— Не, Ендрю. Никога няма да ти се стори естествено, защото
— Вече ти казах, Джордж, — любопитен съм какво означава да си облечен.
— Но ти не беше гол, преди да го обуеш. Ти си беше… ти.
— Да, предполагам, че бях — уклончиво отвърна Ендрю.
— Ендрю, опитвам се да те разбера, но да ме убият, ако схващам какво се мъти в главата ти. Твоето тяло е толкова красиво и функционално, че направо е срамно да го покриваш. Особено като не ти се налага да се тревожиш за температурния си контрол или за свенливостта си. И този плат не стои добре върху метал.
Ендрю каза:
— Джордж, а човешкото тяло не е ли красиво и функционално? И все пак вие се покривате с дрехи.
— За да ни е топло, за да бъдем чисти, за да се пазим, за да се украсим. И за да спасим обществените нрави. Нищо от изброеното не важи за тебе.
— Чувствам се гол без дрехи.
— Така ли? Доколкото знам, до днес и думичка не си споменавал за това. Нещо ново ли е?
— Да, отскоро е.
— От седмица? От месец? От година? Какво става, Ендрю?
— Трудно ми е да обясня. Започнах да се чувствам…
— Различен? Различен от кого? Роботите вече не са някаква новост. Ендрю, сега на Земята има милиони роботи. Според последното преброяване, в този Регион роботите са почти колкото хората.
— Знам, Джордж. Има роботи за всякакъв вид работа.
— И нито един от тях не носи дрехи.
— Но и никой от тях не е свободен, Джордж.
— Това ли било! Чувстваш се различен, защото наистина си различен!
— Точно така.
— Но да носиш дрехи…
— Прояви снизходителност, Джордж. Искам да го направя.
Джордж въздъхна дълго и бавно.
— Както кажеш. Ти си свободен робот, Ендрю.
— Да, такъв съм.
След първоначалния си скептицизъм Джордж сякаш откри в експеримента на Ендрю да носи дрехи нещо забавно и любопитно. Започна да му помага, като малко по малко му носеше нови допълнения за гардероба. Ендрю едва ли би могъл да отиде в града и сам да си напазарувала и не си представяше как би ги поръчал по компютърните каталози, защото знаеше, че името му е добре познато в най-различни кръгове още преди съдебното решение. Не искаше чиновникът по доставките в някой далечен склад да го познае по поръчката и да пусне мълвата, че свободният робот сега решил да се забавлява, като носи дрехи.
Затова Джордж го снабдяваше с каквото поиска — първо риза, после обувки, чифт хубави ръкавици и комплект декоративни еполети.
— Ами какво ще кажеш за бельото? — попита Джордж. — Дали да ти донеса нещо?
Но Ендрю нямаше представа нито за съществуването на бельо, нито за предназначението му и се наложи Джордж да му обясни. Ендрю реши, че такова нещо не му е необходимо.
Стремеше се да облича новите си дрехи само когато беше сам вкъщи. Не беше готов да излезе с тях навън. След няколкото първоначални опита не ги носеше в присъствието на други, даже в собственото си жилище. Пречеше му покровителствената усмивка на Джордж, която той не успяваше да прикрие дори с върховни усилия на добрата воля, както и озадачените погледи на малцината клиенти, зърнали го облечен, при посещенията си за поръчки.
Ендрю можеше да си бъде свободен, но в него бе вградена внимателно изпипана програма, управляваща поведението му спрямо хората — неутрален канал, чието въздействие нямаше силата на Трите закона, но присъствието му възпираше всяка обидна постъпка. Ендрю се осмеляваше да напредва само с мънички крачки, и то една по една. Нечие открито неодобрение би го върнало назад с цели месеци. За него беше огромен скок, когато най-накрая се реши да излезе от къщи облечен.
Никой от срещнатите през този ден не показа с нищо учудването си. А може би твърде силното изумление не им даде време да реагират. И самият Ендрю имаше странни преживявания от своите експерименти с дрехите.
Поръча си огледало и дълго изучаваше отражението си, обръщаше се ту на една, ту на друга страна, разглеждаше се отвсякъде. И понякога се улавяше, че не одобрява своя облик. Металното лице със светещи фото очи и неподвижно изваяни черти на робот от време на време стряскаше Ендрю, толкова неуместно беше да се подава от меките, ярко оцветени платове на дрехи, предназначени за човешки тела.
Но в други мигове му изглеждаше напълно подходящо да ходи облечен. Като почти всички роботи и той бе проектиран с човекоподобна форма — две ръце, два крака, овална глава върху тясна шия. Проектантите от „Ю Ес Роботс“ не бяха подложени на никакъв натиск, за да му дадат подобна форма. Можеха да изберат всичко, сторило им се целесъобразно: ротори вместо крака, шест ръце вместо две, въртящ се сензорен купол вместо глава с две очи. Но не — бяха го създали по свой образ и подобие. Решението бе взето в ранната зора на роботиката като най-добър начин да се преодолее дълбоко загнездения у човечеството страх от умни машини и затова роботите имаха възможно най-привичната форма.
И щом е така, защо да не носи й дрехи? Нали те го правят още по-човекоподобен?
Както и да е, Ендрю
Разбира се, не всички приемаха, че Ендрю е свободен, каквото и да пишеше в съдебния документ. За много хора понятието „свободен робот“ си оставаше безсмислено, все едно, че чуваха „суха вода“ или „ярък мрак“. Поради самата си същност Ендрю не можеше да чувства неприязън към тях и все пак, когато и да се сблъскаше с нечий отказ да признае положението, което си бе извоювал в съда, усещаше затруднение в мисловния си процес, забавяне, вътрешна съпротива.
Знаеше, че щом носи дрехи на обществени места, рискува да предизвика враждебността на подобни хора. Така че реши да бъде предпазлив.
Но не само потенциално враждебно настроени непознати трудно приемаха идеята му да се облича. Дори човекът, който най-много го обичаше на този свят — Малката Мис — се стресна и, както подозираше Ендрю, доста се разтревожи. Ендрю го забеляза още първия път. Подобно на сина си Джордж, Малката Мис се опита да прикрие учудването и объркването си при вида на облечения Ендрю. И подобно на Джордж не успя.
Е, Малката Мис вече беше старица и като много други стари хора имаше напълно установени възгледи.
Може би просто предпочиташе да го вижда такъв, какъвто беше в детството й. Или пък някъде дълбоко в душата си вярваше, че роботите, всички роботи, даже и Ендрю, трябва да изглеждат като машини, а не да се обличат като хора.
Ендрю подозираше, че ако попита Малката Мис за това, тя ще отрече, дори ще се възмути силно. Но нямаше намерение да постъпва така. Само се стремеше да не облича дрехи или поне да не са прекалено много, когато Малката Мис идваше да го навести.
То и не се случваше твърде често, защото Малката Мис отдавна бе прехвърлила седемдесетте, стана много крехка и чувствителна към студа: дори и мекият климат на северна Калифорния бе прекалено прохладен за нея през по-голямата част от годината. Съпругът й почина преди няколко години и оттогава Малката Мис прекарваше повечето време в пътувания из тропическите райони на света — Хаваите, Австралия, Египет, по-топлите зони на Южна Америка, все такива места. В Калифорния се връщаше рядко, един-два пъти в годината, за да се види с Джордж и семейството му. И разбира се — с Ендрю.
След едно от нейните гостувания, Джордж дойде в къщата да поговори с Ендрю и унило сподели:
— Е, накрая тя ме довърши, Ендрю. Догодина ще се кандидатирам за Законодателното събрание. Няма да ме остави на мира, ако не го направя. Сигурен съм, че и ти знаеш — Първият закон на нашето семейство, и Вторият, и Третият гласят: „Никой не казва «не» на Аманда Чарни“. Ето ме и мен — кандидат. Според нея, призванието било заложено в моята наследственост. Какъвто дядото, такъв и внукът, така казва тя.
