белези.
И така си остана с вечно младия вид. Разбира се и физическите му сили никога не намаляваха — внимателно съставената програма за поддържане го осигуряваше. Но годините отминаваха и то твърде бързо. Ендрю наближаваше сто и петдесетата годишнина от своето създаване.
По това време вече беше не само невероятно богат, но и отрупан с почестите, предсказани му от Алвин Магдеску. Научни дружества се надпреварваха да му предлагат почетно членство и награди, особено едно, посветило се на новата, създадена от него наука. Нарече я робобиология, но стана популярна като протезология. Дружеството го направи свой пожизнен почетен президент. Университетите се бореха кой да го удостои с научна степен. Цяла стая в къщата му — мансардата, която преди пет поколения му служеше за дърворезбарска работилница — бе отделена за складиране на безбройните дипломи, медали и грамоти, за посветените на него томове и други свидетелства на световното признание, че Ендрю е един от най- великите благодетели на човечеството.
Желанието да бъде признат приносът на Ендрю придоби такива мащаби, че се наложи един секретар на пълен работен ден да отговаря на поканите за церемониални банкети или за връчване на награди и дипломи. Вече рядко ходеше на подобни тържества, но влагаше неизменна вежливост в отказите си с обяснението, че продължава изследователската си програма и не е желателно да пътува много. Но истината беше, че повечето събития от този род вече го дразнеха и му досаждаха.
При получаването на първата почетна степен от голям университет го развълнува чувството за тържество на справедливостта. Нито един робот преди този ден не бе удостояван с нещо подобно.
Но петдесетата почетна степен? Стотната? Те не означаваха нищо за него. Говореха повече за инициаторите, отколкото за заслужилия. Ендрю отдавна доказа каквото искаше за интелекта и творческите си способности, сега желаеше само да продължи работата си на спокойствие, без да го принуждават да пътува насам-натам и да слуша речи в своя чест. Пресити се от почести.
Според Ендрю, скуката и раздразнението бяха черти присъщи изключително на хората. Струваше му се, че е започнал да ги усеща едва през последните двайсет-трийсет години. Доколкото си спомняше, преди не се поддаваше на такива недъзи, макар от самото начало да му бе присъщ елемент на нетърпение, чужд за роботите. Но той дълго не го признаваше. А тази нова раздразнителност… подозираше, че е страничен ефект от измененията му. Не чак тревожен, поне засега.
Сто и петдесет годишнината наближи съвсем и хората от „Ю Ес Роботс“ го уведомиха, че замислят голяма вечеря в негова чест, за да отбележат събитието. С леко раздразнен глас Ендрю нареди на секретаря си да отклони поканата.
— Кажи им, че съм изключително трогнат и така нататък, и така нататък, както обикновено. Но точно в момента съм зает с особено сложен проект и така нататък, и така нататък, а и не бих искал да се вдига много шум около юбилея, но въпреки всичко съм им дълбоко признателен, оценявам голямото значение на този жест и все в такъв дух — и така нататък, и така нататък.
В повечето случаи едно писмо стигаше да го отърве. Но не и този път.
Обади се Алвин Магдеску:
— Виж какво, Ендрю, не можеш да постъпиш така.
— Как?
— Да захвърлиш поканата в лицето на хората от ЮСРММ.
— Но аз не я искам, Алвин.
— Досещам се. Както и да е, ще се наложи да изтърпиш. Имаш нужда поне веднъж да се измъкнеш от тази твоя лаборатория и да позволиш на сбирщина човеци да ти досади до оглупяване, като ти разправя що за забележителност си.
— Благодаря, но през последните десет-двайсет години много ми дойде.
— Добре де, ще поемеш още мъничко. Ендрю, нали не искаш да ме обидиш?
— Тебе ли? Че ти какво общо имаш с това? Какво те засяга?
Магдеску вече беше на деветдесет и четири години, бе се оттеглил преди шест години.
— Защото — горчиво призна Магдеску, — аз предложих цялата история. За да изразя привързаността си към теб, проклета ходеща купчина боклук, а и да покажа благодарността си за разнообразните и фантастични протезиращи устройства марка „Ендрю Мартин“, превърнали и
Магдеску млъкна. Съсухреното лице, обримчено от сива брада, мрачно гледаше от екрана.
— Ами щом е така… — измънка смутено Ендрю.
Съгласи се да отиде на тържествената вечеря. Специално за случая, бе изпратен луксозен флитер, за да отлети с него до управлението на компанията. Вечерята се състоя в грандиозната облицована с дърво зала за събрания. Присъстваха около триста гости, всички до един пременени във вече древните и неудобни дрехи, но все още смятани за подходящо официално вечерно облекло при най-тържествените случаи.
А този беше от най-тържествените. Удостоен с вниманието на пет-шест члена на Регионалното законодателно събрание, един съдия от Световния съд, петима лауреати на Нобелова награда и разбира се, пъстро сборище от Смитовци, Робъртсъновци и Смит-Робъртсъновци, заедно с най-различни други сановници и знаменитости от целия свят.
— Значи се накани да дойдеш — одобри Магдеску. — Съмнявах се до последно.
Ендрю се смая от вида му — толкова малък и прегърбен му се стори Магдеску, толкова крехък и изтощен. Но следа от старото лукавство още проблясваше в очите на стареца.
— Нали знаеш, че не можех да си остана вкъщи. Не бих го направил.
— Радвам се, Ендрю. Добре изглеждаш.
— Ти също, Алвин.
Магдеску се усмихна печално.
— Все повече ставаш човек, а? Лъжеш точно като нас. Ендрю, колко лесно ти се изплъзна от устните това ласкателство! Дори не се замисли.
— Няма забранителен закон за робот да каже неистина на човешко същество. Освен случаите, когато неистината вреди. А и ти ми изглеждаш добре, Алвин.
— Искаш да кажеш — за човек на моята възраст.
— Да, предполагам, че това трябваше да кажа — за човек на твоята възраст. Щом настояваш да бъда точен.
Речите след вечерята бяха от обичайно високопарните и надутите — изразяваха възторзи и учудване от множеството достижения на Ендрю. Един оратор следваше друг, но за Ендрю стилът изглеждаше еднакъв — тежък и отчайващо скучен, дори при онези, които успяваха да проявят остроумие и находчивост. Формата може би се различаваше, но смисълът си оставаше неизменен. Ендрю бе чувал — и то твърде често — всичко това и преди.
И във всяка реч се усещаше подтекст, който не спираше да го безпокои — снизходителното признание, че
Предвиждаше се Магдеску да говори последен.
Вечерта се проточи доста. Когато стана, Магдеску имаше блед и уморен вид. Но седящият до него Ендрю забеляза упоритото усилие да се стегне — вдигна високо глава, изпъна рамене, напълни с въздух белите си дробове-протези от „Лаборатории Ендрю Мартин“.
— Приятели мои, няма да ви губя времето, като повтарям казаното тази вечер. Всички знаем какво направи Ендрю Мартин за човечеството. Мнозина сред нас от личен опит познават работата му — известно ми е, че десетки от присъстващите имат вградени в телата си протезиращи устройства, измислени от Ендрю. И аз в това число. Просто искам да ви кажа, че имах голямата привилегия да работя с Ендрю Мартин при зараждането на протезологията и аз имах своята малка роля в създаването на устройствата, толкова важни
