— Не се учудвам — нетърпеливо реагира Смит-Робъртсън. — „Ю Ес Роботс“ от самото начало знаеше, че ще стане така. За съжаление юридическата фирма на баща ви не го предвиди.
— Баща ми почина — напомни Пол. — Но сега виждам, че тук имаме работа с явно оскърбление и ясен мотив, затова сме готови да предприемем съответните действия.
— За какво говорите?
— Моят клиент Ендрю Мартин — а той е клиент на фирмата от много години — е свободен робот, съгласно решението на Световния съд. Това означава, че Ендрю сам си е собственик и следователно по закон притежава всички права, които има всеки друг собственик на робот. Едно от тези права е да получава замяна. Както вие сам посочихте преди малко в нашия разговор, притежателят на всеки робот има право да поиска от корпорацията „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“ да замени робота му, щом остарее. Всъщност корпорацията
— Ами… да.
— Добре. — Усмихнатият Пол се владееше напълно. — Позитронният мозък на моя клиент е собственик на тялото на същия този клиент. А това тяло несъмнено е на повече от двайсет и пет години. Според собствените ви критерии тялото е остаряло и моят клиент има право да получи замяна.
— Но… — пак проточи Смит-Робътсън и се изчерви. Слабото, твърде костеливо лице заприлича на маска.
— Позитронният мозък, който е действителният ми клиент, настоява да бъде подменено тялото на робот, където е разположен и предлага да плати за това всяка разумна цена.
— Тогава нека да представи поръчката си по обичайния начин и ще извършим подобренията, както винаги!
— Той иска нещо повече от стандартни подобрения. Иска най-доброто тяло според технологичните ви възможности и има предвид тяло на андроид.
— Не може да го получи.
— С отказа си — гладко продължи Пол, — вие го обричате на по-нататъшни унижения от страна на онези, които виждайки в него робот, се отнасят презрително, защото той предпочита да се облича и да се държи по начин, традиционно възприеман като „човешки“.
— Това не е наш проблем — отсече Смит-Робъртсън.
— Ще стане щом подадем срещу вас иск, защото отказвате да предоставите на моя клиент тяло, позволяващо му да избегне много от оскърбленията, с които се сблъсква сега.
— Подавайте си иска, щом е така. Мислите ли, че някой се интересува от робот, който иска да прилича на човек? Хората ще побеснеят. Навсякъде ще го посрещат като арогантен нахалник, какъвто е.
— Не съм, толкова сигурен — възпротиви се Пол. — Съгласен съм, при традиционните случаи общественото мнение не би подкрепило иск на робот в подобно дело. Мистър Смит-Робъртсън, мога ли обаче да ви напомня, че „Ю Ес Роботс“ не се радва на популярност сред обществеността? Даже хората, които имат най-голяма полза и печалби от роботите, се отнасят подозрително към вас. То е нещо като махмурлук от времето на организираната срещу роботите параноя. Подозирам, че това е основната причина. Или пък неприязън поради огромната мощ и богатство на вашата фирма, тъй като чрез дълги и хитроумни маневри с патентите, тя успя да запази монопола си в производството на роботи. Каквато и да е причината, тази неприязън съществува. В подобен процес корпорацията, препълнила света с роботи, ще събуди много по- малко симпатии от робота, който иска да прилича на човек.
Смит-Робъртсън кипеше от гняв. Стиснатите мускули на челюстите му се очертаха ясно. Не отрони дума. Пол продължи:
— Освен това, помислете за реакциите щом стане известно, че можете да произвеждате роботи, съвсем подобни на хора. А процесът определено недвусмислено ще насочи голяма част от вниманието в тази посока. Но при положение, че тихо и без проблеми дадете на моя клиент каквото иска…
Смит-Робъртсън беше готов да избухне.
— Това е изнудване, мистър Чарни.
— Напротив. Опитваме се да ви покажем как най-добре да защитите интересите си. Само се стремим към бързо и мирно решение на проблема. Разбира се, ако ни принудите да потърсим компенсации по съдебен път, обстоятелствата се променят. Само помислете, ще се озовете в неловка и нежелана ситуация, особено поради факта, че моят клиент е твърде богат, ще живее още много векове и няма причини да не продължи тази битка безкрайно.
— Мистър Чарни, и ние разполагаме с достатъчно възможности.
— Знам. Но можете ли да издържите в безкрайна юридическа обсада, която ще извади на бял свят най-съкровените тайни на вашата фирма?… Обяснявам ви за последен път, мистър Смит-Робъртсън. Ако предпочетете да отхвърлите напълно разумното искане на моя клиент, имате пълното право да го сторите и ние ще си тръгнем оттук без нито дума повече. Но ще подадем иск срещу вас, което пък е наше право, ще действаме най-упорито и при пълна гласност, а това неминуемо ще причини големи затруднения на „Ю Ес Роботс“ и след време ще разберете, че губите. Готови ли сте да поемете този риск?
— Е… — започна Смит-Робъртсън, но млъкна.
— Добре. Виждам, че сте готов да се споразумеем. Може би още се колебаете, но в края на краищата ще стигнете до това решение. Много мъдро решение, бих добавил. Стигнахме до още един важен въпрос.
Яростта на Смит-Робъртсън, като че премина в мрачна безнадеждност. Не се опита да добави нищо.
— Нека ви уверя, че ако в процеса на прехвърляне на позитронния мозък на моя клиент от сегашното му тяло в органичното — вие безусловно ще се съгласите да го произведете за него — се прояви някаква повреда, колкото и незначителна да е тя, няма да се успокоя, докато не изравня със земята вашата корпорация.
— Не можете да искате от нас гаранции…
— Мога и искам. Имате повече от стогодишен опит в прехвърлянето на позитронни мозъци от едно тяло в друго. Несъмнено сте в състояние да приложите същите методи за безопасно прехвърляне на мозък в андроидно тяло. И ви предупреждавам — ако по време на операцията изчезне само една схема от платинено-иридиевия носител на информацията, бъдете твърдо уверен, че ще предприема всичко възможно, за да настроя общественото мнение срещу вашата корпорация. Ще я представя на света като престъпно отмъстителна банда, впрочем, тя сама ще се разобличи като такава.
Смит-Робъртсън се размърда с нещастен вид на стола:
— Няма начин да ви предоставим пълна гаранция срещу повреди. При всяко прехвърляне съществуват рискове.
— С ниска вероятност. Очевидно не губите много позитронни мозъци, докато ги премествате от едно тяло в друго. Но ние сме готови да поемем подобен риск. Предупреждавам ви обаче да не предприемате съзнателни и злонамерени действия срещу моя клиент.
— Не сме толкова тъпи — изсумтя Смит-Робъртсън. — Ако приемем, че ще се захванем с това, а аз още не съм обещавал подобно нещо, ще приложим всичките си умения. Така сме работили досега и така смятаме да продължим. Притиснахте ме в ъгъла, Чарни, но все пак трябва да разберете, че не сме в състояние да дадем стопроцентова гаранция за успех. Деветдесет и девет процента — да. Но не и сто.
— Достатъчно е. Но помнете — ще хвърля всички сили срещу вас, ако имаме основание да подозираме съзнателна повреда на моя клиент. — Пол се обърна към Ендрю и попита: — Какво ще кажеш, Ендрю? Това приемливо ли е за тебе?
Ендрю се колеба почти минута, хванат като в капан от равновесието в потенциалите на Първия закон. Това, което Пол искаше от него, се равняваше на одобрение на лъжа, на изнудване, на принуда и унижение спрямо човешко същество.
Но поне нямаше телесни повреди, помисли си той. Никакви телесни повреди.
И успя да изстиска от себе си едва чутото „да“.
15
