Недовършени предания

Далечен) вероятно са били по-подходяща почва за „съпротива“, а и там Саурон разгърнал най-трескава дейност през Третата епоха, понеже от ония места черпел човешка сила за борбата си срещу Гондор. Изглежда напълно възможно Гандалф да е пътувал из тези области през ранните дни на своите дела.

Но „Северът“ си оставал негова основна територия, особено северозападните области на Линдон, Ериадор и Андуинската долина. Първоначалните му съюзници са били Елронд и северните Дунеданци (Скиталците). Типична за него била обичта към „Полуръстовете“, тъй като в своята мъдрост предугаждал бъдещия им велик принос и същевременно разбирал техните вродени достойнства. Гондор привличал по- малко вниманието му по същата причина, която го правела най-интересен за Саруман — тази страна била център на мъдрост и мощ. Нейните потомствени владетели и техните традиции безрезервно се опълчвали срещу Саурон, най-вече в политическо отношение — кралството им възникнало като пряка заплаха срещу него и можело да съществува само докато го отблъсквало с въоръжена сила. Гандалф не намирал начин да насочва или поучава горделивите гондорски управници и едва в упадъка на тяхната власт, когато вече били пречистени чрез доблест и вярност на една привидно загубена кауза, той започнал да проявява дълбок интерес към тях.

Името Инканус изглежда „чуждо“ — нито Западняшко, нито елфическо (Синдаринско или Куенийско), нито пък може да се обясни чрез някой от съхранените езици на северните люде. Една бележка в Книгата на Тана твърди, че е Куенийски вариант на дума от езика на Харадримите, означаваща просто „северен съгледвач“ (Инка + нус)314.

Гандалф е просто заместване на истинското име в английското повествование, извършено по същия начин, както при имената на хобити и джуджета. Всъщност това е истинско норвежко име (среща се като име на едно от джуджетата във „Вьолуспа“)315, което използвах, понеже вероятно съдържа корена гандр — жезъл, особено такъв, използван при „магия“ — и би могло да означава „елфически мъдрец с (магически) жезъл“. Гандалф не бил от елфите, но хората биха го свързали с тях, понеже навсякъде се знаело за неговата дружба с елфическите племена. Тъй като се приписва на „Севера“ като цяло, Гандалф вероятно би трябвало да представлява Западняшко име, но с елементи от елфическите езици.

Съвсем различен възглед за смисъла на Гандалфовите думи „на Юг — Инканус“ и за произхода на името срещаме в бележка от 1967 година:

Остава твърде неясно какъв смисъл е вложен в понятието „Юг“. Гандалф отричал някога да е посещавал „Изтока“, но всъщност изглежда, че е ограничил пътешествията и делата си само до западните земи, населени от елфи и хора, които като цяло били враждебно настроени към Саурон. Във всеки случай би било неправдоподобно да допуснем че някога е пътувал или оставал задълго в Харад (още по-малко в Далечен Харад!), та да получи специално име в чуждите езици на тия слабо познати области. Следователно Югът би трябвало да означава Гондор (в най-широкия смисъл на тия земи през разцвета на кралството). Но по време на настоящия разказ Гандалф винаги бива наричан в Гондор с името Митрандир (от хората с висок пост или нуменорско потекло като Денетор, Фарамир и др.). Това име е Синдаринско и неведнъж се споменава, че го използват елфите; но високопоставените люде в Гондор знаели и говорели този език. „Народното“ име на Западняшки или Общ език очевидно е означавало „Сивоплащ“, но тъй като било измислено отдавна, се съхранило в архаична форма. Може би го срещаме при името Гандалф Сиводомни, използвано от Еомер в Рохан.

Тук баща ми стига до извода, че „на Юг“ се отнася до Гондор и че Инканус (също като Олорин) е Куенийско име, но създадено в Гондор през по-ранни времена, когато Куенийският език все още се използвал широко от мъдреците и летописците, както е било и в Нуменор.

В „Разказ за годините“ е казано, че Гандалф се появил из Запада към началото на единайсети век от Третата епоха. Ако допуснем, че отначало е посещавал Гондор достатъчно често и задълго, та да получи там име или имена — например по времето на Атанатар Алкарин, около 1800 години преди Войната за Пръстена — би било възможно да възприемем Инканус като Куенийско име, което впоследствие било забравено и се помнело само от мъдреците.

В светлината на това предположение се предлага произход на името от Куенийските съставки ин(ид)-, тоест „ум“ и кан- — „повелител“, особено в думи като кано, кану — „владетел, управник, вожд“ (по-късно това е втората частица на имената Тургон и Фингон). В тази бележка баща ми се позовава на латинската дума инканус, тоест „сивокос“, по такъв начин, сякаш намеква, че при написването на „Властелинът на Пръстените“ името е произлязло точно от нея, което би било твърде изненадващо, ако наистина е вярно; в края на анализа той отбелязва, че съвпадението между Куенийското име и латинската дума трябва да бъде разглеждано по същия начин, както и съвпадението на Синдаринското Ортанк, тоест „раздвоен връх“, с англосаксонската дума орпанк — „хитроумно устройство“, което е превод на истинското име в езика на Рохиримите.

IIIПалантирите

Без съмнение палантирите никога не са били широко употребявани или широко известни дори и в Нуменор. В Средната земя ги охранявали под стража в специални стаи върху могъщи кули, като до тях имали достъп само крале, управници и доверени пазители, но никога не се използвали или показвали на обществено място. Ала до прекъсването на кралския род те не са били зловеща тайна. Работата с тях не представлявала заплаха и нито един крал или упълномощен представител не би се поколебал да разкрие знанията си за делата или възгледите на далечен владетел, ако ги е получил чрез Камъните316.

След времето на Кралете и загубата на Минас Итил не се срещат по-нататъшни споменавания за тяхна открита и официална употреба. В Севера не останал отговарящ Камък след корабокрушението на Последния крал Арведуи през 1975 година317. През 2002 г. изчезнал Итилският камък. След това останали само два: Анорският камък в Минас Тирит и Ортанкският камък318.

Две неща допринесли за занемаряването на Камъните и изчезването им от общонародната памет. Първо — неизвестната съдба на Итилския камък: с право предполагали, че е бил унищожен от бранителите преди Минас Итил да бъде превзет и разграбен319; но очевидно било възможно да е пленен и попаднал в ръцете на Саурон, тъй че мъдрите и далновидните трябва да са размислили над това. Изглежда, наистина са го сторили и са стигнали до извода, че Камъкът не би му помогнал особено да навреди на Гондор, освен ако е можел да осигури връзка с друг Камък, който да е в съгласие с него320. Можем да предположим, че именно по тази причина Анорският камък, относно който всички архиви на Наместниците мълчат чак до Войната за Пръстена, е бил пазен в най-строга тайна, като до него имали достъп единствено властващите Наместници, но никой от тях (поне така изглежда) не го е използвал преди Денетор Втори.

Втората причина се крие в упадъка на Гондор и загубата на интерес към историческите познания у всички, освен шепа най-доблестни мъже, ако разбира се не броим родословните проучвания на потекло и роднински връзки. След времето на Кралете Гондор потънал в своеобразно „средновековие“ на чезнещи знания и употреба само на най-прости умения. Връзките се осигурявали чрез пратеници и вестоносци, или при най-спешни случаи — чрез сигнални огньове, а ако Камъните на Анор и Ортанк още се съхранявали като древни съкровища, известни само на шепа избраници, то в цялостната народна памет вече чезнел споменът за Седемте камъка от древността и макар че още се помнели стихчетата за тях, вече никой не ги проумявал; в легендите тяхната способност се прехвърляла върху някогашните крале, надарени с елфическа мощ и проницателен взор, обкръжени от бързокрили духове, които им носели вести или бързали да предадат