онова време.
Всъщност от всички Истари верен останал само един, най-последният. Защото четвъртият, Радагаст, обикнал безбройните птици и зверове на Средната земя, та занемарил срещите с елфи и люде, а прекарвал дните си сред дивите твари. Тъй получил своето име (което е на древния Нуменорски език и казват, че означавало „пазител на зверовете“)306. А Курунир-Лан, наричан още Саруман Белия, изменил на високата цел, станал високомерен, нетърпелив и властен, та се опитал насила да наложи своята воля и сам да измести Саурон; ала онзи мрачен и могъщ дух го уловил в собствената му мрежа.
А най-последният бил наречен от елфите Митрандир, Сивия странник, защото не спирал на едно място и не дирел ни богатства, нито поклонници; вместо туй кръстосвал неспирно Западните земи от Гондор до Ангмар и от Линдон до Лориен, като никому не отказвал дружеска помощ в тежък час. Имал сърдечен и буен дух (туй се подсилвало и от пръстена Нария), защото той бил същинският Враг на Саурон, та срещу алчния и опустошителен огън възправял пламъка, що стопля и ободрява в дни на покруса и отчаяние; ала буйната радост и лютият гняв били укрити под пепелно сиви одежди, тъй че само ония, що добре го познавали, можели да съзрат вътрешния му пламък. Той умеел да бъде весел и приветлив към младите и простодушните, но същевременно знаел как с резки и хапливи слова да усмири хорската глупост; обаче не бил горделив и не дирел ни власт, нито възхвала, та тъй спечелил навсякъде обичта на ония, що също не таяли гордост в сърцата си. Най-често бродел неуморно пешком, като се подпирал на жезъл; заради туй людете от Севера го нарекли Гандалф, сиреч „елфът с жезъла“. Защото смятали (макар и погрешно, както вече бе казано), че е от елфическо потекло, тъй като понякога вършел сред тях чудеса, свързани най-вече с любимите му игри на огъня; ала показвал тия вълшебства само за веселба и тяхна наслада без да търси от някого преклонение или послушание поради страх.
Другаде е разказано как след новото въздигане на Саурон той също се възвисил, та разкрил отчасти мощта си и като станал главна движеща сила на съпротивата срещу Саурон, най-сетне постигнал победа и чрез бдителност и дълъг труд довел всичко до края, що били замислили Валарите и Единствения над тях. Ала казват, че към края на задачата, за която бил дошъл, той пострадал жестоко, загинал и бил върнат за кратко време от бездната на смъртта — вече с бели одежди и преобразен в лъчезарен пламък (макар и забулен, освен в най-тежките мигове). А когато всичко отминало и Сянката на Саурон била унищожена, той заминал навеки отвъд Морето. Курунир пък бил низвергнат, безмерно унизен, и накрая загинал от десницата на потиснатия си роб; а духът му бил обречен да отлети незнайно накъде и вече не се завърнал към Средната земя, било то разголен или в телесни одежди.
Във „Властелинът на Пръстените“ единственото обобщение за Истарите е включено в уводната бележка към „Разказ за годините“ на Третата епоха от Приложение Б:
Когато отминали около хиляда години и първата сянка паднала над Зеленогор Велики, в Средната земя се появили Вълшебниците, наречени
Затуй дошли под човешки облик, макар че не преживели младост, стареели съвсем бавно и владеели много умения и премъдрости. Пред малцина разкрили истинските си имена и използвали прозвищата, с каквито ги надарявали. Двамата най-възвишени от този орден (в който, казват, имало общо петима) били наричани от Елдарите Курунир, що означава „Сръчния майстор“, и Митрандир, сиреч „Сивия странник“; людете от Севера пък ги наричали Саруман и Гандалф. Курунир често пътувал из Изтока, но накрая се заселил в Исенгард. Митрандир бил най-близък приятел с Елдарите, бродел предимно из Запада и никога не си избрал постоянно жилище.
Следва очерк за съхранението на Трите елфически Пръстена, в който се казва, че Кирдан предал на Гандалф Червения Пръстен още при идването му през Морето в Сивите заливи („защото Кирдан виждал по-надалеч и по-надълбоко от всеки друг в Средната земя“).
Цитираният по-горе очерк за Истарите разкрива много подробности около тях и техния произход, които не се срещат във „Властелинът на Пръстените“ (а освен това съдържа някои странични, но твърде интересни сведения за Валарите, неотслабващата им грижа за Средната земя и осъзнаването на древната грешка; но не бихме могли да обсъждаме тук тези теми). Най-забележително е описанието на Истарите като „върховни събратя“ на Валарите и твърдението, че са били въплътени в човешки тела307. Но заслужава също да се отбележи пристигането на Истарите в Средната земя по различно време; прозрението на Кирдан, че Гандалф е най-великият от тях; завистта на Саруман след откритието, че Гандалф притежава Червения Пръстен; възгледът, че Радагаст е изневерил на мисията си; двамата други безименни „Сини вълшебници“, които заминали на Изток заедно със Саруман, но за разлика от него вече не се завърнали към Западните земи; броят на Истарите от ордена (тук се твърди, че той бил неизвестен, но „главните“ от ония, които дошли в Севера на Средната земя, били петима); обяснението на имената Гандалф и Радагаст; и Синдаринската дума
Откъсът за Истарите в „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 388–89) съвпада почти дословно с цитирания по-горе текст от Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“; той обаче съдържа и едно изречение, което подкрепя очерка за Истарите:
Най-висок сан имал Курунир и той пристигнал пръв, а подир него дошли Митрандир, Радагаст и други Истари, които обаче отишли по източните области на Средната земя и за тях не се споменава в тия легенди.
За жалост повечето останали ръкописи относно Истарите (като цяло) не са нищо повече от набързо надраскани и най-често нечетливи бележки. Голям интерес представлява обаче една кратка и трескаво изписана чернова на повествование, описващо съвета на Валарите, свикан вероятно от Манве („а може би той подирил съвет от Еру?“), на който било решено трима пратеници да тръгнат към Средната земя308. „Кой ще замине? Защото те трябва да са могъщи, равни на Саурон, ала да пренебрегнат могъществото и да влязат в телесни одежди, та да застанат на равна нога с елфи и люде и тъй да спечелят доверието им. Ала туй ще ги застраши, ще замъгли мъдростта и познанията им, ще ги обърка със страхове, тревоги и плътска умора.“ Но само двамина излезли напред: Курумо, когото избрал Ауле, и Алатар, който бил пратен от Ороме. Тогава Манве запитал, къде е Олорин? А Олорин, що бил облечен сиво и тъкмо пристигал от пътешествие, седнал малко встрани от съвета и запитал какво иска Манве от него. Манве отвърнал, че иска Олорин да тръгне като трети пратеник в Средната земя (тук е отбелязано в скоби, че „Олорин обичал останалите там Елдари“, явно за да се обясни изборът на Манве). Но Олорин заявил, че е твърде слаб за подобна задача и се бои от Саурон. Тогава Манве казал, че тъкмо заради туй трябва да тръгне и че повелява на Олорин (следващото е нечетливо, но като че се различава думата „трети“). Ала тогаз Варда вдигнала очи и изрекла: „Не като трети“; и Курумо запомнил тия слова.
Бележката завършва със сведението, че по молба на Явана Курумо [Саруман] взел за спътник Айвендил [Радагаст], а Алатар бил придружен от своя приятел Паландо309.
На друг нечетливо надраскан лист, явно спадащ към същия период, се казва, че „Курумо трябвало да вземе Айвендил, понеже тъй искала Явана, съпругата на Ауле“. Има и неоформени таблици, свързващи имена на Истари и Валари: Олорин с Манве и Варда, Курумо с Ауле, Айвендил с Явана, Алатар с Ороме, и Паландо също с Ороме (но по-късно Паландо е прехвърлен към Мандос и Ниена).
В светлината на горецитирания кратък разказ тези връзки несъмнено означават, че всеки Валар е избрал своя Истар според присъщите му характеристики — а може би дори, че отделните Истари са спадали
