за оцеляването на човек-изследовател вещество, усетил такъв сблъсък между Втория закон за подчинението и Третия за самосъхранението, че изпадал в безнадеждно равновесие и не бил в състояние да мръдне ни напред, ни назад. И в тази безизходица чрез бездействието си роботът можел да създаде пряка заплаха за човека-повелител, въпреки забраните на Първия закон, който уж винаги има предимство пред другите два. Защото как можел роботът да бъде уверен, че преживяваният от него конфликт между Втория и Третия закони излага на опасност човека? Ако предварително характерът на задачата не е поставен ясно, роботът остава в неведение относно последствията от своето бездействие и не разбира, че докато се мотае, нарушава Първия закон.
Или роботът, който поради дефекти в един детайл или грешки в програмите си решил, че определен човек въобще не е човек и следователно не е под защитата, гарантирана му от Първия и Втория закон…
Или пък роботът, който получил зле формулирана заповед и я изпълнил толкова буквално, че навредил на хората наоколо…
Архивите бяха пълни с десетки подобни случаи. Първите специалисти по роботика, особено Сюзън Келвин, суровата и респектираща жена, работили дълго и упорито, за да се справят с възникващите една след друга трудности.
Някъде към средата на двайсет и първи век проблемите станали особено заплетени — тогава от лабораториите на ЮСРММ започнали да излизат роботи с по-усъвършенствани позитронни схеми. Те имали по-разширени възможности за мисловни процеси, можели да оценяват ситуации и да разбират сложността им с почти човешка дълбочина на мисълта — роботи като самия Ендрю Мартин, макар че той се погрижи да не го казва направо. Новите роботи с генерализирани схеми получили способността да обработват данните много по-свободно от предшествениците си и често реагирали неочаквано за човешките същества. Разбира се, винаги в рамките на Трите закона, но понякога от гледна точка, непредвидена от създателите на законите.
Докато проучваше летописите за развитието на роботите, Ендрю най-после осъзна защо толкова много човеци се плашат от тях. Не че Трите закона бяха лошо замислени — съвсем не. Те наистина представляваха майсторско произведение на логиката. Но проблемите на самите хора невинаги се подчиняваха на логиката, понякога дори се оказваха напълно несъвместими с нея. Затова и роботите невинаги смогваха да следват скоковете, криволиците и извивките на човешката мисъл.
Така че нерядко самите хора тласкаха роботите към нарушение на един или друг закон и за да оправдаят антилогичното си поведение, обвиняваха своите създания, че са направили нещо нежелателно, докато всъщност то им е било заповядано от господарите.
Ендрю вложи в тези глави много внимание и такт, преработваше ги за кой ли път, за да избегне всяка възможност да подразни някого. Нямаше намерение да пише разобличително слово за недостатъците на човечеството. Както винаги, основната му цел бе да служи на хората.
При започването на книгата, първоначалният му стремеж беше по-добре да обясни собствените си отношения с хората — неговите създатели, но с напредването на работата разбра, че ако напише по- задълбочено съчинение, то може да се превърне в безценен мост между хора и роботи, в източник на просветление не само за роботите, но и за вида от плът и кръв, който ги породи на този свят. Всичко, даващо възможност на двете страни да се разбират по-добре, щеше да позволи и на роботите да увеличат приноса си към човечеството. А нали това беше смисълът на съществуването им.
Когато преполови книгата, Ендрю помоли Джордж Чарни да прочете написаното и да предложи как да бъде усъвършенствано. Няколко години бяха минали от смъртта на Малката Мис и самият Джордж вече не изглеждаше здрав — едрото му някога тяло отслабна, почти цялата му коса опада. Погледна внушителното творение на Ендрю със зле прикрито неудобство:
— Не съм много изкусен в писането, Ендрю, нали знаеш.
— Джордж, не те моля да дадеш мнение за моя литературен стил. Искам да прецениш идеите ми. Трябва да знам дали в този ръкопис има нещо обидно за хората.
— Сигурен съм, че няма, Ендрю. Винаги си бил самата любезност.
— Вярно е, никого не бих обидил съзнателно. Но вероятността без да искам…
Джордж въздъхна:
— Да, да. Разбирам. Добре, Ендрю, ще прочета книгата. Но нали знаеш колко лесно се уморявам напоследък. Може би ще ми трябва доста време, за да преора целия текст.
— Не бързам за никъде — каза Ендрю.
Наистина на Джордж му беше нужно доста време — почти година. Накрая върна ръкописа на Ендрю, но към него бе прибавена едва непълна страница бележки, само дребни поправки за някои факти и нищо повече.
Ендрю каза меко:
— Джордж, надявах се на по-обширни критични бележки.
— Нямам такива. Това е забележителен труд. Забележителен. Изключително задълбочено проучване на темата. Можеш да се гордееш с резултата от работата си.
— Но аз засягам темата за човешката ирационалност, която често води до затруднения с Трите закона…
— Ендрю, направо си уцелил десетката. Ние
— Да, има моменти, когато ви виждам така. Но не съм искал да пиша книга с упреци към човешките същества. Много далеч съм от това, Джордж. Искам да дам на света нещо, което ще сближи хората и роботите. И ако изглежда, че по някакъв начин проявявам пренебрежение към умствените способности на хората, получило се е точно обратното на моите намерения. Затова се надявах, че докато четеш ръкописа, ще отбележиш всички пасажи, които могат да бъдат изтълкувани като…
— Може би трябваше да помолиш сина ми Пол да прочете ръкописа вместо мен — предложи Джордж. — Знаеш, че е безспорен професионалист. Много по-запознат с всички тънкости и нюанси, отколкото аз сега.
Най-после Ендрю проумя, че Джордж Чарни въобще не е искал да чете книгата. Джордж Чарни беше стар и уморен, наближаваше последните години от живота си. Колелото на поколенията себе завъртяло още веднъж. Глава на семейството стана Пол. Сър ги напусна, после Малката Мис, сега идваше ред и на Джордж. Хората с фамилии Мартин и Чарни идваха на този свят и си отиваха, а Ендрю оставаше, не съвсем непроменен (от време на време тялото му преминаваше през технологично обновление, струваше му се, че и неговите мисловни процеси непрекъснато се задълбочават и стават по-богати, вече си позволяваше да признае собствените си изключителни способности), но несъмнено неуязвим за разрушителното влияние на отминаващите години.
Занесе почти готовия ръкопис на Пол Чарни. Пол го прочете веднага и изказа не само похвали, но както Джордж предположи, направи предложения как да бъде преработен. В текста имаше места, където Ендрю, неспособен да схване резките нелинейни скокове на човешкия ум, стигаше до прекалено опростяване и необосновани изводи. Преди всичко Пол смяташе, че книгата е
Ендрю не очакваше това:
— Пол, но аз не желая да обиждам никого.
— Досега не е написана достойна за прочит книга, която да не е обидила никого — отвърна Пол. — Ендрю, напиши това, което смяташ за истина. Ще се изумя, ако всички хора по света се съгласят с тебе. Но твоята гледна точка е уникална. Можеш да дадеш на света нещо истинско, нещо ценно. То обаче няма да струва нищо, ако потиснеш чувствата си и напишеш само онова, което според тебе искат да прочетат другите.
— Но Първият закон…
— По дяволите Първия закон, Ендрю! Първият закон не е всичко! Как можеш да навредиш някому с една книга? Може би само ако го халосаш с нея по главата. Иначе не. Идеите не вредят, дори лошите идеи, дори глупавите и злите идеи.
