Недовършени предания

че докато бягали покрай река Гватло от опустошението на Нуменорците, оцелелите местни жители на Енедваит не прекосили Исен, нито се укрили по големия нос между Исен и Лефнуи, който оформял южния край на залива Белфалас заради „Пукелите“, потаен и суров народ от неуморни и безшумни ловци, които използвали отровни стрели. Те казвали, че живеят там от незапомнени времена, ала някога са обитавали и Белите планини. В далечни епохи не прекланяли глави пред Черния Великан (Моргот), нито пък по-късно се съюзили със Саурон; защото мразели всички нашественици от Изтока. Казвали, че някога откъм Изтока дошли високите люде с черни сърца, що ги прогонили от от Белите планини. Може би дори по време на Войната за пръстена шепа Друати все още са оцелявали в Андраст из възвишенията, с които завършвали на запад Белите планини, но в Гондор знаели само за последните от тях из горите на Анориен.

Тази област между Исен и Лефнуи се наричала Друваит Иаур и в една друга кратка бележка на тази тема се твърди, че думата Иаур, тоест „стар“, в случая не означава „първоначален“, а „предишен“ или „бивш“.

През Първата епоха „Пукелите“ живеели из Белите планини (по двата им склона). Когато през Втората епоха започнала нуменорската окупация на крайбрежието, те оцелели из планините на полуострова [Андраст], където никога не е имало нуменорски селища. Друго малобройно племе се съхранило по източния край на планинската верига [в Анориен]. В края на Третата епоха се смятало, че единствено там са малцината оцелели; затова другата област била наречена „Старият пущинак на Пукелите“ (Друваит Иаур). Тя си останала пущинак без нито едно селище на людете от Гондор или Рохан, които рядко навлизали там; ала хората от Анфалас вярвали, че по ония места все още живеят потайно потомци на древните „Диви люде“301.

Но в Рохан не признавали връзката между статуите на „Пукели“ в Черноден и „Дивите люде“ от Друаданския лес; Рохиримите изобщо не ги признавали за хора — именно поради това Ган-бури-Ган намеква за някогашни преследвания [„оставяй на мира Диви хора из горите и вече не гони тях като зверове“]. Тъй като се опитва да говори на Общия език, Ган-бури-Ган нарича своя народ „Диви хора“ (не без ирония); но разбира се, самите те не са се наричали така302.

IIИстарите

Изглежда, че най-пълният ръкопис за Истарите е създаден през 1954 година (за неговия произход виж бележките ми на тази тема в Увода към първа част). Тук го привеждам изцяло и при допълнителното му споменаване ще го наричам „очерк за Истарите“.

Думата Вълшебник е превод от Куенийското истар (или Синдаринското итрон) — член на „орден“ (както го наричали), който претендирал да притежава и наистина често проявявал изключителни познания за историята и същността на света. Преводът може би не е твърде удачен, тъй като Херен Истарион, тоест „Орденът на Вълшебниците“ изцяло се различава от възникналите по-късно легенди за „вълшебници“ и „магьосници“; неговите членове принадлежали единствено на Третата епоха, а след това изчезнали и никой, освен може би Елронд, Кирдан и Галадриел, не узнал кои са били те и откъде са пристигнали.

Ония люде, които се срещали с тях, предполагали (първоначално), че те са обикновени хора, придобили умения и премъдрости чрез дълъг и потаен труд. За пръв път се появили в Средната земя около 1000 година на Третата епоха, ала дълго скитали в скромни одеяния като престарели, но крепки люде, скиталци и пътешественици, що сбирали знания за Средната земя и всички нейни обитатели, без да разкриват никому своите сили и замисли. Но когато сянката на Саурон почнала пак да се разраства и придобива форма, те станали по-активни, като непрестанно се мъчели да възпрат растежа на Сянката и да обяснят на елфи и люде каква заплаха ги дебне. Тогава сред човешкия род плъзнала на длъж и шир мълва за техните странствия и намесата им в редица дела; и проумели най-сетне хората, че те не умират, а си остават все същите (само малко по-състарени на вид) докато дедите и синовете човешки идвали и отминавали. Затуй, макар и да ги обичали, взели да се боят от тях, та сметнали, че ще да са от народа на елфите (с които наистина твърде често общували).

Ала не било тъй. Защото те били дошли през Морето от Недостижимия Запад; задълго обаче туй било известно единствено на Кирдан, Пазител на Третия Пръстен и повелител на Сивите заливи, който ги видял как слезли за пръв път на западния бряг. Пратеници били те на Западните властелини, Валарите, що все още бдели над Средната земя и когато за пръв път се размърдала сянката на Саурон, решили да го възпрат по този начин. Защото със съгласието на Еру пратили натам свои върховни събратя с тая едничка разлика, че телата им не били одеяния, а същински човешки тела, подвластни на земните страхове, болки и тежести, на глад, жажда и гибел; макар че благодарение на възвишения си дух не умирали, а само бавно се състарявали от труда и грижите на безчетни години. Туй сторили Валарите, понеже желаели да поправят старите грешки — най-вече опита да съхранят и закрилят Елдарите с цялата си открита мощ и величие; сега обаче на техните пратеници било забранено да се явяват в могъществен облик или да покоряват волята на елфи и люде чрез открита проява на сила, а имали заръката да бродят под скромна и немощна външност, та да убеждават и скланят към добро елфи и люде, да обединяват с обич и разбирателство всички ония, които възроденият Саурон би се помъчил да поквари и завладее.

Не се знае колцина са спадали към този Орден; но от ония, що пристигнали в Севера на Средната земя, където имало най-голяма надежда (заради тамошните Елдари и потомците на Дунедаините), главните били петима. Пръв дошъл един с величав облик и осанка, гарвановочерна коса, омаен глас и бели одежди; велико умение имал той в най-изкусните дела, та почти всички, дори и Елдарите, го смятали за предводител на Ордена303. Имало и други: двамина облечени в морскосиньо и един в землисто кафяво; а последен дошъл един, що изглеждал най-незначителен — по-нисък от другите и по- състарен на вид, със сиви коси и сиви одежди, подпрян на дълъг жезъл. Ала още от първата среща в Сивите заливи Кирдан доловил у него най-величавия и премъдър дух; с дълбок поклон го посрещнал и му дал на съхранение Третия Пръстен — Червения Нария.

— Защото — рекъл той — велики дела и страховити заплахи те чакат, та да не се окаже задачата ти неимоверно трудна и изнурителна, вземи този Пръстен да черпиш от него утеха и помощ. Поверен ми бе само за да го опазя в тайна и нахалост остава могъществото му тук, по Западните брегове; ала смятам, че не подир дълго ще трябва да е в по-благородна десница от моята, що чрез него ще да разпали храброст във всички сърца304.

А Сивия пратеник взел Пръстена и наистина го съхранил в тайна; ала Белия пратеник (който умеел да разкрива всякакви тайни) подир време узнал за тоя дар, завидял му и тъй се зародила скритата му неприязън към Сивия, що по-късно излязла наяве.

В сетнешни дни Белия пратеник станал известен сред елфите с името Курунир, сиреч Умелия майстор, а Северните люде го наричали Саруман; ала туй било след като той се завърнал от дългите странствия и заживял в Гондорското кралство. За Сините малко се знаели из Запада и нямали други имена, освен Итрин Луин, що означава Сините вълшебници; защото те тръгнали към Изтока заедно с Курунир, ала вече не се завърнали; и дали са останали там да изпълняват онуй, за което ги пращали, дали са загинали, или, както казват някои, са били хванати от Саурон и превърнати в негови роби — туй не се знае от никого305. Не била изключена нито една от тези възможности; защото, колкото и странно да изглежда, щом били облечени в тела от Средната земя, Истарите можели също като елфи и люде да се отклонят от правия път и да творят зло, забравяйки смисъла на доброто в търсене на мощта за неговото осъществяване.

Несъмнено тук е мястото на една отделна бележка от полето на ръкописа:

Защото казват, че въплътени в тела, Истарите трябвало да преоткрият наново много неща чрез бавно и изнурително учение; и макар да знаели откъде идват, споменът от Блаженото царство бил за тях като далечно видение, по което (докато оставали верни на мисията си) копнеели неудържимо. Тъй чрез доброволно приемане на изгнаническите мъки и Сауроновите лукавства можели да поправят бедите на