между Друедаини и хобити. Те са имали съвсем различен вид и облик. Друедаините били по-високи и с по-тежко, масивно телосложение. Лицата им били грозни (според общоприетите човешки разбирания); и докато косата на хобитите била гъста (но къса и къдрава), Друедаините имали само редки провиснали косми по главите и съвършено никаква растителност по ръцете и нозете. Понякога те били весели и жизнерадостни като хобитите, но имали също тъй по-мрачен характер, та можели да бъдат язвителни и безпощадни; освен това притежавали по рождение или усвоявали странни магически способности. Трябва да се добави, че са били аскетични — дори във времена на изобилие се хранели умерено и пиели само вода. В някои отношения приличали по-скоро на джуджетата — по ръст, телосложение и издръжливост; по ваятелските си умения; по мрачния характер и странните дарби. Но приписваните на джуджетата „магически“ способности са били съвсем различни; освен това джуджетата имали много по-мрачен характер и живеели дълго, докато Друедаините не можели да се похвалят с дълголетие дори сред другите човешки племена.
Само в една-единствена откъслечна бележка се споменава изрично за връзката между Друедаините в Белерианд, които през Първата епоха охранявали домовете на Народа на Халет в Бретилския лес, и далечните прадеди на Ган-бури-Ган, който превел Рохиримите по Камен проход към Минас Тирит („Завръщането на краля“, книга 5, глава 5), или създателите на изображенията край пътя за Черноден (пак там, книга 5, глава 3)300. Тази бележка твърди:
Група емигранти от Друедаините придружили в края на Първата епоха Народа на Халет и заживели с него в Бретилския лес. Ала повечето останали из Белите планини, макар да ги преследвали дошлите по- сетне люде, що били изпаднали под властта на Мрака.
Казва се също, че приликата на статуите от Черноден с последните потомци на Друатите (забелязана от Мериадок Брендифук при първата му среща с Ган-Бури-Ган) първоначално била признавана в Гондор, макар че при създаването на Нуменорското кралство от Исилдур те оцелели единствено в Друаданския лес и Друваит Иаур (виж малко по-долу).
Тъй при добро желание можем да доразвием древната легенда за идването на хората („Силмарилион“, стр. 175–179) като добавим слизането на Друедаините от Еред Линдон към Осирианд заедно с Халадините (Народа на Халет). Според друга бележка гондорските историци вярвали, че от всички люде именно Друедаините първи са прекосили Андуин. Те идвали (както се предполагало) от земите на юг от Мордор, но преди да достигнат крайбрежието на Харадваит, завили на север към Итилиен и след като намерили начин да прекосят Андуин (вероятно край Каир Андрос), се заселили из долините на Белите планини и в горите покрай северното им подножие. „Те били потаен народ и гледали с недоверие на другите човешки племена, които ги преследвали и тормозели открай време, та затуй поели на запад да дирят покой сред далечни и укрити земи.“ Но нито тук, нито някъде другаде е споменато нещо повече за историята на техните връзки с Народа на Халет.
В един вече цитиран очерк за имената на реките в Средната земя срещаме лъч светлина върху Друедаините от Втората епоха. Там е казано (виж Приложение Г към „Историята на Галадриел и Келеборн“),
