Позитронният човек

мен.

Втурна се в кампанията незабавно. Започна просто като начин да успокои страховитата стара дама, а се превърна в битката на неговия живот.

Джордж Чарни никога не бе мечтал истински за място в Законодателното събрание и сега си казваше, че се е откачил, защото майка му реши да го направи рицар на гражданските права. А юристът в него бе във възторг от предизвикателството. Дълбоките и основополагащи юридически последствия — главно съдържание на кампанията — изискваха най-внимателен анализ и преценка.

Като старши партньор във „Файнголд и Чарни“, Джордж беше главният творец на стратегията, но остави на по-младите да правят проучвания и да събират документи. Натовари сина си Пол, присъединил се към фирмата преди три години, с ръководството на текущите въпроси. Пол имаше и допълнителното, едва ли не всекидневно, задължение да докладва подробно на баба си как напредват. А тя на свой ред ден по ден обсъждаше кампанията с Ендрю.

Той също се обвърза с начинанието. Бе започнал работа по книгата си за роботите (връщаше се към самото начало, до Лорънс Робъртсън и основаването на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“), но остави писането настрана и прекарваше времето си в размисли над трупащите се купчини документи. Дори понякога правеше неуверени предложения.

Спомена на Малката Мис:

— Онзи ден, когато двамата мъже ми причиниха някои неприятности, Джордж ми каза, че хората винаги са се страхували от роботите. Нарече това „болест на човечеството“. Щом положението е такова, според мен, съдиите и законодателите едва ли ще бъдат склонни да направят нещо в полза на роботите. В края на краищата, роботите нямат никаква политическа власт, а хората имат. В такъв случай не е ли по-добре да се направи нещо, което да промени отношението на хората към роботите?

— Ех, ако можехме…

— Трябва да се опитаме. Джордж трябва да се опита.

— Да — потвърди Малката Мис. — Това и прави, нали?

И докато Пол се занимаваше със съда, Джордж излезе пред обществеността. Посвети се напълно на кампанията в полза на гражданските права на роботите, влагаше цялото си време и енергия в нея.

Джордж открай време беше добър оратор, говореше гладко и живо. Сега стана познат на всички събрания на юристи, учители и редактори на холоновини, появяваше се на всяко публично обсъждане по обществените информационни канали и защитаваше правата на роботите с красноречие, нарастващо с опита.

Колкото повече време прекарваше по подиуми и в студиото, в толкова по-невъзмутим и в същото време внушителен човек се превръщаше. Пак пусна бакенбарди и вчесваше вече бялата си коса назад във впечатляващ ореол. Даже започна да се придържа към новия стил в облеклото, предпочитан от най- популярните телевизионни коментатори — свободно веещи се дрехи, наричани „драперия“. Казваше, че като се облича така, прилича на древногръцки философ или римски сенатор.

Когато Пол Чарни — доста по-консервативен във вкусовете си — за първи път видя баща си в такава премяна, го предупреди:

— Татко, само внимавай да не се спънеш и да не се пльоснеш пред публиката.

— Ще внимавам — обеща Джордж.

Същността на доводите му в полза на роботите можеше да бъде изложена така:

— Щом по силата на Втория закон е възможно да изискваме от роботите неограничено подчинение във всичко, само не да причиняват вреда на човек, значи всеки човек притежава ужасяваща власт над всеки робот. В частност, след като Вторият закон има предимство пред Третия, всеки човек може да използва подчинението, за да потисне закона за самосъхранението. По каквато и да било причина може да заповяда на робота да си навреди или даже да се унищожи сам. Съществува вероятност да липсва причина, може да бъде случаен каприз.

— Нека засега не засягаме проблемите за собствеността, макар че и те не са маловажни, и да разгледаме въпроса откъм обикновеното човешко достойнство. Представете си как някой се приближава към робот на пътя и му заповядва, единствено за собствено забавление, да премахне крайниците си или да си причини някоя друга сериозна повреда. Или пък да си представим, че самият собственик в миг на досада, скука или недоволство, дава на робота такава заповед.

— Справедливо ли е това? Бихме ли се отнесли така към едно животно? И нека да напомня, че животното поне има възможността да се защити. Но ние изначално създадохме роботите си неспособни да вдигнат ръка срещу човек.

— Даже неодушевен предмет, послужил ни добре, може да предизвика загриженост у нас. А роботът съвсем не е безчувствен. Той не е обикновена машина и не е животно. Може да мисли достатъчно добре, за да говори с нас, да разсъждава с нас, да се шегува заедно с нас. Мнозина от нас, прекарали целия си живот с роботи около себе си, започват да ги смятат за приятели… бих се осмелил да кажа — за членове на своите семейства. Ние искрено ги уважаваме, дори сме привързани към тях. Нима искаме твърде много, като се стремим да осигурим на нашите приятели-роботи и официалната защита на закона?

— Щом човек има правото да заповяда на робот каквото и да било, освен да нанесе вреда на човек, би трябвало да има почтеността никога да не заповядва на робот да причинява вреда на друг робот, освен ако безопасността на човешко същество налага неизбежно подобно действие. И несъмнено не бива безпричинно да се заповядва на робот да вреди на себе си. С голямата власт идва и голямата отговорност. Щом роботите имат Трите закона, чрез които хората са защитени, твърде много ли е, ако поискаме хората да се подчиняват на един-два закона за защита на роботите?

Имаше, разбира се, и друга страна в споровете и неин говорител беше не друг, а Джеймз Ван Бурен, адвокатът, оспорвал иска на Ендрю да стане свободен робот в Регионалния съд. Вече стар, но все още жизнен, той защитаваше енергично традиционните схващания в обществото. С присъщия на речите му невъзмутим, уравновесен, разумен стил той оказваше мощна подкрепа на онези, които отричаха, че роботите заслужават каквито и да било „права“:

— Естествено, не подкрепям вандалите, ако по прищявка биха унищожили робот, без да е тяхна собственост, или биха му заповядали да се самоунищожи. Това е престъпление — ясно и несъмнено — и то лесно се наказва по установените юридически процедури. За подобни случаи се нуждаем от специален закон, точно колкото от специален закон против трошенето на прозорци в чужди къщи. Всеобщият закон за неприкосновеността на частната собственост осигурява достатъчна защита.

— А колкото до забранителен закон, дали някой може да унищожи или не, собствения си робот — тук вече навлизаме в съвсем друга територия. В моята юридическа фирма имам роботи и едва ли би ми хрумнало да разруша някой от тях, както не би ми дошло на ум да хвана брадвата и да нацепя на трески бюрото си. И все пак, ще се намери ли някой да оспори правото ми да постъпя според желанието си със своите роботи, бюра или с нещо друго от обзавеждането на собствения ми офис? Може ли Държавата, колкото и безкрайна да е мъдростта й, да дойде при мен и да каже: „Не, Джеймз Ван Бурен, трябва да си мил със своите бюра и да ги предпазваш от повреди. Същото се отнася и за шкафовете — трябва да се отнасяш към тях с уважение, като към приятели. Несъмнено, същото се отнася и до твоите роботи. По никакъв начин, Джеймз Ван Бурен, не можеш да излагаш на опасност своите роботи“.

Ван Бурен млъкна за миг и се усмихна с характерната спокойна усмивка на разсъдлив човек — очевидно примерът е хипотетичен — в действителност той не е от хората, които ще навредят на някого или на нещо.

И продължи:

— Мога да си представя как Джордж Чарни ми възразява, че роботът е коренно различен от едно бюро или шкаф, че роботът е интелигентен и отзивчив, че роботите трябва да бъдат смятани едва ли не за хора. Бих му отговорил, че греши, заблуден поради привързаността си към робота от десетилетия в неговото семейство, и е изгубил представа какво всъщност са роботите.

— Те са машини, приятели мои. Те са инструменти. Те са прибори. Те са най-обикновени технически приспособления и заслужават