Недовършени предания

от корена кег-, тоест „зъбец“ или „шип“, срещан и в старинната дума за „ограда“ — кегия, откъдето произлиза Синдаринското кай (за сравнение — името на планинския хребет Моргай в Мордор).

Друга формация се е наричала дирнаит или на Куенийски нернехта, тоест „човешко острие“; имала е клиновидни очертания и била прилагана при атака от близко разстояние срещу врага преди да се е разгънал в боен строй или срещу защитна формация на открито. Куенийската дума нехте (на Синдарински наит) се прилагала за всички островърхи предмети: острие, клин, връх на копие, тесен полуостров (от корена нек — „тесен“); за сравнение виж името на Лориенския Наит — местността в ъгъла между Келебрант и Андуин, която при сливането на двете реки е много по-тясна и изострена, отколкото може да се покаже на картата. (Бележка на автора.)

153

Бел.17: Охтар е единственото име, срещано в легендите; ала вероятно всъщност представлява само почетно обръщение, което Исилдур използвал в този трагичен момент, за да прикрие чувствата си чрез официална вежливост. С титлата охтар („войник“, „боец“) наричали всички, които имали пълно военно обучение и боен опит, но все още не били удостоени със званието роквен, което бихме могли да преведем като „рицар“. Охтар обаче е бил сродник на Исилдур и негов близък приятел. (Бележка на автора.)

154

Бел.18: В една по-ранна чернова Исилдур заповядва на Охтар да вземе двама спътници. В „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 383) и „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 2) е казано, че „само трима от неговия отряд успели след дълго лутане да се прехвърлят през планините“. Според настоящия текст може да се предположи, че третият е бил Естелмо, оръженосецът на Елендур, който оцелял в битката.

155

Бел.19: Били са отминали най-дълбоката част на Перуникови поля, а по-нататък земята по източния бряг на Андуин (който течал по дълбоко русло) ставала по-суха и твърда, защото местността се променяла. Оттам започвало полегато нагорнище, което при наближаването на Горския път и владенията на Трандуил почти се изравнявало със склоновете на Зеленогор. Исилдур добре знаел това. (Бележка на автора.)

156

Бел.20: Няма съмнение, че Саурон е бил добре осведомен за Съюза и е изпратил всички свободни отряди на Червеното око да нападат по всички възможни начини войските, които биха опитали да съкратят пътя като минат през Планините. В крайна сметка основната армия на Гил-галад заедно с Исилдур и част от Арнорската войска минала през проходите на Имладрис и Карадрас, след което стъписаните орки се укрили. Те обаче оставали нащрек, твърдо решени да нападат всеки малоброен отряд от елфи или хора. Трандуил оставили да мине безпрепятствено, понеже дори и обезкръвената му армия била прекалено силна за тях; но те не бързали и през повечето време се укривали из Гората, докато други дебнели по речните брегове. Едва ли до тях са достигнали вести за гибелта на Саурон, тъй като той бил плътно обсаден в Мордор и цялата му войска загинала. Дори да е имало шепа оцелели, те са избягали далече на изток заедно с Духовете на Пръстена. Дребното и незначително поделение из северните области било забравено. Вероятно орките са смятали, че Саурон е победил и разпръснатата войска на Трандуил отстъпва, за да се укрие в горските укрепления. Поради това са станали по-дръзки и бързали да заслужат похвалата на господаря си, макар да не били участвали в главната битка. Но не похвала биха спечелили, ако някой от тях би доживял да види неговото възраждане. Никакви изтезания не биха задоволили яростта му към некадърните глупци, що оставили да им се изплъзне най-великата скъпоценност в Средната земя, макар и да не им било известно нищо за Единствения Пръстен, за който освен Саурон знаели само неговите роби — Деветте Духа на Пръстена. Ала по-късно мнозина смятали, че яростната решителност на техния щурм срещу Исилдур се дължала отчасти на Пръстена. Само две години били изминали откакто той напуснал ръката на Саурон и макар че бързо изстивал, все още тегнел от злата му воля и дирел всеки възможен начин да се завърне при господаря си (както сторил по-късно, когато Саурон се възродил и отново постигнал могъщество). Затуй се смята, че макар да не го разбирали, пълководците на орките били изпълнени с люто желание да изтребят Дунедаините и да пленят командира им. И все пак в крайна сметка се оказало, че Войната за Пръстена е загубена с Битката сред Перуникови поля. (Бележка на автора.)

157

Бел.21: За лъковете на Нуменорците виж „Описание на Нуменор“.

158

Бел.22: Само двайсет според преданията; защото никой не очаквал подобна беда. (Бележка на автора.)

159

Бел.23: Можем да сравним това с думите от свитъка, в който Исилдур описва Пръстена преди да напусне Гондор за последното си пътешествие и който е цитиран от Гандалф пред Съвета на Елронд в Ломидол: „Горещ бе той изпървом, когато го взех, горещ като жарава и обгори ръката ми, та не вярвам някога да се освободя от болката в нея. Ала сега, когато пиша тия слова, той е изстинал и сякаш се свива…“ („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 2).

160

Бел.24: Става дума за гордостта, която го е накарала да задържи Пръстена въпреки съвета на Елронд и Кирдан да го унищожи в пламъците на Ородруин, както е описано в „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 2) и „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 382).

161

Бел.25: Този твърде необикновен откъс несъмнено означава, че светлината на Елендилмира е осуетявала магическата способност на Пръстена да прави своя носител невидим; но когато Исилдур закрива челото си с качулка, сиянието изгасва.

162

Бел.26: Казват, че подир векове ония (като например Елронд), които го помнели, били поразени от невероятната телесна и духовна прилика между него и крал Елесар, победителя от Войната за Пръстена, в която се свършило веднъж завинаги с Пръстена и Саурон. Според дунедаинските летописи Елесар бил трийсет и осми потомък по права линия на Елендуровия брат Валандил. Толкова много време минало преди смъртта му да бъде отмъстена. (Бележка на автора.)