Позитронният човек

Хората неизбежно ли стават по-консервативни с възрастта?

Така му се струваше. Малката Мис посрещна с притеснение идеята му да носи дрехи. Джордж сметна, че е странно да пише книга. А Пол… Пол…

Ендрю се върна назад в спомените си — колко стреснат, дори шокиран бе Пол, когато за първи път научи в кабинета на Смит-Робъртсън, че Ендрю иска да бъде прехвърлен в тяло на андроид. Пол достатъчно бързо преглътна идеята и се пребори свирепо и блестящо, за да я превърне в действителност. Но това не означава непременно, че смяташе идеята на Ендрю за добра.

Те ме оставиха да правя, каквото чувствам като необходимост за себе си, каза си Ендрю, въпреки че вътрешно не се съгласяваха с мен. Те задоволяваха желанията ми — от обич към мен.

Да, обич. Към робот.

Ендрю се задържа на тази мисъл, вълна от топлота и удоволствие мина през него. Но беше също и малко смущаващо да осъзнае, че понякога хората от семейство Чарни са го подкрепяли не поради лично убеждение, а само защото с цялото си сърце, безусловно вярваха, че той трябва да следва своя собствен път, независимо дали според тях е най-правилният.

Така и Пол му извоюва правото да има андроидно тяло. Но промяната доведе Пол до собствената му граница в приемането на пътя нагоре, по който вървеше Ендрю. Следващата стъпка — метаболичният преобразовател — не се оказа по силите му.

Е, добре. На Пол не му оставаше да живее много. Ендрю щеше да почака.

Така и направи. След време дойде новината за смъртта на Пол, не толкова бързо, колкото Пол очакваше, но все пак твърде скоро. Ендрю бе поканен на погребението — както знаеше, тази публична церемония отбелязва края на човешкия живот. Но там почти не срещна познати лица, чувстваше се смутен и излишен, макар че всички проявиха безупречна любезност към него. Тези нови непознати — приятели на Пол, служители от юридическата му фирма, далечни роднини на семейство Чарни, не бяха за Ендрю нищо повече от сенки. Той стоеше сред тях, обременен от двойния товар на скръбта по приятеля си Пол и от съзнанието, че се лишава от последната истинска връзка със семейството, което му даде място в живота.

Всъщност, в света вече нямаше човеци, с които да го свързват близки емоционални връзки. Ендрю отдавна разбра, че изпитва силна привързаност към Мартинови и Чарни, че тя надхвърля същността му на робот, че предаността му към тях не е обичайна проява на Първия и Втория закони, а нещо заслужаващо името любов. Неговата любов към тях. Преди Ендрю никога не би признал подобно нещо, дори пред себе си. Но сега беше друг.

Тези разсъждения, покрай смъртта на Пол, неизбежно накараха Ендрю да се замисли за цялата идея на семейните връзки — обичта на родителя към детето, на детето към родителя — и как тя бе свързана с неумолимото отминаване на поколенията. Ако си човек, казваше си Ендрю, ти си брънка от огромна верига, простряна в неизмеримите простори на времето и те свързва с всички, които са били преди тебе и с всички, които ще бъдат. И разбираш, че отделните брънки от веригата може да изчезнат — трябва да изчезнат, но самата верига вечно се обновява и ще пребъде. Хората умират, цели родове секват, но човешката раса, видът продължава да живее, през вековете, хилядолетията и епохите, и всеки е свързан чрез кръвното наследство с другите, които вече ги няма.

За Ендрю беше трудно да разбере това чувство на връзка, на близост с предшествениците. Той нямаше истински предци и нямаше да има наследници. Той беше единствен, особен, нещо пръкнало се в един миг като че от нищото.

Ендрю се улови, че размишлява как ли би се чувствал, ако имаше родител, но успя само смътно да си представи роботите на конвейера, които сглобяват тялото му в завода. Или пък какво е да имаш дете — но постигна само представата за маса или бюро, нещо направено от собствените му ръце.

Но човешките родители не бяха сглобяващи механизми и човешките деца не приличаха на маси и бюра. Бе тръгнал в грешна посока.

Загадка. И най-вероятно щеше да си остане такава за него. Той не беше човек, защо да очаква, че ще проникне с ума си във връзките на човешките семейства?

После Ендрю се замисли за Малката Мис, за Джордж, за Пол, дори за избухливия стар Сър и какво означаваха те за него. И осъзна, че в края на краищата принадлежеше към семейната верига, макар да нямаше родители и да не можеше да създаде деца. Мартинови го приеха и го направиха един от тях. Той наистина беше Мартин. Да, осиновен Мартин… Но това беше най-доброто, на което можеше да се надява. Мнозина сред хората не познаваха щастието да принадлежат към такова любящо семейство. Като претеглеше всичко, бе имал голям късмет. Въпреки че беше само един робот, той познаваше неразривната устойчивост на семейството. Познаваше топлотата. Познаваше любовта.

Обаче всички, които Ендрю обичаше, си бяха отишли. Това го натъжаваше, но го и караше да се чувства свободен. За него веригата се прекъсваше. И никога нямаше да се свърже отново. Но поне можеше да прави каквото поиска, без риск да разтревожи своите близки. След смъртта на правнука на Сър, Ендрю беше свободен да се заеме с усъвършенстването на своето андроидно тяло. Това отчасти смекчаваше чувството на загуба.

И все пак той беше самотен в този свят или така му се струваше — не само защото представляваше позитронен мозък в единствено по рода си андроидно тяло, но и защото не беше обвързан по какъвто и да е начин. А този свят имаше множество причини да се настрои враждебно към стремежите му. Но Ендрю си казваше, че това е още по-силен подтик да продължи по отдавна избрания път, пътят, който се надяваше да го изведе до неуязвимост от света, където го захвърлиха толкова равнодушно преди много години, без да го питат.

Но Ендрю не беше толкова сам, колкото предполагаше. Мъжете и жените умираха, но корпорациите продължаваха да съществуват също като роботите и юридическата фирма „Файнголд и Чарни“ функционираше, макар да нямаше вече нито един Файнголд и нито един Чарни. Фирмата бе получила указания и ги следваше безупречно и безстрастно. Чрез вложените си капитали и от средствата, теглени от фирмата като наследник на Пол Чарни, Ендрю си оставаше богат. Това му позволяваше да плаща солидна годишна такса на „Файнголд и Чарни“, за да се занимават с юридическите въпроси на неговите изследвания, особено около новата горивна камера.

Дойде време Ендрю да посети пак ръководството на „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“.

За трети път през дългия си живот Ендрю се срещаше лице в лице с висши ръководители на могъщата корпорация за роботи. Първия път, в далечното време на Мъруин Мански, главният мениджър Елиът Смит и Мански дойдоха в Калифорния, за да видят него. Но тогава Сър беше жив, а властният стар Сър можеше да привика при себе си дори някой от Смит и Робъртсън. Следващият път, след много години, Ендрю и Пол изминаха разстоянието до корпорацията — за да се срещнат с Харли Смит- Робъртсън и да уредят прехвърлянето на Ендрю в андроидното тяло.

Сега Ендрю щеше да пътува повторно на изток, но сам. Този път имаше външността и телесната форма, ако не и органите, на човешко същество.

От предишното идване на Ендрю „Ю Ес Роботс“ бе претърпяла големи промени. Основните производствени мощности бяха прехвърлени в голям космически завод, както повечето отрасли от промишлеността. Само проектно-конструкторския център остана на Земята, в обширна и красива местност като парк с просторни ливади и могъщи дървета, гъсто покрити с листа.

Самата Земя, с население отдавна установило се около един милиард — и приблизително същия брой роботи — почти навсякъде заприличваше на парк. Ужасните щети, нанесени на природата през първите трескави векове на промишлената революция, постепенно се превръщаха в спомени. Никой не забравяше напълно миналите грехове, но те вече не изглеждаха реални за жителите на възродената Земя и с всяко поколение им ставаше все по-трудно да повярват, че някога хората охотно са извършвали подобни чудовищни и безумно самоунищожителни престъпления срещу своя собствен свят. Щом в голямата си част промишлеността се премести в космоса и чистият, ефективен труд на роботите удовлетвори нуждите на хората, останали на планетата, естествените възстановителни сили на Земята заработиха свободно, океаните отново станаха чисти, небето — ясно, горите си върнаха териториите, заети някога от претъпканите, мърляви градове.

Когато аерофлитерът му кацна на пистата пред „Ю Ес Роботс“, Ендрю бе посрещнат от робот. Лицето му беше гладко и безизразно, в червените фото очи нямаше нищо. Ендрю знаеше, че само трийсетина