да съм тук, за да го видя.
Бе пресякъл стаята, застана пред отворената врата и се загледа в горичката насреща. Мек и влажен пролетен бриз вееше от океана, Пол вдъхна дълбоко, сякаш го пиеше. След малко се обърна с лице към Ендрю и като че изведнъж остаря с десет години.
— По-точно — гласът му сякаш ехтеше в празна черупка, — може би няма да дочакам и следващата година.
— Пол!
— Не се чуди толкова. Ние сме смъртни, Ендрю. — Пол сви рамене. — Не сме като теб и досега би трябвало да си разбрал какво означава.
— Разбирам. Но…
— Да, да. Знам. Съжалявам, Ендрю. Знам колко привързан си към нашето семейство и колко тъжно и тягостно е за теб непрекъснато да ни гледаш как растем, остаряваме и накрая умираме. Е, да ти кажа, и на нас не ни харесва кой знае колко, но няма смисъл да се бунтуваме срещу това. Живеем двойно по-дълго, отколкото е било нормално за хората само преди няколко века. За повечето от нас е достатъчно, както предполагам. Просто трябва да се отнасяме философски.
— Но аз не разбирам. Как можеш да си толкова спокоен пред…
Пред пълното унищожение? Пред окончателния край на всичките ти стремежи, на цялото ти желание да достигнеш нещо, да се учиш, да растеш?
— Мисля си, че нямаше да е така, ако сега бях на двайсетина години, или дори на четирийсет. Но не съм. А част от системата, Ендрю — добрата част — се състои в това, че след определена възраст, обикновено не е толкова важно за теб дали ще умреш скоро. Ти всъщност вече нищо не достигаш, не научаваш и не растеш. За добро или за зло, изживял си живота си и си направил, каквото си могъл за света и за себе си, а сега времето ти привършва, твоето тяло го знае и се примирява. Ние страшно се уморяваме, Ендрю. Ти не знаеш какво е това, нали, поне не истински? Не. Не знаеш, както виждам. Не можеш. Не се уморяваш и затова само на теория знаеш какво означава. Но при нас е друго. Ние се влачим седемдесет, осемдесет, може би сто години и постепенно ни идва много, затова присядаме, после лягаме, накрая затваряме очи и повече не ги отваряме, в последния миг знаем, че
— Смъртта е нещо естествено за хората — каза Ендрю. — Разбирам това, Пол.
— Не. Не разбираш. Наистина не разбираш. Не е възможно да разбереш. Тайничко си мислиш, че смъртта е някакъв достоен за съжаление недостатък в конструкцията ни и не проумяваш как така не е поправен, защото би трябвало да е съвсем лесно щом частите се износят и се счупят да се подменят до безкрай, както твоите винаги са били подменяни. Ти дори си смени цялото тяло.
— Но аз съм сигурен, че теоретически е възможно да бъдеш прехвърлен в…
— Не е. И теоретически. Нямаме позитронни мозъци и нашите не могат да бъдат прехвърлени, затова не можем ей така да помолим някой да ни измъкне от износеното тяло и да ни сложи в чудесно, ново и лъскаво. Не осъзнаваш факта, че хората неизбежно достигат момента, когато вече не могат да бъдат кърпени. Но и така е добре. Кой би могъл да очаква от теб да разбираш неразбираемото? Аз скоро ще умра и това е всичко, което може да се каже. И поне в едно мога да те уверя, Ендрю, — ще бъдеш добре осигурен финансово, когато си отида.
— Но аз и сега съм доста добре осиг…
— Да. Знам. И така да е, нещата понякога се променят твърде бързо. Мислим си, че живеем в сигурен свят, но и други цивилизации са си позволявали подобно самодоволство, рано или късно им се налагало да разберат, че са сгрешили. Както и да е, аз съм последният Чарни. Нямам други наследници, освен тебе. Имам далечни роднини, потомци на сестрата на баба, но те не влизат в сметката. Не ги познавам и не ме е грижа за тях. Но ме е грижа за тебе. Парите, които контролирам лично, ще бъдат оставени на твое име и ще бъдеш осигурен икономически до най-далечното предвидимо бъдеще.
— Не е необходимо, Пол, — с мъка изрече Ендрю. Призна пред себе си, че Пол каза истината — не разбираше смъртта,
Пол възрази:
— Да не спорим. Не мога да отнеса парите със себе си и не искам да ги правя нищо друго, освен да ти ги оставя, значи така ще стане. А не желая да хабя нито минута от остатъка на живота си, като се препирам с тебе за това. Да говорим за нещо друго… С какво се занимаваш сега?
— Все още с биология.
— А по-точно?
— С обмяната на веществата.
— Имаш предвид — при роботите? Но нали такова нещо не съществува? Или съществува? Имаш предвид андроидната обмяна на веществата? Или човешката?
— И трите. Нещо като техен синтез. — Ендрю помълча и после се хвърли безогледно напред. Защо ли да крие от Пол? — Проектирам система, която ще позволи на андроидите — говоря за себе си, нали съм единственият функциониращ андроид — да извличат енергия от изгарянето на въглеводороди, а не от атомни батерии.
Пол го изгледа бавно и дълго.
— Значи — съобрази той най-после, — се стремиш андроидът да диша и да се храни по същия начин, както го правят хората?
— Да.
— Ендрю, никога преди не си ми споменавал за подобен проект. Нещо ново ли е?
— Не съвсем. Всъщност, Пол, това е истинската причина въобще да се заема с биологията.
Пол кимна замислено. Сякаш слушаше нещо от много далеч. Изглежда трудно смилаше чутото от Ендрю.
— Досега направи ли нещо значително? — попита след малко.
— Близо съм до нещо значително — каза Ендрю. — Ще трябва още да поработя, но според мен успях да проектирам компактна горивна камера, където с катализатори ще може да се осъществява контролирано разграждане на веществата.
— Но защо, Ендрю? Какъв е смисълът? Знаеш, че няма да бъде толкова добра, като атомната батерия, която тялото ти използва сега.
— Най-вероятно не. Но достатъчно ефективна. Поне колкото системата на човешкото тяло и не особено различна по основните си принципи. Главният проблем при атомната батерия, Пол, е нейната нечовешка същност. Моята енергия — бих могъл да кажа самият ми живот — идва от източник, напълно различен от човешкия. А с това няма да се примиря.
16
Отне му доста време, но Ендрю разполагаше с колкото време поиска. И не бързаше да завърши изследванията си. Стремеше се всичко да бъде старателно отработено, преди да пристъпи към някакво практическо приложение. Имаше и друга причина да се придвижва бавно напред. Ендрю реши да не се подлага на друго усъвършенстване след андроидното тяло, докато Пол Чарни е жив.
Пол не изрази открито неодобрение от заниманията му, освен репликата, че новата горивна камера на Ендрю може би ще се окаже по-лоша от атомната батерия, която сега го захранва. Но Ендрю виждаше, че идеята му притеснява Пол. Беше твърде дръзко за него, твърде странно, прекалено голям скок. Както изглеждаше, дори Пол имаше граници в схващанията си за напредъка при конструирането на роботи. Дори Пол!
Вероятно това беше страничен ефект от остаряването, размишляваше Ендрю. Предизвикателството на новите идеи става прекалено, колкото и открит за бързите промени ум да има човек на младини. Всичко ново се превръща в тревога и заплаха. Човек чувства, че светът препуска край него със страховита бързина, би искал нещата да се позабавят, а свирепият натиск на прогреса да поотслабне.
Ендрю се чудеше дали наистина е така.
