юридическа защита ни повече, ни по-малко от другите неодушевени предмети. Да, казах
— Ако го погъделичкате, ще се разсмее ли? Вярно, роботите имат ръце и усещания, защото така сме ги създали, но нима имат истински човешки пристрастия и чувства? Едва ли. Едва ли! Следователно, нека не бъркаме машините, създадени като човешко подобие, с одушевени същества.
— Налага се да изтъкна, че през настоящия век човечеството стана зависимо от труда на роботите. В света има повече роботи, отколкото хора и общо взето те се занимават с дейности, до които никой от нас не би искал и да се докосне. Те освободиха човечеството от всекидневната досада и затъпяване. Не бива да смесваме проблема за роботите с древните спорове за робството, по-късните спорове за освобождаването на робите и още по-късните спорове за гражданските права на потомците на освободените роби. Иначе ще стигнем до пълен икономически хаос, до времето, когато нашите роботи ще настояват не само за законова защита, но и за независимост от своите притежатели. Онези роби от отминалите векове са били човешки същества, подложени на жестока експлоатация и унижения. Никой не е имал правото да ги държи в робство. Но роботите дойдоха на бял свят, за да ни служат. Според самата си същност те трябва да бъдат използвани — да бъдат не наши приятели, а наши слуги. Защитата на всяка друга гледна точка е заблуда, сантиментален и опасен начин на мислене.
Джордж Чарни беше убедителен оратор, но такъв беше и Джеймз Ван Бурен. Битката се разиграваше не в Законодателното събрание или в Регионалния съд, а по-скоро пред съда на общественото мнение и накрая стигна почти до задънена улица.
Вече имаше доста хора, способни да надмогнат страха или неприязънта към роботите, толкова разпространени допреди две-три поколения, и те приемаха доводите на Джордж. Започваха да се отнасят към своите роботи със симпатия и дори искаха да им осигурят някаква юридическа защита.
Но имаше и други, които се страхуваха, може би не толкова от роботите, колкото от възможните финансови рискове, след като гражданските права бъдат разширени и върху роботите. И призоваваха към предпазливост в тази част на законите.
Така че, когато най-после законите в защита на роботите бяха приети и установени условията кога издадената заповед, нанасяща вреда на робот е закононарушение, те минаха през Регионалното законодателно събрание, върнаха ги за преразглеждане от Регионалния съд и бяха приети, но в променен вид; вече подкрепени от Регионалния съд бяха ратифицирани от Световното законодателно събрание и накрая, след последната апелация на Световния съд, представляваха нещо доста рехаво и умерено. Подлежаха на безкрайни тълкувания и наказанията за нарушение по параграфите бяха прекомерно меки.
Но поне принципът за правата на роботите, установен с решението, дало „свобода“ на Ендрю, се разшири още малко.
Окончателното решение мина през Световния съд в деня, когато умря Малката Мис.
Не беше съвпадение. Малката Мис, макар твърде стара и слаба, се държеше за живота с отчаяна сила през седмиците на заключителните дебати. Едва след като чу за победата, тя се отпусна и се остави на безнадеждния ход на времето.
Когато тя си отиде, Ендрю стоеше до леглото й. Стоеше и гледаше малката съсухрена жена, подпряна на възглавниците, и си мислеше за онези дни преди повече от осемдесет години, когато пристигна в крайбрежното имение на Джералд Мартин и двете момичета го зяпаха, по-малкото се намръщи и каза: „Ен-Дий-Аррр. Не можем да го наричаме така. Какво ще кажете, ако го наричаме Ендрю?“
Отдавна, толкова отдавна. Преди цял живот, поне за Малката Мис. Обаче за Ендрю понякога изглеждаше като миг, сякаш мина съвсем малко време, откакто той, Мис и Малката Мис бродеха по брега под къщата, а той влезе да плува сред вълните, защото го бяха помолили.
Повече от осемдесет години.
Ендрю знаеше, че за човек това е твърде дълго. Лъчисто златна преди много години, косата й стана блестящо бяла, но сега изчезна и последният остатък от блясъка и вече изглеждаше мътна и жалка. Малката Мис наближаваше края на живота си и това беше неизбежно. Не беше болна, просто изхабена, без надежда за поправка. След няколко секунди нямаше да функционира. Ендрю не можеше да си представи света без Малката Мис. Но знаеше, че му предстои да навлезе в такъв свят.
Последната й усмивка беше за него. Последните й думи бяха:
— Ти беше добър с нас, Ендрю.
Тя умря, като държеше ръката му, а нейният син, жена му и техният син стояха на почтително разстояние от робота и старата жена в леглото.
13
Седмици след смъртта на Малката Мис чувството на печал не напусна Ендрю. Той си казваше, че сигурно е твърде пресилено да го нарича мъка, защото подозираше, че в позитронните му схеми няма място за чувство, съответстващо на човешката мъка.
Но въпреки това, несъмнено преживя тежко време и знаеше, че е свързано със загубата на Малката Мис. Трудно му беше да го определи точно: известна инертност в мисленето, особена мудност в движенията, общо разбъркване в ритъма на импулсите си — усещаше тези неща, но се съмняваше, че съществува уред, който да улови някаква измерима промяна в способностите му.
За да облекчи това, което не смееше да нарече мъка, се потопи в изследванията по история на роботите и съчинението му нарастваше с всеки изминат ден.
В краткия увод разгледа идеята за роботите в историята и литературата — металните хора от древногръцките митове, автоматите, измислени от хитроумни разказвачи като Е. Т. А. Хофман, Карел Чапек и други подобни фантазии. Набързо обобщи остарелите приказки. Ендрю искаше да се занимава с позитронния робот — с истинския робот, с оригинала.
Скоро премина към годината на основаването на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“ от нейния пророк — Лорънс Робъртсън. Почти преживя наново цялата история, докато разказваше за първите години на борба в нескопосно приспособените, твърде проветриви стари складове; за първия драматичен пробив в конструирането на платинено-иридиевия позитронен мозък след безбройни проби и грешки. За замисъла и усъвършенстването на незаменимите Три закона. За ранните успехи на ръководителя на изследванията Алфред Ленинг, създал подвижни и цялостни роботи — тромави, бавни и неспособни да говорят, но достатъчно развити да разбират човешки заповеди и да подбират най-добрия вариант от няколко възможни действия. Последвани от първите говорещи роботи в началото на двайсет и първи век.
После Ендрю се зае с нещо много по-неприятно за самия него — периода на отрицателни реакции сред хората, истерията и бездънния ужас, предизвикани от новите роботи, световния взрив на законодателство, забраняващо труда на роботите по цялата Земя. Тогава миниатюризацията на позитронния мозък била все още в началните си етапи, а сложните системи за охлаждане — неизбежни, затова и първите говорещи роботи станали гиганти — почти четириметрови, вдъхващи ужас чудовища. Те изтласкали на повърхността всички човешки страхове от изкуствените същества — творението на Франкенщайн, Голем и всевъзможни кошмари.
Ендрю посвети цели три глави от книгата си на времето, когато опасенията от роботите стигаха до крайности. Беше му извънредно трудно да ги напише, защото се занимаваше само с човешката ирационалност, а за Ендрю се оказа почти невъзможно да я разбере.
Справи се, доколкото можа, стараеше се да заеме мястото на хората, които, макар и да знаели, че Трите закона осигуряват надеждна защита срещу възможността роботите да им навредят, упорствали в уплахата и отвращението си. След време и Ендрю успя да схване, доколкото беше възможно, защо хората са се чувствали несигурни въпреки наличието на толкова мощни предпазни мерки.
Докато ровеше из архивните материали по роботика, откри, че Трите закона не са толкова несъкрушима преграда, както изглеждаха на пръв поглед. Всъщност са пълни с двусмислици и скрити източници на противоречия. И понякога неочаквано изправяли роботите — праволинейни същества, разбиращи всичко буквално — пред необходимостта да вземат решения не непременно идеални от човешка гледна точка.
Например роботът, изпратен на друга планета с опасното поръчение да намери и донесе жизненоважно
