съм сам в света. Няма друг като мен. И никога не е имало. Когато се движа сред хората в техния свят, никой няма да разбира какво съм аз, а и на мен не ми е много ясно. Значи трябва да уча. Ако наричаш това обръщане на погледа навътре, Пол, нека е така. Но трябва да го направя.
Ендрю бе принуден да започне отначало, защото не знаеше нищо за обикновената биология, и почти нищо за друг клон от науката, освен роботиката. Същността на органичния живот, химическите и електрическите му основи бяха загадка за него. Преди не бе възниквала никаква причина да се запознава с тях. Но сега самият той беше органичен (поне тялото му) и изпитваше невероятна потребност да разшири знанията си за живите същества. За да разбере как създателите на неговото андроидно тяло можеха да имитират на процесите в човешкото, първо трябваше да схване как работи оригиналът.
Присъствието му в библиотеките на университети и медицински институти стана обичайно — прекарваше там часове, наред пред електронните каталози. Изглеждаше съвсем нормален с дрехи и не предизвикваше никакви вълнения. Малцината, които знаеха, че е робот, не се опитваха да му пречат.
Прибави голяма стая към къщата си, за да я използва като лаборатория и я оборудва с грижливо подбрана апаратура. Библиотеката му също набъбна. Започна изследователски проекти. Те отнемаха цели седмици от неговите безсънни двайсет и четири часа в денонощието — и сега Ендрю не изпитваше нужда да спи. Макар и с човешка външност, той имаше начини да възстановява и увеличава силите си, които далеч превъзхождаха вида, по чието подобие бе оформен.
Загадките на дишането, храносмилането, обмяната на веществата, деленето на клетките, кръвообращението и температурата, цялата сложна и чудна система на телесното равновесие, поддържаща функционирането на човешките същества осемдесет, деветдесет или все по-често даже сто години, престанаха да бъдат загадки за него. Той задълба сериозно в устройството на човешкото тяло — за Ендрю хората бяха също такива механизми, както продуктите на „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“. Да,
Минаваха години, спокойни години не само за уединението на Ендрю в старото имение Мартин, но и за външния свят. Населението на Земята беше стабилно, поддържаше го не само ниската раждаемост, но и непрестанната емиграция към множащите се космически колонии. Гигантските компютри се справяха с повечето икономически колебания, поддържаха в равновесие търсенето и предлагането между Регионите, така че древните цикли на растеж и стагнация се превърнаха в меко извиващи се криви по диаграмите. Не беше епоха нито на движение и предизвикателства, нито на вълнения и опасности.
Ендрю почти не обръщаше внимание на събитията отвъд прага на жилището си. Искаше и се налагаше да изследва по-значителни неща и той се занимаваше с тях. През това време само те имаха стойност за него. Доходите му се състояха от постъпленията от предишни вложения, когато се занимаваше с изкуство и от парите, оставени му от Малката Мис. Бяха повече от достатъчни, за да поддържа тялото си и да покрива разходите по изследванията.
Имаше свой собствен, затворен живот — точно какъвто го искаше. След първите дни на тромавост овладя напълно андроидното си тяло и често се разхождаше из гората на хълма или по бурния бряг, където някога ходеше с Малката Мис и сестра й. От време на време влизаше да плува — ледената вода не беше никакъв проблем за него — и дори се случваше да рискува плувайки до самотната скала на кормораните, където Мис искаше да го прати като дете. И за него не беше леко да плува до там, а и кормораните явно не понасяха добре присъствието му, но му харесваше да пробва силите си в такова предизвикателство. Знаеше, че нито един човек, дори и най-силният плувец, не би могъл да отиде невредим до скалата и обратно в студеното, неспокойно море.
Но повечето време прекарваше в изследвания. Често се случваше да не излиза от къщи много седмици.
Един ден Пол Чарни дойде при него:
— Ендрю, отдавна не сме се виждали.
— Вярно е.
Напоследък рядко се срещаха, макар че не се дължеше на взаимно отчуждаване. Семейство Чарни поддържаше дома си на северния калифорнийски бряг, но Пол имаше навика да живее по-близо до Сан Франциско.
— Още ли си потънал в своята програма за биологически изследвания? — попита Пол.
— Напълно.
Стресна се, когато видя колко е стар Пол. Ендрю изучаваше с особен интерес човешкото остаряване като явление и смяташе, че си е изяснил достатъчно причините и протичането му. И все пак, при целия си опит със стареенето на поколенията в това семейство — от Сър през Малката Мис и Джордж до Пол — той винаги се изненадваше колко бързо човеците стават сиви, сбръчкани, прегърбени и стари. Пол също. Тялото с дълги ръце и крака изглеждаше по-ниско, раменете му — превити напред, появяваха се и промени в костната структура на лицето му — брадичката изпъкваше напред, а скулите сякаш хлътваха. Сигурно и зрението му бе пострадало от годините, защото на мястото на очите му се виждаха светещи фотоклетки също като тези, с които Ендрю наблюдаваше света. Сега с Пол си приличаха повече поне в едно нещо. Пол въздъхна:
— Жалко, че историята на роботите вече не те интересува, както някога. Сега би се наложило да добавиш нова глава в книгата си.
— Какво намекваш, Пол?
— Говоря за глава, която да разгледа качествено новата политика на „Ю Ес Роботс“.
— Нищо не знам. За каква нова политика говориш?
Веждите на Пол се вдигнаха.
— Не си чул? Наистина ли? Ами ето какво направиха, Ендрю, — започнаха да произвеждат централни контролни станции за своите роботи, всъщност гигантски позитронни компютри: чрез микровълнови предавания могат да общуват с много роботи наведнъж — от десетина до хиляда. Сега произведените роботи вече нямат мозъци.
— Нямат мозъци? Но как…
— Огромните централни мозъци обработват цялата информация вместо тях. Самите роботи не са нищо друго, освен подвижни крайници на основните мислещи центрове.
— Това по-ефективно ли е?
— Специалистите от „Ю Ес Роботс“ твърдят, че е така. Не мога да кажа, дали е истина. Но според мен цялата работа преди всичко е дългосрочен начин да си разчистят сметките с тебе. Смит-Робъртсън утвърдил новата насока малко преди да умре, нали разбираш. Беше стар и болен, но пробутал своята програма и ги накарал да се заемат с нея. Подозирам, че е искал да бъде сигурен — фирмата никога повече да не се сблъсква с робот, способен да им причини тревоги като теб. Затова са започнали да отделят мозъка от тялото. Безмозъчната механична работна единица не може да се разглежда като заслужаваща граждански права или законова защита. А голям мозък поместен в кутия е обикновен компютър. Този мозък не може да се появи някой ден в кабинета на председателя на управителния съвет и да предяви желание за преместване в хубавичко ново тяло. А роботите-тела, след като въобще нямат мозъци, не могат да поставят никакви искания.
— Струва ми се, че това е твърде голяма крачка назад — каза Ендрю. — Те заличиха двеста години напредък в роботиката, само за да си спестят дребни политически неприятности.
— Вярно. Вярно. — Пол се усмихна и бавно поклати глава. — Ендрю, твоето влияние върху историята на роботиката е изумително. Твоите художествени занимания подтикнаха „Ю Ес Роботс“ да прави роботите по- точно, при това по-специализирани, защото ти им се струваше прекомерно умен, а те се страхуваха да не уплашат хората. След като спечели свободата си, бе установен принципът за правата на роботите. И твоето настояване да получиш андроидно тяло накара „Ю Ес Роботс“ да предприеме разделяне на мозъка и тялото.
Ендрю каза:
— Предполагам, че накрая корпорацията ще създаде свят, в който един огромен мозък ще управлява няколко милиарда роботи-тела. Все едно да носиш всичките си яйца в една кошница. Опасно е. Въобще не е разумно.
— Смятам, че си прав — съгласи се Пол. — Но не ми се вярва това да се случи до един век. Значи няма
