Недовършени предания

към „народа“ на съответния Валар, също както във „Валакуента“ („Силмарилион“, стр. 29) е казано за Саурон, че „отначало той бил един от Маярите на Ауле и познавал много от премъдростите на своите събратя“. Затова е твърде показателно, че именно Ауле избрал Курумо (Саруман). Няма и следа от обяснение защо явното желание на Явана да включи между Истарите някого, който дълбоко да обича нейните творения, е могло да бъде постигнато само като се нареди на Саруман да вземе Радагаст; същевременно намекът от очерка за Истарите, че Радагаст изневерил на задачата поради обичта си към живите твари в Средната земя, не се връзва напълно с факта, че именно затова е подбран от Явана. Освен това както в очерка за Истарите, така и в „За Всевластните Пръстени“ се казва, че Саруман е пристигнал пръв и самичък. От друга страна обаче можем да открием известна следа от нежеланата компания на Радагаст в дълбокото презрение на Саруман към него, както го описва Гандалф пред Съвета на Елронд:

„Радагаст Кафявия! — изсмя се Саруман, вече без да крие подигравката. — Радагаст Укротителя на птици! Радагаст Наивника! Радагаст Глупака! Но все пак му стигна умът, за да изиграе ролята, която му отредих.“

Докато в очерка за Истарите се казва, че двамината, които потеглили към Изтока, нямали други имена, освен Итрин Луин, тоест Сините вълшебници (разбира се, в смисъл, че не са имали имена из Запада на Средната земя), тук те са наречени Алатар и Паландо и са свързани с Ороме, макар да няма и намек за причините на тази връзка. Може би (но това е само предположение) от всички Валари тъкмо Ороме най-добре е познавал далечните области на Средната земя, а Сините вълшебници са имали задачата да отпътуват към тези области и да останат там.

Тия записки несъмнено са се появили след завършването на първи том от „Властелинът на Пръстените“, но извън този факт не разполагам с никакви сведения за взаимната им връзка по онова време с очерка за Истарите310.

Не ми е известно за други ръкописи относно Истарите, освен някои много неясни и частично нечетливи бележки, съставени доста след предишната, вероятно през 1972 година:

Трябва да предположим, че те [Истарите] всички са били Маяри, тоест личности на „ангелско“ ниво, макар и не задължително от същия ранг. Маярите били „духове“, но владеели способността за превъплъщение и можели да възприемат „човешки“ (по-специално елфически) облик. За Саруман се казвало (включително и от самия Гандалф), че е главен сред Истарите — тоест по-високопоставен във Валинор, отколкото другите. Гандалф очевидно е бил следващ по ранг. Радагаст е представен като личност с далеч по-малко сила и мъдрост. За останалите двамина не се споменава в нито една публикувана творба, с изключение на намека за Петимата мъдреци в спора между Гандалф и Саруман [„Двете кули“, книга 3, глава 10]. А тия Маяри били пратени от Валарите в съдбовен момент от историята на Средната земя, за да укрепят съпротивата на заслабващите елфи от Запада и на непокварените западни люде, срещу които прииждали далеч по-огромни пълчища от Изтока и Юга. Вижда се, че всеки бил свободен да върши каквото желае при тази мисия; че не им било повелено и не се очаквало да действат заедно като малко ядро на сила и мъдрост; и че всеки имал различни сили и склонности, тъкмо поради които бил избран от Валарите.

Други ръкописи са посветени изцяло на Гандалф (Олорин, Митрандир). На гърба на самотния лист с описанието как Валарите са избрали Истарите се появява следният забележителен текст:

Елендил и Гил-галад били съюзници; ала туй бил „Последният съюз“ между елфи и люде. При окончателния разгром на Саурон елфите не се включили активно в бойните действия. Леголас вероятно е постигнал най-малко от Деветте Спътници. Галадриел, най-велика сред оцелелите Елдари в Средната Земя, била могъща преди всичко чрез своята мъдрост и добрина, като наставник и съветник в борбата, непокорима в своята съпротива (особено умствено и душевно), но неспособна на наказателно действие. В умален мащаб тя повтаряла отношението на Манве към всеобщото действие. Ала Манве дори след Падението на Нуменор и разрухата на стария свят, дори през Третата епоха, когато Блаженото царство било изнесено извън „Кръговете на света“, все пак не бил безучастен наблюдател. Очевидно от Валинор са дошли пратениците, наречени Истари (или Вълшебници), а сред тях и Гандалф, който се оказал водач и организатор както на отбраната, тъй и на нападението.

Кой е бил „Гандалф“? Казват, в по-късни дни (когато в Кралството пак надигнала глава сянката на злото) мнозина Верни от ония времена смятали, че сам Манве се е явил за сетен път като „Гандалф“, преди да се оттегли навеки в своята наблюдателница над Таникветил. (Според това поверие твърдението на Гандалф, че „на запад“ са го наричали Олорин, е било просто инкогнито, представяне под измислено име.) Аз (естествено) не знам каква е била истината, а и да знаех, би било грешка да говоря по-ясно от самия Гандалф. Ала не вярвам да е било тъй. Манве не ще слезе от Планината чак до Дагор Дагорат и самия Край, когато ще се завърне Мелкор311. За да низвергне Моргот, той е изпратил своя вестоносец Еонве. Тогава нима за поражението на Саурон не би пратил някой по-дребен (ала все пак могъщ) дух от ангелския народ, без съмнение равен на Саурон по произход и ранг от самото начало, но не и повече? Олорин е било името му. Ала за Олорин никога не ще узнаем повече, отколкото е разкрил под облика на Гандалф.

Следват шестнайсет реда от поема с твърде своеобразен стих:

 Искаш ли да чуеш     тайната премъдрост
 за петима бродници   от страна далечна?
 Един се завърна.     А другите нивга
 във властта човешка  света не ще видят
 чак до Ден Съдбовен  и Дагор Дагорат.
 Как ги чу накрая —   тайните съвети
 вечни Властелини     от Аман да пращат?
 Пътят е забравен     що нататък води,
 а със простосмъртни  Манве не говори.
 От древния Запад     вятър го донесе
 до ухо заспало       в тишина дълбока