основание), че може да се справи с второто; сблъсъкът със Саурон най-вероятно е дошъл едва след години и първоначално Денетор едва ли е допускал нещо подобно. За употребата на палантирите и за разликата между самостоятелната им употреба за „виждане“ и използването им за връзка с друг Камък и неговия „наблюдател“, виж в края на настоящия текст. След като овладял умението, Денетор можел чрез Анорския камък да узнава подробности за далечни събития и дори след като Саурон открил това, не е имало никаква пречка да продължи, стига да имал достатъчно сила, за да насочва Камъка към своите цели въпреки непрестанните опити на Саурон да „изтръгне“ Анорския камък към себе си. Също така трябва да се има предвид, че Камъните са били само дребна част от необятните замисли и операции на Саурон — в тях той открил средство да заблуди и покори двама свои противници, но не искал (и не можел) да държи Итилския камък под непрестанно наблюдение. Не е било присъщо за него да поверява подобни инструменти на своите подчинени; а и не разполагал с нито един слуга, чиито духовни сили да надвишават тия на Саруман или дори на Денетор.
В случая с Денетор, Наместникът е черпел сила срещу Саурон и от самия факт, че Камъните били по- податливи спрямо законните си притежатели — това се отнасяло най-вече до „Елендиловите наследници“ (и Арагорн), но важало и за такива с наследствена власт (като Денетор), за разлика от Саруман или Саурон. Струва си да отбележим, че пагубният ефект е бил различен. Саруман попаднал във властта на Саурон и желаел неговата победа, или поне не й се противопоставял. Денетор продължил твърдо да отхвърля Саурон, но бил заставен да повярва, че неговата победа е неизбежна и изпаднал в отчаяние. Несъмнено главната причина за тази разлика е там, че Денетор притежавал могъща воля и поддържал душевното си равновесие до последния удар — смъртоносната (както изглеждало) рана на единствения му оцелял син. Той бил горделив, но гордостта му в никакъв случай не може да се нарече „себична“: обичал Гондор и неговия народ, а себе си смятал за избран от съдбата, за да поведе кралството в ония отчаяни времена. И на второ място — Анорският камък му принадлежал по право, тъй че нищо, освен собственото благоразумие, не му забранявало да го използва в тревожните събития. Той вероятно се досещал, че Итилският камък е попаднал в нечисти ръце и рискувал да се свърже с него, разчитайки на силата си. Тази самоувереност не е била безпочвена. Саурон не успял да го покори и му повлиял единствено чрез измами. Вероятно отначало Денетор не поглеждал към Мордор, а се задоволявал с „далечните гледки“, които му предлагал Камъкът; оттук идвала и поразителната му осведоменост за далечни събития. Не се знае дали при това му се е случвало да се свърже с Ортанкския камък и Саруман; най-вероятно — да, при което е имал полза от връзката. Саурон не можел да се намеси в тези разговори; само наблюдателят на Главния камък в Осгилиат можел да „подслушва“. Когато два от останалите Камъни водели беседа, всеки друг би ги открил слепи и неми329.
Навярно гондорските крале и Наместници са съхранили най-обширни познания за палантирите и тези познания са се прехвърляли от поколение на поколение дори когато никой вече не си служел с тях. Камъните били неотменен дар на Елендил и неговите наследници, които единствени ги притежавали с пълно право; това обаче не означава, че никой друг не е могъл да ги употреби. В рамките на закона можел да го стори всеки упълномощен от „Анарионовия наследник“ или „Исилдуровия наследник“, тоест от законния крал на Гондор или Арнор. Всъщност най-често трябва да са ги използвали именно подобни упълномощени лица. Всеки камък имал отделен пазител, чиито задължения предвиждали да „наблюдава Камъка“ през определени интервали, или когато е необходимо. На някои други лица също се разрешавало да посещават Камъните; кралските съветници, натоварени с онова, което днес бихме нарекли „разузнаване“, редовно използвали тази привилегия, след което в зависимост от обстоятелствата споделяли събраната информация с краля насаме или пред другите съветници. В късната епоха на Гондор Наместническата служба придобила допълнителна важност и станала наследствена, осигурявайки така да се каже постоянен „помощник и заместник“ на краля; изглежда, че по това време употребата на Камъните е била оставена изцяло в ръцете на Наместниците, в резултат на което всички познания около нея почнали да се предават по наследство в техния род. Тъй като Наместничеството станало наследствено след 1998 година330, от онова време нататък правото за пряка или косвена употреба на Камъните се предавало по родова линия и Денетор го е притежавал напълно законно331.
С оглед на повествованието във „Властелинът на Пръстените“ трябва обаче да отбележим, че далеч над подобна „отстъпена“ власт, та била тя и предадена по наследство, стояли правата на „Елендиловия потомък“ (тоест законен наследник на престола и властта в нуменорските кралства) да използва който и да било от палантирите. Затова Арагорн обявил правото си да притежава Ортанкския камък, който бил останал без друг собственик или пазител; освен това той е бил на практика законен крал на Гондор и Арнор, следователно имал правото при необходимост да отмени всички предишни разпоредби.
Днес „познанията за Камъните“ са забравени и можем само отчасти да ги възстановим чрез догадки и косвени сведения. Те били идеално кръгли и обикновено изглеждали направени от плътно стъкло или кристал с наситено син оттенък. Най-малкият е имал диаметър около един фут, но някои, например Камъните в Осгилиат и Амон Сул, са били много по-големи и сам човек не можел да ги повдигне. Първоначално се разполагали на места, приспособени за размерите и целите им; за поставка служела маса от черен мрамор с кръгла вдлъбнатина, в която Камъкът лесно можел да бъде завъртян. Били много тежки, но напълно гладки и не биха пострадали, ако по случайност или зъл умисъл паднели от масата. Всъщност тогавашните люде не са разполагали със сила, способна да ги унищожи, макар някои да смятали, че огромна жега, като например тази на Ородруин, може да ги разруши и предполагали, че такава е била съдбата на Итилския камък при рухването на Барад-дур.
Макар и без никакви външни белези, те имали постоянни полюси и първоначално се разполагали във вдлъбнатините така, че да стоят „изправени“ — техният диаметър от полюс до полюс трябвало да сочи към центъра на Земята, като „долният“ полюс да бъде отдолу. В това положение страничната повърхност получавала видения отвън и ги предавала на „наблюдателя“ от другата страна. Следователно наблюдател, който желаел да погледне на запад, трябвало да застане откъм източната страна на Камъка, а ако искал да насочи поглед на север, трябвало да се извърти наляво, тоест към южната страна. Но по-малките Камъни в Ортанк, Итил, Анор, а вероятно и в Ануминас, имали първоначално и фиксирана насока, тъй че (например) западната им страна да гледа единствено на запад, а обърната във всяка друга посока да остава сляпа. Ако Камъкът случайно бъдел разместен, трябвало отново да бъде нагласен на око и в такива случаи се налагало да го въртят. Но при хвърлянето му отвисоко, както станало с Ортанкския камък, нещата не били толкова прости. Тъй че единствено по „случайност“ (както би казал Гандалф) при своята рискована игра с Камъка Перегрин го е сложил на земята приблизително „изправен“ и е седнал от западната му страна, докато източната е била обърната на изток. По-големите Камъни не са имали подобни ограничения — наблюдателят можел да ги върти както си иска, но те продължавали да „виждат“ във всички посоки332.
Сами по себе си палантирите можели единствено да „виждат“ — не предавали звука. Без повелята на могъща воля те имали склонност да се лутат и „виденията“ им често били хаотични (поне така изглеждало). Така например от висока кула западната им страна би гледала към далечината, като гледката постепенно се замъглява отгоре, отдолу, отляво и отдясно, а предметите постепенно се смаляват и губят яснота. Онова, което „виждали“, често се влияело от случайност, тъмнина или „забулване“ (виж малко по-долу). Виденията на палантирите не били „заслепявани“ или „засенчвани“ от физически препятствия, пречел им единствено мракът; така например те биха могли да разгледат вътрешността на някоя планина, както ние бихме надникнали в тъмна стая, но при това не биха видели нищо, върху което не пада светлина. Можели да виждат през стените на стаи, пещери и подземия, но без осветление не различавали нищо; те самите били неспособни да осветяват предметите. Съществувал начин да им се попречи чрез процес, наречен „забулване“, при който Камъкът виждал определени области само като сянка или гъста мъгла. Как е било извършвано това (от онези, които знаели за Камъните и възможността да бъдат наблюдавани) ще остане навеки сред изгубените загадки на палантирите333.
С усилие на волята наблюдателят можел да насочи видението на Камъка към
