Сякаш го бяха създали отново. Дни, седмици, месеци наред Ендрю не се чувстваше същия както преди и дори най-простите действия го караха да се замисля.
Винаги бе владял напълно тялото си. Още щом възприемеше необходимостта от някое движение и беше в състояние да го направи — безотказно, автоматично. Сега му се налагаше да прави съзнателни усилия, да се насочва сам.
Това ли преживяваше и малкото дете, когато се бореше да овладее майсторството на съгласуваните движения?
Може би. Възрастта му надхвърляше сто години, но сега се чувстваше по-скоро дете, защото се движеше в едно съвършено ново тяло.
Тялото беше великолепно. Направиха го висок, но не прекомерно, за да не изглежда високомерен или заплашителен. Беше широк в раменете и тънък в кръста, крайниците му бяха гъвкави и атлетични. Избра си светлокестенява коса, защото червената му се струваше твърде крещяща, русата се набива в очи, а черната — прекалено мрачна. Човешката коса като че няма други цветове, ако не се смятат сивите, белите и сребристите оттенъци на старостта, но той не искаше да изглежда така. Очите му — фотоклетки наистина, но съвсем като истински на вид — също бяха кафяви, с леки златисти искрици. За тен на кожата Ендрю подбра нещо неутрално, смес от преобладаващото сред разнообразните човешки типове — по-наситено от бледорозовото на всички Чарни, но не особено тъмен. Така никой не можеше от пръв поглед да го причисли към определена раса, а и нали той не принадлежеше към нито една. Накара дизайнерите от „Ю Ес Роботс“ да нагласят видимата му възраст някъде между трийсет и пет и петдесет човешки години — достатъчно възрастен, за да бъде зрял, но не и да изглежда стар.
Да, чудесно тяло. Вярваше, че ще бъде щастлив в него, щом свикне.
Всеки ден отбелязваше малък напредък. Всеки ден овладяваше по-добре елегантната си фигура на андроид. Но процесът беше ужасно бавен, мъчително бавен…
Пол беснееше.
— Ендрю, те са те повредили. Ще заведа иск срещу тях.
— Не бива, Пол. Никога няма да докажеш, че са били з-з-з…
— Злонамерени ли?
— Да. Злонамерени. Пък и ставам по-силен, по-ловък. Това е само тр-р-р…
— Треперене?
— Травма. Преди никога не е имало такова п-п-п…
Ендрю говореше много бавно. Учудващо трудно се справяше с речта, всъщност това като че най-силно го затрудняваше, бореше се да оформи всеки звук. За Ендрю беше мъчение да измъкне думите от себе си, както беше мъчение и за всеки, който го слушаше. Целият гласов механизъм коренно се различаваше от предишния. Безотказният електронен синтезатор, който толкова убедително наподобяваше човешките звуци, отстъпи място на резониращи камери и подобни на мускули нишки, които ги управляваха. Би трябвало да възпроизвеждат глас, абсолютно неотличим от човешкия. Но сега Ендрю сам оформяше всяка сричка по начин, който му бе спестен преди от автоматиката и това се оказа трудна работа, много трудна.
Но не се отчайваше. Не беше способен да преживява отчаяние, знаеше колко временни са проблемите му. Можеше да усеща мозъка си отвътре. Никой друг не беше способен на това. И никой друг не би могъл да знае с такава увереност, че мозъкът му е непокътнат, че е останал невредим след операцията по прехвърлянето. Мислите му течаха свободно по нервните връзки на новото тяло, дори и ако то още не реагираше достатъчно бързо на тях. Всеки параметър минаваше безупречно проверките.
Само дребни проблеми във връзките между съставните части. Знаеше, че като цяло е здрав и само му беше необходимо време, за да овладее напълно новото тяло. Наложи си да мисли за себе си като за много младо същество. Като за дете, за новородено.
Минаваха месеци. Координацията се подобряваше непрекъснато. Бързо се придвижваше към пълно взаимодействие на позитронния мозък с тялото.
И все пак не всичко задоволяваше желанията му. Ендрю прекарваше часове пред огледалото и се преценяваше, докато изпълняваше целия си репертоар от телесни движения и изражения на лицето. Видяното далеч не съвпадаше с очакванията му от новото тяло.
Недостатъчно човешко! Лицето беше застинало, прекалено втвърдено и той се съмняваше, че с времето ще постигне подобрение. Притискаше с пръст бузата си и плътта поддаваше, но не както би поддала истинска човешка кожа. Можеше да се усмихва, да се зъби, да се мръщи, но това бяха заучени гримаси, имитации. Пращаше сигнала за усмивка или за мръщене, или за каквото и да е, мускулите послушно нагласяваха лицето му да покаже усмивка, да се смръщи, раздвижваха очертанията в съответствие с грижливо изпипаната програма. Но той винаги съзнаваше ролята на тази машинария, макар и органична, която тромаво се напъваше под кожата му, за да предаде желаното изражение. Ендрю предполагаше, че при човешките същества въобще не е така.
А и движенията му бяха прекомерно волеви. Липсваше им безгрижната свобода на човешките. Надяваше се, че с времето и това ще дойде — вече се отдалечи много от потискащите първи дни след операцията, когато се тътреше неловко из стаята като груб автомат от предпозитронната ера, но нещо му показваше, че и с превъзходното ново тяло никога няма да се движи по естествения начин, който всяко човешко същество притежава по рождение.
Както и да е, не всичко изглеждаше толкова зле. Хората от „Ю Ес Роботс“ спазиха своята част от сделката и извършиха прехвърлянето с цялата си налична страховита технологична мощ. И Ендрю получи каквото искаше. Наистина, едва ли би заблудил наблюдателните, че е човек, но поне далеч надминаваше другите роботи като подобие на човек и можеше да носи дрехи, без над тях смехотворно да стърчи нелепо безизразно метално лице.
Най-накрая Ендрю заяви:
— Пак започвам да работя.
Пол Чарни се засмя:
— Значи си добре. С какво ще се захванеш? С нова книга?
— Не — сериозно отвърна Ендрю. — Животът ми е прекалено дълъг, за да ме сграбчи за гърлото едно- единствено занимание и да не ме пусне повече. Имаше време, когато бях преди всичко художник и все още почуквам с длетото от време на време. Имаше време, когато бях историк и винаги мога да напиша още една-две книги, ако почувствам нужда да го направя. Но аз трябва да вървя напред. Пол, сега искам да бъда робобиолог.
— Искаш да кажеш робопсихолог?
— Не. Това би означавало да изучавам позитронни мозъци, а в момента те не ме интересуват. Според мен един робобиолог следва да се занимава с работата на тялото, свързано с този мозък.
— Това не съвпада ли със заниманията на специалистите по роботика?
— Някога — да. Но те работят с метални тела. Аз ще изучавам органичното хуманоидно тяло. Доколкото ми е известно, аз притежавам единственото. Ще изследвам как функционира, как наподобява истинското човешко тяло. Искам да знам за изкуствените човешки тела повече, отколкото производителите на андроиди.
— Стесняваш кръга на търсенията си — замислено прецени Пол. — Като художник разполагаше с цялото богатство от изразни средства. И произведенията ти можеха да издържат сравнение с най-доброто по света. Като историк се занимаваше предимно с роботи. А като робобиолог ще бъдеш единствен обект на изследванията си.
Ендрю кимна.
— Така изглежда на пръв поглед.
— Наистина ли желаеш да обърнеш поглед навътре?
— Да разбираш себе си е отправна точка за разбирането на цялата вселена. Поне според мен е така. Новороденото смята, че то е цялата вселена, но греши и скоро започва да го открива. Необходимо е да изучава нещата извън себе си, опитва се да определи къде са границите между него и останалата част от света, за да стигне до някакво схващане кой е и как да живее живота си. Пол, в много отношения аз сега съм като новородено. Преди бях нещо друго, нещо механично и сравнително лесно за разбиране, но сега представлявам позитронен мозък в почти човешко тяло и едва започвам да осъзнавам себе си. Знаеш, че
