тип TZ, който се грижеше за кухнята. Никога не викаше Ендрю горе при себе си, по никакъв повод, а Ендрю не се осмеляваше да наруши усамотението на Сър. Затова Ендрю виждаше вече Сър само в редките случаи, когато старецът решеше да слезе на долния етаж.
От известно време Ендрю не живееше в къщата. Бизнесът с дърворезбата се разрасна и стана неудобно да работи в мансардата-студио, което Сър му отдели в началото. Няколко години по-рано решиха, че може да има малко собствено жилище — едноетажна къщичка до гората на имението Мартин.
Беше приятна, проветрива къща на малко възвишение, заобиколено от папрати и храсти с лъскави листа, а наблизо растеше грамадна секвоя. Трима роботи-работници я построиха за броени дни под ръководството на човек-техник.
Разбира се, в къщата нямаше нито спалня, нито кухня, нито баня и тоалетна. В едната стая се помещаваше библиотеката и кабинета, където Ендрю съхраняваше справочници, скици и документите, свързани с бизнеса, а в другата, много по-голяма — работилницата, където Ендрю държеше инструментите и твореше изделията. Под малък навес до сградата стояха запасите от екзотична дървесина, използвана от Ендрю за бижута и купчини по-обикновено дърво за изработване на толкова търсените мебели.
Работата му не свършваше никога. Шумът около делото му за получаване на свобода предизвика световен интерес към неговите произведения и рядко имаше някоя сутрин да не намери в компютъра си три-четири поръчки. Списъкът се простираше с години в бъдещето, затова накрая той се принуди да състави списък от чакащи само за привилегията да направят поръчка при него.
Сега, като свободен робот, работеше още по-упорито, отколкото през годините, когато формално бе собственост на Сър. Често му се случваше да работи едно-две денонощия, без да излиза от къщата — нямаше нужда нито от храна, нито от сън, нито от каквато и да е почивка.
Банковата му сметка набъбваше неспирно. Настоя да възстанови напълно разходите на Сър за построяването на малката къща и този път Сър се съгласи да приеме парите, за да спази правилата. Нотариалният акт за постройката беше официално прехвърлен на името на Ендрю и той нае земята за строеж.
Когато се ожениха, Малката Мис и Лойд Чарни построиха къща наблизо по брега. Тя никога не пропускаше да навести Ендрю при честите гостувания в имението заради баща си. По навик идваше първо в работилницата, бъбреше си с Ендрю и оглеждаше най-новите му творби, а после отиваше в голямата къща при Сър.
Често водеше и Малкия Сър, макар че Ендрю вече не го наричаше така. Малкия Сър отдавна не беше момче. Израсна висок и як млад мъж с щръкнали червеникавокафяви мустаци, почти толкова страховити на вид, колкото на дядо му. Имаше и внушителни бакенбарди. Скоро след съдебното решение, превърнало Ендрю в свободен робот, той му забрани да използва старото име.
— Не ви ли харесва, Малък Сър? — попита Ендрю. — Смятах, че ви е забавно.
— Вярно е.
— Но сега, след като пораснахте и станахте мъж, струва ви се снизходително, така ли? Засяга достойнството ви? Нали знаете колко ви уважавам…
— Няма нищо общо с моето достойнство, а с твоето.
— Не ви разбирам, Малък Сър.
— Явно не ме разбираш. Но помисли, Ендрю — „Малък Сър“ може и да е очарователно обръщение, аз и ти поне го възприемаме така, но всъщност то е подмазваческо — старият семеен слуга го използваше, за да говори със сина на господаря или в моя случай — с неговия внук. Но сега не е уместно, не виждаш ли, Ендрю? Дядо вече не ти е господар, а аз не съм малкия симпатяга. Свободен робот не бива да нарича никого „Малък Сър“. Ясно ли ти е? Аз те наричам Ендрю открай време. А от днес и ти ще ме наричаш Джордж.
Изрече го като заповед и Ендрю нямаше какво друго да прави, освен да се съгласи.
Незабавно спря да нарича Джордж Чарни „Малкия Сър“. Но Малката Мис за него си остана Малката Мис. За Ендрю беше немислимо да я нарича „мисис Чарни“, а даже „Аманда“ му се струваше недостойно и дръзко като обръщение. Тя си беше Малката Мис, макар че сега косата й посивяваше, а колкото и да бе стройна, слаба и красива както винаги, не можеше да се отрече, че остарява. Ендрю се надяваше никога да не чуе от нея заповед като от нейния син. И тя никога не го направи. Беше „Малката Мис“ и такава щеше да си остане.
Един ден Джордж и Малката Мис дойдоха в къщата, но не минаха първо при Ендрю, както правеха винаги. Ендрю видя, че колата подмина отклонението към неговото жилище и се учуди. Мина половин час. Никой не идваше при него. Стана неспокоен. Да не ги е обидил с нещо? Не, не вярваше.
Значи имаше проблем в голямата къща?
Захвана се с работа, но макар да си наложи самодисциплина на робот, за да се съсредоточи, нищо не вървеше както трябва. Едва в късния следобед Джордж Чарни дойде при него. Сам.
— Нещо лошо ли се е случило, Джордж? — попита Ендрю веднага.
— Страхувам се, че да. Ендрю, дядо умира.
— Умира? — вцепенено повтори Ендрю. Смъртта беше представа, за която мислеше отдавна, но никога не я разбра истински.
Джордж кимна печално:
— Майка ми е при него. Дядо иска и ти да си там.
— Иска ли? Значи самият Сър, а не вашата майка ви изпрати за мен?
— Да, самият Сър.
Ендрю усети леко трепване във върховете на пръстите си. Дотолкова му бе дадено да се доближи до телесна проява на вълнение. Но в усещането се примесваше и страдание.
Сър — на смъртно легло!
Спря машините и се забърза към голямата къща, а Джордж Чарни подтичваше до него.
Сър лежеше неподвижно в леглото — през последните години бе прекарал там повечето от времето. Косата му бе изтъняла до няколко бели кичура. Дори великолепните мустаци висяха тъжно. Изглеждаше твърде блед, сякаш кожата му ставаше прозрачна и като че почти не дишаше. Но очите му бяха отворени — свирепите, пронизващи, яркосини очи — и успя да се усмихне едва-едва, само с леко повдигане на устните, щом видя Ендрю да влиза в спалнята.
— Сър… ох, Сър, Сър…
— Ела тук, Ендрю, — гласът му звучеше изненадващо силно — гласът на някогашния Сър.
Ендрю се забави, твърде объркан, за да се подчини.
— Казах ти да дойдеш тук. Това е заповед. Някога ти обещах, че няма да ти заповядвам повече, но сега е изключение. Съвсем последната заповед, която ще получиш от мен, можеш да разчиташ на това.
— Да, Сър. — Ендрю пристъпи напред.
Сър издърпа ръка изпод завивката. Изглеждаше толкова трудно за него да отмести одеялото, че Джордж се втурна да му помогне.
— Не — отпъди го Сър със следа от някогашната гневливост. — По дяволите, не се опитвай да го правиш вместо мен, Джордж! Аз само умирам, а не съм сакат. — Той ядосано отмести завивката достатъчно, за да вдигне ръка и да я протегне към робота. — Ендрю, — каза той. — Ендрю…
— О, Сър, — започна Ендрю. И млъкна. Не знаеше как да продължи.
Никога не беше стоял до леглото на умиращ, никога не беше виждал мъртвец. Знаеше, че смъртта е човешкият край на функциите. Тя беше нежелана и необратима разруха, която накрая се случва с всички човешки същества. Щом беше неизбежна, Ендрю искаше да вярва, че хората я приемат като естествен процес и не я очакват със страх или погнуса. Но не се чувстваше съвсем сигурен. А Сър бе живял толкова дълго — бе
— Дай ми ръка, Ендрю.
— Разбира се, Сър.
Ендрю хвана хладната, бледа, сбръчкана ръка на Сър в своята — изсъхнала стара плът в гладка безупречна пластмаса без възраст.
— Знаеш ли, Ендрю, ти си чудесен робот. Наистина чудесен. Най-добрият робот, направен някога.
— Благодаря ви, Сър.
— Исках да ти го кажа. И още нещо. Радвам се, че си свободен. Това е всичко. За мен е важно, че можах да ти го кажа. Това е, Ендрю.
