Ендрю разбра недвусмисленото отпращане. Вниманието на Сър вече не беше насочено към него. Той пусна треперещата ръка и отстъпи от леглото, застана до Малката Мис и Джордж. Малката Мис се пресегна и докосна ръката на Ендрю над лакътя, леко и нежно. Но не каза нищо. Джордж също.
Старият мъж сякаш се оттегли в свой далечен свят. Единственият звук в стаята беше все по-тежкото дишане на Сър, все по-остро, по-накъсано. Сър лежеше неподвижно, загледан в нищото. Лицето му бе безизразно, като на робот.
Ендрю беше силно смутен. Можеше само да стои, без да издава звук, напълно неподвижен и да наблюдава — не се съмняваше — последните мигове на Сър.
Дишането на стареца стана още по-тежко. Чу се странен гъгнещ звук дълбоко в гърлото му. От създаването си Ендрю не бе чувал такъв звук.
После всичко утихна. Освен спрялото дишане, Ендрю не забелязва друга промяна в Сър. И преди миг беше неподвижен, и сега. И преди гледаше сляпо в тавана, и сега. Въпреки това Ендрю разбра, че се е случило нещо трудно за осъзнаване, надхвърлящо способностите му. Сър премина тайнствения праг, разделящ живота от смъртта. Сър вече го нямаше. Сър си беше отишъл. Оставаше само празният труп.
Най-после Малката Мис прекъсна безкрайното мълчание с леко покашляне. В очите й не се виждаха сълзи, но Ендрю забеляза колко дълбоко разстроена е. Тя каза:
— Ендрю, радвам се, че дойде, преди той да свърши. Ти трябваше да бъдеш тук. Ти си един от нас.
И още веднъж Ендрю не знаеше как да отговори. Малката Мис продължи:
— Беше чудесно да чуя каквото ти каза. Към края може да не ти е изглеждал приятелски настроен към тебе, но той беше стар, знаеш. И твоето желание да бъдеш свободен го нарани. Но накрая ти прости, нали?
Тогава Ендрю намери думите:
— Без него никога нямаше да бъда свободен, Малка Мис.
10
Чак след смъртта на Сър, Ендрю започна да носи дрехи. Началото бе поставено от стар панталон, даден му от Джордж Чарни.
Експериментът беше дързък и той го осъзнаваше. Роботите, с метални тела и безполови на външен вид (въпреки навика на собствениците им да ги наричат, „той“ или „тя“), нямаха нужда от облекло нито за защита от природните стихии, нито от свенливост. И доколкото му беше известно, нито един робот преди не бе носил дрехи.
Но напоследък у Ендрю се надигна някакъв необясним копнеж да покрие тялото си, както правеха хората и без да се замисля какво го караше да постъпва така, реши да го стори.
В деня, когато Ендрю получи панталона, Джордж му помагаше в работилницата да намажат с безир мебелите за верандата на къщата му. Не че Ендрю имаше нужда от тази помощ — всъщност щеше да бъде много по-лесно, ако Джордж го оставеше да свърши всичко сам. Но Джордж настоя да участва. В края на краищата, мебелите бяха за неговата веранда. Вече беше женен, глава на семейство, мъжът в рода и адвокат в старата фирма на Файнголд, преименувана преди няколко месеца във „Файнголд и Чарни“, като Стенли Файнголд остана старши партньор. Джордж възприемаше много сериозно задълженията си на възрастен човек.
В края на деня мебелите бяха намазани, което напълно се отнасяше и за Джордж. Имаше петна по ръцете, по ушите и дори на върха на носа. Червеникавите мустаци и все по-забележителните бакенбарди също бяха изцапани. И разбира се, безирът личеше навсякъде по дрехите му. Но Джордж поне се беше подготвил за случая — носеше стара риза и окаян на вид панталон, сигурно останал му от училищните дни.
След работа Джордж се преоблече, смачка на топка ризата и панталона и ги подритна настрана:
— Ендрю, можеш да хвърлиш тези неща в боклука. Не ми трябват повече.
Джордж се оказа прав за ризата. Не само беше цялата в лекета, но и сцепена от мишницата надолу, след едно по-енергично пресягане да обърне една маса. Но панталонът, макар протъркан и износен, според Ендрю можеше да бъде спасен.
Вдигна го и огледа люлеещите се крачоли.
— Ако нямаш нищо против — рече той, — бих искал да го взема.
Джордж се ухили.
— За парцали ли ти трябва?
Ендрю помълча, преди да отговори.
— Ще го нося.
Дойде ред на Джордж да млъкне. Ендрю позна по лицето му, че отначало се учуди, после му стана забавно. Джордж полагаше големи усилия да не се засмее и донякъде успяваше, но за Ендрю напрежението беше очевидно.
— За да го… носиш — бавно повтори Джордж. — Искаш да носиш стария ми панталон? Ендрю, това ли каза току-що?
— Точно така. Много ми се иска да го понося, ако нямаш нищо против.
— Ендрю, да не би нещо да се е повредило в хомеостатичната ти система?
— Не. Защо питаш?
— Просто се зачудих дали тези дни не ти е станало студено. Иначе защо ти е да носиш дрехи?
— За да разбера какво означава.
— Аха — промълви Джордж. И след малко продължи: — Аха. Ясно. Искаш да разбереш какво означава. Е добре, Ендрю, аз мога да ти кажа. Ще го усетиш като мръсно парче груб, неприятен плат, увит около твоята чудесна, гладка метална кожа.
— Да не искаш да кажеш, че не ти харесва да обуя панталона? — попита Ендрю.
— Не съм казвал такова нещо.
— Но идеята ти се вижда странна.
— Ами…
— Така е.
— Да, така е, всъщност. Наистина е дяволски чудновата, Ендрю.
— И следователно отказваш да ми дадеш панталона, освен с цел да го унищожа?
— Не — запротестира Джордж с нотка на отчаяние в гласа. — Ендрю, прави го каквото искаш. Защо да възразявам? Ти си свободен робот. Можеш да нахлузиш панталон, ако ти е хрумнало. Не виждам причина да ти преча… Добре де. Обуй го.
— Да — потвърди Ендрю. — Ще го обуя.
— Този миг е достоен за учебниците по история. Първия път, когато робот облича дрехи. Ендрю, трябваше да си взема камерата.
Ендрю вдигна панталона към кръста си. И се поколеба.
— Е? — обади се Джордж.
— Ще ми покажеш ли как се прави? — помоли Ендрю. Ухилен до уши, Джордж показа на Ендрю как да манипулира със статичния заряд, за да се отвори панталонът, да се увие около долната половина на тялото и отново да се затвори. Джордж демонстрира хватката два-три пъти със собствения си панталон, но Ендрю беше сигурен, че ще му трябва доста време да усвои единственото плавно движение — в края на краищата Джордж го упражняваше от дете.
— Озадачава ме извивката на Китката, когато вдигаш ръка — призна Ендрю.
— Ето така — показа Джордж и го направи отново.
— Така ли?
— Не, по-скоро ей така.
— Аха, значи ето как било — Ендрю пак докосна копчето, панталонът се отвори, смъкна се, надигна се и се затвори около краката му. — Добре ли е?
— Много по-добре.
— Мисля, че след като се поупражнявам, ще ми се струва съвсем естествено — каза Ендрю.
Джордж го изгледа изпитателно.
