Този ден Ендрю не се добра до библиотеката. Никога преди не бе ходил там — рядко възникваха причини да помисли да отиде до близкия град, надолу по пътя от имението Мартин, но не очакваше, че ще има проблеми. Изучи картата много внимателно и следователно познаваше пътя, или поне така си въобразяваше.
Но щом се отдалечи малко от имението, всичко наоколо му се стори непознато. Релефът край пътя не наподобяваше абстрактните символи по картата, поне не и за неговия начин на мислене. Спираше непрекъснато, сравняваше пейзажа с нещата, които очакваше да види и като повървя, установи, че се е загубил. Някъде бе завил неправилно и вече не можеше да свърже нищо наоколо с картата.
Какво да прави? Да се върне и да започне отначало? Или да продължи с надеждата, че някак ще излезе на верния път?
Най-доброто решение, помисли си Ендрю, беше да попита. Така вероятно би се върнал към правилната посока с относително най-малко усилия.
Но кого ли можеше да пита? Близо до къщата в нивите видя робот, но тук нямаше никой. Мина кола, но не спря. Надяваше се друга да я последва. Стоеше нерешително, което означаваше в спокойна неподвижност. После зърна двама души, които пресичаха по диагонал полето отляво.
Обърна се към тях.
Те също го видяха и свърнаха към него. Поведението им се промени. До преди миг говореха гръмко, смееха се и подвикваха, гласовете им се носеха надалеч, но сега млъкнаха. По лицата им се появи изражение, което Ендрю свързваше с несигурност у хората.
Бяха млади, но не прекомерно. Двайсетинагодишни, може би? Или на около двайсет и пет? Ендрю никога не се усъвършенства много в определяне възрастта на хората.
Преди да го доближат съвсем, им каза:
— Моля да ме извините, господа. Ще бъдете ли така любезни да ми посочите пътя към градската библиотека?
Те застинаха и го зяпнаха.
Единият, слаб и висок, с тясна черна шапка, кацнала на главата му като тръба, така че го издължаваше глуповато, подметна, но не на Ендрю, а на другия:
— Като гледам, тоя е робот.
— Мисля си, че си прав — съгласи се другият — нисък и затлъстял, с нос като патладжан и подпухнали клепачи. — Лицето му е едно такова роботско, а?
— Ами да. Съвсем роботско си е.
— Само че той носи дрехи.
— Че и много лъскави дрешки е облякъл.
— Глей ти к’во става. Робот носи лъскави дрешки! А утре к’во ли ще вземат да измислят, а?
— Моля за извинение, господа, — повтори Ендрю. — Необходима ми е помощ. Опитвах се да открия къде се намира градската библиотека, но изглежда съм се загубил.
— Ама точно като робот си говори — забеляза високият.
— И лицето му точно като на робот — добави другият.
— Значи трябва да
— Че к’во друго да си помисли човек, а?
— Ама носи дрехи.
— Дрехи. Да бе. Няма как да не видиш, нали така?
— Роботите не носят дрехи, прав ли съм?
— Аз поне не съм чувал.
— И щом носи дрехи, как мислиш, дали е робот?
— Лицето му е от метал. Всичко му е от метал. И като е робот, защо носи дрехи?
Високият щракна с пръсти.
— Знаеш ли кой е тоя, бе? Свободният робот. Роботът, дето живее в имението на дъртия Чарни, никой не му е собственик, хващам се на бас, че е той. Иначе защо ще носи дрехи?
— Я го питай — подкани онзи с дебелия нос.
— Добре се сети — похвали го другият и пристъпи няколко крачки към Ендрю: — Ти ли си роботът от имението на Чарни?
— Аз съм Ендрю Мартин, сър, — отговори Ендрю.
— Ти май си доста нахален за робот, а? — констатира високият. — Като те питам нещо, отговаряй направо.
— Мястото, където живея, е имението Мартин, сега притежание на семейство Чарни. Преди беше дом на Джералд Мартин. Следователно аз съм Ендрю Мартин.
— Робот си, нали?
— Разбира се, сър.
— Тогава защо носиш дрехи? Нали роботите не носят дрехи, а?
— Нося дрехи, когато реша — невъзмутимо каза Ендрю.
— Гадна работа. Гнусна гледка си, както си се издокарал. Страшно гнусна! Робот да носи дрехи! Кой е чувал такова нещо? — Погледна спътника си. — Ти виждал ли си друг път такава гадория? — Обърна се към Ендрю. — Сваляй дрехите.
Ендрю не реагира веднага. Гласът говореше толкова дълго, без да чува заповед в него, че в този миг схемите на Втория закон се претовариха отведнъж. Високият каза:
— Ама ти какво чакаш, бе? Нали ти казах да сваляш тия дрехи?
Макар и бавно, Ендрю се подчини. Откопча верижката и внимателно я остави на земята. После свали копринената риза и я сгъна грижливо, за да не изглежда намачкана, когато я облече отново. Сложи я на земята до верижката.
— Я по-бързо — обади се високият. — Не губи време да ги сгъваш. Пускай ги долу, чуваш ли? Сваляй всичко. Всичко.
Ендрю разкопча кадифения панталон. Свали и елегантните обувки. Онзи с дебелия нос одобри:
— Е, поне изпълнява заповеди.
— Длъжен е. Всеки робот се подчинява. Няма шест-пет. Нали така ги правят — да се подчиняват. Казваш му да скочи в езерото и той скача. Казваш му да ти донесе чиния с ягоди и той отива веднага да ти намери отнякъде ягоди, ако ще да не растат по това време.
— Като те слушам, не е лошо да си имаш такъв да се върти около тебе.
— Че как. Все съм се чудил като как ще е да си имам мой робот. А ти?
Другият сви рамене.
— Скъпо е, как да стане?
— Ей тоя ни е съвсем под ръка. Щом никой не му е собственик, може да е наш, както на всеки друг. Само трябва да му кажем, че ни принадлежи. Да звучи като заповед, светна ли ти?
Високият примига.
— Ей! Точно така си е!
— Ще го караме да ни изпълнява поръчки. Ще ни върши всякаква работа. Каквото поискаме, ще трябва да го прави. И никой не може да ни се пречка. Не крадем от никого. Тоя
— Да, ама ако някой опита да ни го вземе със същия номер?
— Ще му заповядаме да не отива при никой друг — реши дебелият нос.
Високият се намръщи.
— Може и да не стане. Щом трябва да се подчинява на човешки заповеди, ще се подчини и на всеки друг, а не само на нас, нали?
— Ами…
— Добре де, после ще му търсим цаката… Ей, ти! Ти бе, робота! Я застани на главата си!
— Главата ми не е предназначена… — започна Ендрю.
— Казах ти да застанеш на глава. Това е заповед. Ако не знаеш как се прави тая работа, сега му е времето да се научиш.
