163
Бел.27: Цели седем левги от мястото на сражението. Нощта тъкмо падала, когато избягал; стигнал до Андуин около полунощ. (Бележка на автора.)
164
Бел.28: Мечът бил от вида, наричан
165
Бел.29: Мястото на последната битка било на миля и повече от северната граница на Перуникови поля, но може би бягайки в тъмнината надолу, Исилдур се е отклонил на юг. (Бележка на автора.)
166
Бел.30: Преди Задругата да напусне Ломидол, Елронд подарява на Гандалф манерка с
167
Бел.31: Защото този метал се намирал и в Нуменор. (Бележка на автора.)
В „Потомците на Елрос“ се казва за петнайсетия нуменорски владетел Тар-Телемайте, че е наречен тъй (тоест „Среброръкия“) заради своята обич към среброто „и защото непрестанно заръчва на служителите си да търсят
168
Бел.32: В „Алдарион и Ерендис“ е казано за Ерендис и елмаза, който Алдарион й донася от Средната земя: „Алдарион видял, че е заръчала да вградят неговия елмаз като звезда в тънка сребърна лента; и по нейна молба закрепил лентата около челото й“. Така тя става известна като Тар-Елестирне, Звездочелата владетелка; и „оттогава насетне тръгнал обичаят кралете и кралиците да носят на челата си безценен камък вместо корона“ (Бележка 18 към „Алдарион и Ерендис“). Тази традиция без съмнение е свързана с Елендилмира — скъпоценен камък във формата на звезда, носен от владетелите в Арнор като символ на кралската власт; но тъй като принадлежал на Силмариен, древният Елендилмир е съществувал в Нуменор (независимо от произхода си) още преди Алдарион да донесе елмаза на Ерендис от Средната земя, тъй че не може да става дума за един и същ камък.
169
Бел.33: Истинската бройка е трийсет и осем, тъй като вторият Елендилмир бил изработен за Валандил (виж Бележка 26).
В „Разказ за годините“ от Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ за 16 година на Четвъртата епоха (1436 г. по Летоброенето на Графството) е казано, че когато пристигнал на Брендивинския мост да поздрави своите приятели, крал Елесар удостоил Самознай със Звездата на Дунедаините и обявил дъщеря му Еланор за придворна дама на кралица Арвен. Въз основа на това сведение Робърт Фостър твърди в „Пълен пътеводител из Средната земя“, че „Звездата [на Елендил] била носена от владетелите на Северното кралство докато накрая Елесар я подарил на Сам Майтапер през 16 г. от Четвъртата епоха“. В настоящият текст ясно се казва, че крал Елесар е задържал при себе си Елендилмира, изработен за Валандил; и във всеки случай според мен би било напълно изключено да го подари на кмета на Графството, колкото и високо да е ценил заслугите на Самознай. Елендилмирът е бил наричан с различни имена: Звезда на Елендил, Звезда на Севера, Звезда на Северното кралство; изследователи като Робърт Фостър и Дж. Тайлър предполагат, че названието „Звезда на Дунедаините“ (срещано единствено само в посочения „Разказ за годините“) е едно от тези имена; но лично за мен изглежда почти сигурно, че не е така и че доблестният Самознай е бил удостоен с друго (и по-уместно) отличие.
170
За улеснение на читателя привеждам тук съответните английски мерки за дължина: 1 инч = 2,54 см; 1 фут = 12 инча = 30,48 см; 1 ярд = 3 фута = 91,44 см; 1 миля = 1760 ярда = 1609,31 м. — Б.пр.
171
Тоест около 193 см. — Б.пр.
172
Бел.1: Не съществува ръкопис с подобно заглавие, но без съмнение повествованието в третия раздел („Кирион и Еорл“) представлява част от Хрониката.
173
Бел.2: Като например „Книга на кралете“. (Бележка на автора.)
В увода на Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ се споменава, че това произведение (заедно с „Книга на Наместниците“ и „Акалабет“) е било сред летописите на Гондор, до които крал Елесар допуснал Фродо и Перегрин; тази забележка обаче се среща само в първото издание, а в преработеното е отпаднала.
174
Бел.3: Източната Щърбина, която не се споменава никъде другаде, е представлявала просторна разчистена територия, навлизаща откъм изток в Мраколес; можем добре да я различим на картата към „Властелинът на Пръстените“.
175
Бел.4: Изглежда, че Северняците са били близки с третия и най-велик народ на Елфическите приятели, ръководен от Хадоровия род. (Бележка на автора.)
176
Бел.5: Спасяването на гондорската армия от пълно унищожение се дължи до голяма степен на храбростта и верността на северняшките конници, водени от Мархари (потомък на „рованионския крал“ Видугавия), които охранявали отстъплението. Но Колесарите били претърпели такива загуби в битката срещу гондорците, че нямали сили да продължат нашествието преди да получат подкрепления от Изтока и временно се задоволили със завладяването на Рованион. (Бележка на автора.)
