надалеч кралската воля.
Изглежда, че по онова време Ортанкският камък останал задълго забравен от Наместниците; от него вече нямало никаква полза, а бил на сигурно място в непристъпната кула. Дори и да не падала над него сянката на съмнението около Итилския камък, той се намирал в област, с която Гондор все повече губел връзка. Каленардон открай време не бил гъсто населен, а през 1636 година жестоко пострадал от Черната чума и след това продължил непрекъснато да губи жителите си от нуменорско потекло, които се преселвали към Итилиен и земите около Андуин. Исенгард останал лично владение на Наместниците, но Ортанк пустеел заключен и ключовете се съхранявали в Минас Тирит. Ако Наместникът Берен изобщо е помислил за Камъка, когато връчил ключовете на Саруман, то навярно е решил, че едва ли някой ще го опази по-добре от Саурон, отколкото предводителят на Съвета.
Без съмнение Саруман чрез своите проучвания321 опознал твърде добре Камъните, които привлекли вниманието му, и се убедил, че Ортанкският камък още е в своята кула. Той получил ключовете на Ортанк през 2759 година, привидно като пазител на крепостта, упълномощен от гондорския Наместник. По онова време Ортанкският камък едва ли е представлявал някакъв интерес за Белия съвет. Единствен Саруман, след като спечелил благоволението на Наместниците, успял да проучи задълбочено гондорските архиви и да осъзнае какъв интерес представляват оцелелите палантири и за какви цели биха могли да послужат; ала не споделил нищо със своите колеги. От завист и омраза към Гандалф, Саруман престанал да си сътрудничи със Съвета, чиято последна среща била през 2953 година. След това Саруман без никакво официално изявление превърнал Исенгард в своя лична собственост и престанал да обръща внимание на Гондор. Без съмнение Съветът е посрещнал това твърде неодобрително; но Саруман бил свободен в решенията си и имал право да действа по свои независими замисли в борбата срещу Саурон322.
Независимо от това отделните членове на Съвета вероятно знаели за камъните и някогашното им местонахождение, но не ги смятали за особено важни в новите времена — те били само част от историята на Дунедаинските кралства, вълшебни и възхитителни, но в по-голямата си част вече изгубени или безполезни. Не бива да забравяме, че първоначално Камъните били „невинни“ и не служели на зли намерения. Едва Саурон ги превърнал в зловещи инструменти за покоряване и заблуда.
Може би (предупреден от Гандалф) Съветът е почнал да се съмнява в замислите на Саруман относно Пръстените, но дори и Гандалф не знаел, че той е станал Сауронов съюзник или слуга. Разкрил го едва през юли 3018 година. Но макар че в по-късни години Гандалф разширил своите познания и сведенията на Съвета за историята на Гондор чрез проучване на тамошните документи, основна всеобща грижа си оставал Пръстенът; никой не осъзнавал скритите заложби на Камъните. Очевидно едва малко преди Войната за Пръстена Съветът започнал да се съмнява относно съдбата на Итилския камък, но не успял (което е напълно разбираемо дори за личности като Елронд, Галадриел и Гандалф, като се има предвид тежестта на техните грижи) да оцени последствията, да предвиди какво би станало, ако Саурон завладее единия Камък, а някой друг използва втория. Чак когато край Дол Баран се проявило въздействието на Ортанкския камък върху Перегрин, изведнъж станало ясно, че връзката между Исенгард и Барад-дур (нейното съществуване излязло наяве, след като се разкрило обединеното нападение на отряди от Исенгард и Саруманови войски срещу Задругата в Парт Гален) всъщност се осъществява чрез Ортанкския камък… и още един палантир.
В своя разговор с Перегрин след потеглянето от Дол Баран („Двете кули“, книга 3, глава 11) Гандалф цели преди всичко да даде на хобита известна представа за историята на палантирите, тъй че да осъзнае поне донякъде с колко древни, достойни и могъщи неща е опитал самонадеяно да си играе. Не е искал да изложи хода на собствените си открития и разсъждения, освен самия им край — да обясни как Саурон е получил власт над тези предмети, което ги прави гибелни за всекиго, дори и да е посегнал към тях с най-възвишени намерения. Но същевременно Гандалф най-сериозно и съсредоточено е обмислял всичко свързано с Камъните, преценявайки връзката на разкритието от Дол Баран с множество забелязани от него тревожни факти — например изключителните знания на Денетор за далечни събития и преждевременното му състаряване малко след като навършил шейсет години, макар че произхождал от дълголетен род. Без съмнение Гандалф е бързал да стигне до Минас Тирит не само поради недостига на време и надвисналата война, но още повече заради внезапната си тревога, че Денетор също е използвал палантир, Анорския камък, и заради желанието да прецени какво е било въздействието върху него — дали в тежкото изпитание на една отчаяна война не би се разкрило, че той (също като Саруман) вече не заслужава доверие и е готов да се предаде на Мордор. Именно в светлината на тези съмнения трябва да се разглеждат взаимоотношенията между него и Денетор след пристигането му в Минас Тирит, както и всичко, което са си казали323.
Така че палантирът от Минас Тирит заел важно място в размислите му едва след премеждието на Перегрин край Дол Баран. Но разбира се, той знаел или се досещал за неговото съществуване много по-отдавна. Твърде малко се знае за историята на Гандалф до края на Тревожния мир (2460 г.) и създаването на Белия съвет (2463 г.), а особеният му интерес към Гондор сякаш се проявява едва след като Билбо намира Пръстена (2941 г.) и Саурон открито се завръща в Мордор (2951 г.)324. Тогава вниманието му (също като вниманието на Саруман) било приковано към Пръстена на Исилдур; но проучвайки архивите на Минас Тирит той вероятно е узнал много за гондорските палантири, макар че в момента проявил далеч по-малко разбиране на тяхното значение, отколкото Саруман, чиято мисъл, за разлика от тази на Гандалф, се стремяла най-вече към могъщи изобретения и инструменти, а не към хората. Все пак навярно по онова време Гандалф вече е знаел повече от Саруман за същността и произхода на палантирите, тъй като всичко свързано с древното Арнорско кралство и по-нататъшната история на ония области било негова основна специалност, а и поддържал тясна връзка с Елронд.
Но Анорският камък се бил превърнал в тайна — след падането на Минас Итил за него не се споменавало никъде в летописите и архивите на Наместниците. От историческите данни ставало ясно, че нито Ортанк, нито Бялата кула в Минас Тирит са били някога завладявани и разграбвани от враговете, следователно можело да се предположи, че Камъните най-вероятно стоят недокоснати на предишните си места; ала не се знаело дали не са преместени от Наместниците, може би „дълбоко заровени“325 в някоя потайна съкровищница или дори в някое последно убежище из планините подобно на Черноден.
Летописците би трябвало да предадат думите на Гандалф в смисъл, че не е предполагал Денетор да дръзне да използва Камъка в дните на своята мъдрост326. Той не е могъл да го знае като установен факт, тъй като завинаги ще си остане само догадка кога и защо Денетор е дръзнал да посегне към Камъка. Гандалф може да мисли каквото си иска по въпроса, но според онова, което е казано за Денетор, той вероятно е почнал да използва Анорския камък далеч преди 3019 година, много преди Саруман да рискува същото с Ортанкския камък. Денетор е наследил Наместничеството през 2984 г., когато бил на петдесет и четири години — властен мъж, мъдър и безмерно учен за ония времена, надарен с могъща воля, неукротим и уверен в силите си. За пръв път околните забелязали неговата „суровост“ след смъртта на съпругата му Финдуилас през 2988 г., но изглежда напълно ясно, че след като получил власт, той незабавно се е обърнал към Камъка, тъй като отдавна изучавал палантирите и всички сведения за тях и тяхната употреба, съхранявани в специалните Наместнически архиви, до които освен властващия Наместник имал достъп само неговият наследник. През последните години от управлението на своя баща Ектелион Втори, той навярно страстно е желаел да се посъветва с Камъка, докато тревогата в Гондор нараствала, а собственото му положение било разклатено от славата на „Торонгил“327 и благоволението на баща му към чужденеца. Поне отчасти неговата постъпка трябва да е била продиктувана от завист към Торонгил и враждебност към Гандалф, в чиито съвети баща му се вслушвал най-внимателно по време на възхода на Торонгил; Денетор искал да надмине по знания и сведения тези „натрапници“, а ако е възможно — и да ги държи под око, когато са другаде.
Непоносимото изтощение от сблъсъка на Денетор със Саурон не бива да се смесва с цялостното натоварване при употреба на Камъка328. Денетор смятал (и не без
