Позитронният човек

определени идеи и ги използват като оправдание за безсъвестни и възмутителни постъпки. Човешката история е пълна с такива примери. Но идеите са само идеи. Не бива никога да бъдат потискани. Трябва да бъдат изразени открито, проучени, проверени и ако е нужно — публично отхвърлени… Както и да е, Първият закон не казва нищо за роботи — автори на книги. Тоягите и камъните, Ендрю, — те могат да причинят вреда. Но думите…

— Както ти току-що отбеляза, Пол, човешката история е пълна с пагубни събития, започнали от най- обикновени думи. Ако тези думи не са били произнесени, нямало е да се случат и пагубните събития.

— Не разбираш какво искам да кажа, нали? Или все пак разбираш? Мисля, че разбираш. Ти знаеш каква сила имат идеите и не вярваш много-много в умението на хората да различават добрите от лошите идеи. Е, аз също, понякога. Но накрая лошите идеи изчезват. Такава е историята на човечеството от хилядолетия. Доброто наистина надделява, рано или късно, без значение какви ужаси стават по пътя му. Затова е вредно да се потиска идея, която може да се окаже полезна за света. Виж какво, Ендрю — ти може би си най-близкото подобие на човек, излизало някога от заводите на „Ю Ес Роботс“. Ти единствен имаш възможността да разкажеш на света, какво е нужно да знае за връзката човек-робот, защото донякъде принадлежиш и на двете страни. И така ще помогнеш за заздравяването на тази връзка, която дори в нашите развити времена страда от проблеми. Напиши своята книга. Честно — напиши я.

— Да. Ще я напиша, Пол.

— Между другото, мислил ли си за издател?

— Издател ли? Ами не. Още не съм стигнал дотам.

— Би трябвало. Добре, нека аз се заема вместо теб. Имам приятел в издателския бизнес, мой клиент всъщност. Имаш ли нещо против да му подхвърля две-три думи?

— Ще бъде много любезно от твоя страна — каза Ендрю.

— Никак даже. И аз като теб искам да видя тази книга отпечатана, за да може всеки да я прочете.

И наистина, след няколко седмици Пол осигури договор за издаване книгата на Ендрю. Увери Ендрю, че условията са извънредно благоприятни и приемливи. Ендрю беше доволен. Подписа договора без колебание.

През следващата година, докато работеше върху заключителните части на ръкописа, Ендрю често мислеше за думите на Пол през онзи ден — колко е важно да изрази мислите си честно и за приноса на тази книга, ако го направи. И за своята уникалност. Ендрю не можеше да се освободи от впечатлението на тези думи.

Виж какво, Ендрю — ти може би си най-близкото подобие на човек, излизало някога от заводите на „Ю Ес Роботс“. Ти единствен имаш възможността да разкажеш на света, какво е нужно да знае за връзката човек-робот, защото донякъде принадлежиш и на двете страни.

Така ли беше? Ендрю размишляваше дали Пол наистина мисли по този начин, или го каза само, защото в момента се разгорещи?

Ендрю се питаше непрекъснато и постепенно в ума му се оформи отговорът.

Тогава реши, че е дошло времето пак да посети фирмата „Файнголд и Чарни“, за да поговори с Пол.

Отиде, без да предупреди. Секретарят го поздрави най-официално и Ендрю изчака търпеливо, когато другият робот хлътна във вътрешния кабинет, за да извести Пол, че Ендрю е дошъл. Сигурно щеше да бъде по-рационално, ако роботът-секретар използваше холовръзката, но той несъмнено беше много объркан от необходимостта да приеме робот, а не човек.

След малко секретарят се върна.

— Мистър Чарни ей сега ще бъде при вас — съобщи той и се зае с обичайните си задължения, без да каже дума повече.

Ендрю запълваше времето, като размишляваше за думите. Докато работеше над книгата си, изникваха множество семантични проблеми. Човешкият език, създаден от хора и използван от хора, беше препълнен с подвеждащи мъчнотии. Усилията, необходими, за да се справи с тях, увеличиха активния речник на Ендрю и, както той предполагаше — приспособимостта на позитронните му схеми.

Ендрю седеше в чакалнята — от време на време влизаше някой и го зяпваше. Все пак той беше свободен робот и засега — единственият. Роботът, който се обличаше. Отклонение. Чудак. Но Ендрю нито веднъж не се опита да извърне поглед от любопитните. Спокойно се вглеждаше в очите им и всички бързо обръщаха глава.

Накрая се появи и Пол Чарни. Не се бяха срещали с Ендрю от зимата, когато погребаха бащата на Пол — Джордж, тихо починал в семейната къща. Сега лежеше в гроба на хълм над Тихия океан. Пол сякаш се изненада, или поне на Ендрю така му се стори. Още нямаше вяра на способността си да тълкува правилно израженията на човешките лица.

— Е добре, Ендрю. Радвам се да те видя. Съжалявам, че те накарах да чакаш, но имаше нещо, което бях длъжен да довърша.

— Разбира се. Аз никога не бързам, Пол.

Напоследък Пол носеше тежък грим, наложен от последната мода и за двата пола. Макар че гримът правеше иначе малко безизразните черти на лицето му по-остри и твърди, Ендрю не го одобряваше. Смяташе, че силната, рязка личност на Пол не се нуждае от подобни козметични подобрения. За Пол би изглеждало по-подходящо да има безизразен вид, защото в самия него нямаше нищо безизразно и едва ли трябваше да прибягва до тези боички и пудри.

Естествено, Ендрю не изрази гласно неодобрението си. Но самият факт, че не се отнесе добре към външността на Пол беше нещо ново за него. Такива мисли се появиха у него съвсем отскоро. След първата редакция на книгата, Ендрю откри, че неодобрението спрямо хората не го притеснява колкото би могъл да очаква, стига да не го изказва открито. Обмисляше отрицателното си отношение без никакви трудности и дори можеше да го прави писмено. Сигурен беше, че невинаги е имал тази способност.

Пол го покани:

— Влез, Ендрю. Разбрах, че искаш да говориш с мен, но не очаквах да дойдеш.

— Пол, ако в момента си прекалено зает, за да ми отделиш време, мога да почакам още.

Пол погледна играта на сенки върху циферблата на една от стените — това беше часовникът в офиса — и каза:

— Имам малко време. Сам ли дойде?

— Наех кола-автомат.

— Имаше ли някакви проблеми? — безпокойството на Пол пролича в гласа му.

— Не съм предполагал, че ще имам. Правата ми са защитени.

Пол придоби още по-угрижен вид.

— Ендрю, няколко пъти ти обяснявах, че този закон всъщност е неприложим, поне в повечето случаи. И ако упорстваш да носиш дрехи, накрая ще си навлечеш неприятности, така да знаеш. Точно както първия път, когато се е наложило баща ми да те отърве.

— Един-единствен път, Пол. Но съжалявам, че си недоволен.

— Добре, опитай се да погледнеш нещата така — ти си една жива легенда, не разбираш ли? Има хора, които искат да спечелят поне малко слава, макар и лоша, като създават грижи на знаменитости, а ти несъмнено си знаменитост. Освен това, вече ти казах, че си твърде ценен в твърде много отношения и нямаш право да се подлагаш на рискове. Между другото, как върви книгата?

— Завърших цялостната редакция. Сега се занимавам с последното изглаждане на текста. Поне се надявам да е последното. Издателят е доста доволен от прочетеното досега.

— Това е добре!

— Не знам дали непременно ще му хареса книгата като книга. Според мен някои части го карат да се чувства неудобно. Но предполагам, че очаква да продаде голям тираж и е доволен, само защото това е първата книга, написана от робот.

— Ендрю, боя се, че стремежът да се печелят пари е присъща черта на хората.

— И аз няма да съм недоволен, ако стане. Нека книгата се продава, каквато и да е причината. Мога да намеря добро приложение за парите, които ще ми донесе.

— Ендрю, мислех си, че си доста заможен! Винаги си имал собствени доходи, а и баба ми ти остави значителна сума.