Позитронният човек

Ендрю се придържаше упорито към предварително възприетата линия за поведение при срещата:

— След като съм най-старият робот в света и най-адаптивният от съществуващите, не смятате ли, че съм достатъчно необикновен, за да заслужа специално отношение от страна на фирмата?

— В никакъв случай — отвърна Смит-Робъртсън. — Позволете ми да бъда прям с вас… сър. Вашата необикновеност е непрекъснат източник на притеснения за фирмата. Вече изтъкнах, че през изминалите години ни създадохте всевъзможни затруднения с вашите енергични прояви. Схващанията ви за… хъм… правата ви не се споделят от нас. Ако бяхте даден под наем като повечето наши роботи, а не продаден поради достойна за съжаление древна проява на административно безгрижие, отдавна да сме ви върнали тук и да сме ви заменили с някой от по-покорните роботи.

— Поне сте откровен — отбеляза Пол.

— Не крием възгледите си по този въпрос. Ние продаваме роботи и категорично възразяваме да бъдем забърквани в безкрайни и лишаващи ни от печалби политически дрязги. Робот, който вярва, че е нещо повече от полезно механично устройство, е пряка заплаха за благополучието на нашата корпорация.

— Затова бихте ме унищожили, ако можехте — каза Ендрю. — Добре го разбирам. Но аз съм свободен робот и сам съм си собственик, затова не можете да ми заповядате да се върна тук, а опитите да ме купите отново са безсмислени. И съм защитен от закона в случай, че бихте пожелали да ми нанесете някаква вреда. По тази причина се решавам през определени периоди да се оставя в ръцете ви за поредното подобрение. И днес съм дошъл да поискам от вас най-голямото усъвършенстване, правено досега на робот. Мистър Смит-Робъртсън, искам да ме подмените напълно.

Смит-Робъртсън изглеждаше изумен и объркан. Вторачи се мълчаливо в Ендрю и доста дълго нищо не наруши тишината.

Ендрю чакаше. Гледаше край Смит-Робъртсън към стената, където холографски портрет отвръщаше на погледа му. Навъсено и непреклонно женско лице — Сюзън Келвин, светица за всички, занимаващи се с роботика. Беше мъртва от почти два века, но след задълбоченото ровене в документите при писането на книгата, Ендрю чувстваше, че я познава добре, сякаш се е срещал с нея приживе.

Накрая Смит-Робъртсън прекъсна мълчанието:

— Да ви подменим напълно ли? Но какво означава това?

— Точно каквото казах. Когато си прибирате остарял робот, предоставяте замяна на собственика му. Е, аз пък искам да ми предоставите замяна за самия мен.

Все още смутен, Смит-Робъртсън попита:

— Но как можем да го направим? Ако ви подменим, как да предадем новия робот на самия вас като собственик, след като в процеса на подмяната вие ще престанете да съществувате? — Той се усмихна мрачно.

— Вероятно Ендрю не изясни достатъчно искането си — намеси се Пол. — Може ли аз да опитам? Веществената основа на личността на Ендрю е неговия позитронен мозък — ако тази част бъде сменена, ще бъде създаден и нов робот. Следователно позитронният мозък е личността на Ендрю Мартин — собственик на робота, в който е настанен временно позитронният мозък. Всяка друга част от тялото на този робот може да бъде подменена, без да бъде засегната личността на Ендрю Мартин. Както може би знаете, доста от тези части вече са подменяни — някои неведнъж — през повече от стоте години след създаването на Ендрю. Тези спомагателни части са притежание на мозъка. Според собственото си желание той може да ги смени с други по всяко време без с това да наруши непрекъснатостта на съществуването си. Ендрю иска, мистър Смит-Робъртсън, просто да преместите мозъка му в ново тяло на робот.

— Ясно — въздъхна Смит-Робъртсън. — С други думи, цялостно усъвършенстване. — Но на лицето му отново се изписа недоумение. — А мога ли да попитам в какъв вид тяло? От гледна точка на техниката вие вече имате най-съвършеното тяло, което произвеждаме.

— Но вие сте произвеждали и андроиди, нали? — попита Ендрю. — Роботи, които наподобяват хора, включително до вида на кожата. Това искам, мистър Смит-Робъртсън. Тяло на андроид.

Дойде ред на Пол да се стъписа.

— Мили Боже! — избълва той. — Ендрю, никога не съм си представял, че ти… — Гласът му затихна.

Смит-Робъртсън застина вдървено на стола си.

— Невъзможно е да изпълним искането ви. Абсолютно невъзможно.

— Защо говорите така? — попита Ендрю. — Готов съм да платя всяка разумна цена, както винаги досега за многобройните подобрения, на които съм се подлагал при вас.

— Не произвеждаме андроиди — решително заяви Смит-Робъртсън.

— Но сте го правили преди. Знам го.

— Да, някога. Линията е демонтирана.

— Поради технологични проблеми ли? — заинтересува се Пол.

— Няма нищо общо с технологията. Експерименталната линия за андроиди всъщност беше голям успех, именно от технологична гледна точка. Външността им поразително наподобяваше човешка и същевременно притежаваха разностранните възможности и издръжливостта на роботи. Използвахме изкуствена кожа от карбонови нишки и силиконови сухожилия, на практика никъде в тях нямаше метал… разбира се, мозъкът си беше платинено-иридиев, но въпреки това бяха почти толкова устойчиви, колкото и металните роботи. По- точно, бяха по-устойчиви, ако се отчита разликата в теглото.

— И въпреки всичко не ги пуснахте на пазара? — провокира го Пол.

— Да. Изработихме десетина експериментални модела, направихме някои пазарни проучвания и решихме да не продължаваме с тази линия.

— Защо?

— Първо — започна Смит-Робъртсън, — андроидите щяха да бъдат значително по-скъпи от стандартните метални роботи. Толкова скъпи, че щяхме да ги продаваме само като предмети на лукса. При толкова ограничен потенциал на пазара щяхме да си възстановим разходите за производствената линия след много години и то чрез амортизационните отчисления. Но това се оказа само малка част от нашите трудности. Истинският проблем беше очакваната отрицателна реакция на потребителите. Разбирате ли, андроидите прекалено много наподобяваха хората. Биха събудили отново древните страхове за изместване на хората, същите неприятности, каквито имахме преди двеста години. Не виждахме смисъл да се занимаваме отново с налудничави безсмислици, още повече, че линията предварително бе обречена да носи само загуби.

— Но корпорацията поддържа възможностите си за производство на андроиди, нали? — попита Ендрю.

Смит-Робъртсън сви рамене.

— Да, предполагам, че ако намерим някакъв смисъл, можем да ги правим.

— Обаче сте предпочели да не ги правите — забеляза Пол. — Имате технологията, просто не искате да я приложите. Различно е от това, което ни заявихте преди — че е невъзможно да произведете тяло на андроид за Ендрю.

— Да, технически е възможно. Но напълно срещу нашата политика в отношенията ни с обществеността.

— Защо? Доколкото знам, не съществува закон срещу производството на андроиди.

— Независимо от това — не отстъпваше Смит-Робъртсън, — ние не произвеждаме андроиди и не възнамеряваме да го правим. Следователно не сме в състояние да осигурим на Ендрю Мартин тяло на андроид. И според мен с този разговор няма да стигнем доникъде. Ако ме извините… — Той се надигна от стола си.

— Момент, моля — небрежно настоя Пол, но под лековатия тон се усещаше сила. Той се прокашля. Смит-Робъртсън се отпусна обратно с още по-недоволно изражение от преди. Пол продължи: — Мистър Смит-Робъртсън, Ендрю е свободен робот. Той се намира под защита на законите, отнасящи се до правата на роботите. Разбира се, и вие го знаете.

— Прекалено добре.

— Той, като свободен робот, свободно избира да носи дрехи. Но недостатъчно разумни човешки същества често го тормозят, въпреки наличието на закон, който би трябвало да го предпазва от подобни унижения. Както разбирате, трудно е да бъдат преследвани съдебно неопределени оскърбления, още повече, че онези, чийто дълг е да избират между вина и невинност, не се впечатляват.