процента от роботите на Земята разполагаха с независими мозъци. А този представляваше празно създание, само една безмозъчна метална кукла на някое неподвижно позитронно мислещо устройство, разположено в дебрите на комплекса от сгради.
— Аз съм Ендрю Мартин. Имам определена среща с директора по изследванията Магдеску.
— Да. Последвайте ме.
Безжизнен. Безмозъчен. Обикновена машина.
Роботът-посрещач бързо поведе Ендрю по пътека, чиято настилка блестеше кристално отвътре, после нагоре по светеща спирална рампа към многоетажно здание, покрито с блещукащ в цветовете на дъгата прозрачен купол. Ендрю не познаваше добре съвременната архитектура и му се стори, че постройката е дошла от книжка с приказки — лека, въздушна, потрепваща, не съвсем истинска.
Оставиха го да чака в широка овална стая, чийто под бе застлан с лъскава синтетична материя — излъчваше мека светлина и тиха приятна музика всеки път, щом Ендрю се раздвижеше по нея. Откри, че когато върви по права линия, светлината става бледорозова, а в тъканта на музиката се преплита мек ритъм, но ако тръгне по крива, успоредна на очертанията на стаята, светлината се измества към сините линии на спектъра и музиката наподобява шумолене на вятър. Попита се дали в това има някакъв смисъл и реши, че няма — обикновена украса, прищявка на декораторите. В тази мирна епоха хубавите, но безсмислени украшения станаха повсеместни, както знаеше и Ендрю.
— Аха… ето го и Ендрю Мартин най-после — чу се дълбок глас.
Нисък набит мъж изникна в стаята, сякаш по чудо изскочи от пода. Новодошлият имаше тъмна кожа и коса, малка остра брада, като че ли лакирана, над кръста не беше облечен с нищо, освен с лента през гърдите, наложена от модата. Ендрю се бе покрил по-старателно. Последва Джордж Чарни, възприемайки стила „драперия“ в облеклото: тогава смяташе, че развяващите се дрехи по-добре прикриват някои все още неловки движения и макар че този начин на обличане бе остарял с десетилетия, а Ендрю вече се движеше с лекотата и грацията на всеки човек, продължи да се облича по същия начин.
— Доктор Магдеску? — осведоми се Ендрю.
— Да, аз съм, аз съм.
Алвин Магдеску застана на два метра от Ендрю и го разгледа, без да скрива колко е очарован, сякаш Ендрю беше експонат в музей.
— Великолепно! Вие сте абсолютното великолепие!
— Благодаря — малко хладно откликна Ендрю.
Не желаеше особено този комплимент на Магдеску. Такава безлична похвала би могла да получи някоя чудесна машина. А напоследък Ендрю не извличаше никакво удоволствие от подобно отношение.
— Колко мило, че дойдохте! — възкликна Магдеску. — Как мечтаех да се срещна с вас! Но аз ставам невежлив.
Той пристъпи напред, като че се хвърляше в скок и почти опря в Ендрю. Протегна ръка с длан нагоре и изпънати пръсти.
Да. Явно новата форма на поздрав, изместила ръкостискането, властвало в човешкото общуване толкова столетия наред. Ендрю не бе свикнал да се здрависва с хора, какво оставаше пък за новия жест. Ръкостискането просто не би хрумнало на един робот. Но Магдеску сякаш очакваше това от него и предложената ръка смекчи убождането от първите му думи. Затова Ендрю отвърна както смяташе, че е редно, протегна ръка. Задържа я над дланта на Магдеску и сви надолу пръсти, докато върховете им докоснаха пръстите на човека.
Изпита необичайно чувство — докоснаха си ръцете с човешко същество, сякаш бяха равни. Това го безпокоеше, но му вдъхна и смелост.
— Добре дошъл, добре дошъл! — поздрави Магдеску. Кипеше от енергия. Може би от твърде много енергия, помисли си Ендрю. Но поне изглеждаше искрен. — Знаменитият Ендрю Мартин!
— Печално известен ли?
— Абсолютно! Най-печално известният продукт в нашата история. Но трябва да кажа, че едва ли не е сквернословие да наричам толкова наподобяващо живота нещо продукт. Не ми се обидихте, нали?
— Как бих могъл? Аз
Виждаше, че Магдеску е неспособен да заеме определена позиция спрямо него. Да, докоснаха си ръцете като двама бизнесмени на делова среща. И след миг
— Свършили са чудесна работа по вас! Забележително! Забележително! Почти като човек!
— Не съвсем — отвърна Ендрю.
— Но изумително подобие, като преценим всичко накуп. Изумително! Срамота е, че старият Смит- Робъртсън така се настрои срещу вас. Вие страхотно приличате на човек, няма спор, чудесно техническо достижение. Но той позволи на фирмата да стигне с идеята за андроидите само дотук. Ако беше позволил на нашите хора да направят всичко възможно, бихме постигнали още кой знае какво с вас.
— Все още можете да го направите.
— Не, не ми се вярва — усъмни се Магдеску и удоволствието изскочи от него като от пробит балон.
Тази внезапна промяна в настроението му стресна Ендрю. Магдеску се дръпна от него и тръгна из стаята на зигзаг, извличащ от пода зеленикава светлина и чудата звънтяща музика.
— Мина времето за това — мрачно подхвърли Магдеску. — Забравете за епохата на значителен напредък в роботиката, тя е само история. Поне тук. Почти сто и петдесет години неограничено използваме роботи на Земята, но отново настъпват промени. Сега пак ги пращат обратно в космоса, а тези на Земята ще бъдат без мозъци.
— Но аз съществувам и оставам на Земята.
— Е, вярно. Но вие сте си вие, крайно отклонение, робот в себе си, единственият андроиден робот. Вие не сте прототип на цяла серия. Вие сте уникално изделие, което са произвели в напълно различно време и след това са направили всичко необходимо, за да си останете уникален. Никакъв простор за по-нататъшно развитие. Никакви върхови постижения. Нито върхове, нито постижения. А и без това не изглеждате като робот. Далеч зад нашия хоризонт сте… Между другото, защо дойдохте тук?
— За усъвършенстване.
Магдеску се изсмя остро.
— Не чухте ли какво ви разправях досега? Няма никакъв прогрес! Това е изследователски център, но търсенията ни са насочени абсолютно неправилно! Опитваме се да направим роботите по-прости и по- механични, а ето ви тук — най-съвършеният робот, който съществува и който ще съществува някога — идвате и искате да ви направим още по-добър. Как бихме могли? Какво още можем да направим за вас, което да не е направено?
— Това — каза Ендрю.
Подаде на Магдеску паметен диск. Директорът по изследванията се взря злобно в него, все едно, че Ендрю сложи в ръката му медуза или жаба.
— Какво е това? — попита накрая.
— Схемата за следващото ми подобрение.
— Схема — озадачено повтори Магдеску. — За подобрение?
— Да. Искам да бъда по-малко робот, отколкото съм сега. След като съм донякъде органичен, вече искам да имам и органичен източник на енергия. Можете да ми го осигурите. Защото необходимите изследвания са вече проведени.
— От кого?
— От мен.
— Вие сам сте проектирал усъвършенстването си? — Магдеску се засмя, смехът му се усили и премина в маниакален кикот. — Чудесно! Роботът идва тук и връчва на директора по изследванията схемата! И кой я е изработил? Самият робот! Чудесно! Чудесно! Знаете ли, когато бях малко момче, моята баба все ми четеше
