им съчувстваше, но беше и малко раздразнен.
— Моля ви, може би на външен вид не приличам на робот, но вече над сто и петдесет години съм си робот и за мен не е потресаващо да се осъзнавам като такъв. А там, откъдето идвам, към роботите се обръщат само на малки имена. Доколкото схванах, обичаят тук е същият, освен за мен. Ако уважението към големите ми заслуги е прекомерно, за да се престрашите да постъпите и спрямо мен по същия начин, искам да се обърна към вашата непосредственост в общуването, за която ми споменахте. Това е преден пост на човечеството и нека всички бъдем равни. Щом вие сте Сандра, Карлос и Дейвид, значи аз съм Ендрю. Така добре ли е?
Те засияха.
— Добре, щом така желаете, Ендрю — и Карлос за втори път протегна ръка.
После всичко потръгна по-лесно. Някои от хората на „Ю Ес Роботс“ го наричаха „Ендрю“, някои — „доктор Мартин“, а други несъзнателно се колебаеха и използваха, което от двете им дойде на езика.
Ендрю свикна с това. Сблъска се с нови и по-грубовати взаимоотношения, със значително по-малко табута и ограничения на социални норми, отколкото на Земята. Е, разграничителната линия между хора и роботи се забелязваше. Но благодарение на андроидното си тяло и високите си научни достижения, Ендрю заемаше неясно място някъде на границата и в добродушното общество на Луната хората, с които работеше, очевидно бяха способни да забравят за дълго, че той е робот.
А лунните роботи сякаш въобще не го разпознаваха като робот. Неизменно се отнасяха към него с почтителността, дължима на човешко същество. За тях винаги беше „доктор Мартин“, с много поклони и неизменна раболепност.
Ендрю се объркваше от подобни обноски. Въпреки — казаното при посрещането, не беше съвсем сигурен дали напълно е свикнал да мисли за себе си като за робот и да се отнасят с него така…
Наричайки го „доктор“ или „мистър“ вместо Ендрю, се отдаваше дължимото на великолепните подобрения в андроидното му тяло и на висшето качества на неговия позитронен мозък. От много години преследваше намерението си да се промени така, че от чисто роботската си същност да премине в сивата зона на приближаването към човешкото. Очевидно го бе постигнал.
И все пак… все пак…
Колко странно преживяване — хора да се отнасят с такова уважение към него! И колко неудобно се чувстваше всъщност. Привикна, но никога не му беше лесно да го приеме.
Хората тук сякаш не можеха достатъчно дълго да удържат в паметта си факта, че е робот. Но той не беше нищо друго, освен един робот — колкото и да му се искаше понякога да е различен — и понякога смътно се усещаше измамник, защото им позволява да се отнасят като към подобно на тях човешко същество.
Ендрю съзнаваше, че в действителност именно той го поиска съвсем ясно. „Нека всички бъдем равни“ каза на Сандра, Карлос и Дейвид в космодрума. И те се съгласиха.
Но рядко минаваше ден да не се изуми на дързостта си. Равни ли?
Лицемерие, каза си Ендрю.
Наглост.
Илюзии за величие.
Да. Да. Да. Може да си купи тяло с човешка външност, може да го напълни с протезиращи устройства, предназначени да изпълняват редица функции на човешкото тяло, независимо дали имаше нужда от тези функции или не. Може да гледа хладнокръвно хората в очите и да говори като с равни. Но никое от тези неща не го
В очите на закона той беше робот и такъв щеше да си остане, колкото и промени да прави в себе си, колкото и хитроумни да са те. Нямаше гражданство. Не можеше да гласува. Нямаше право да заема изборна длъжност, дори и най-незначителната. Общо взето гражданските му права, въпреки всичко направено в негова полза от всички Чарни, се изчерпваха с правото сам да си бъде собственик, правото да се движи свободно, без да бъде унижаван от всеки безделник, ако онзи реши да се позабавлява с него, и правото да създаде корпорация за своя бизнес. Също и правото — ако можеше да се нарече така — да плаща данъци.
„Нека всички бъдем равни“, каза той, като че с думи можеше да го превърне в реалност. Каква глупост! И какво оскърбление!
Но мрачните мисли скоро отминаха и рядко се връщаха, освен когато се ядосваше на себе си. Ендрю се радваше на престоя си на Луната и за него времето тук беше особено плодоносно и творческо.
Луната вълнуваше, събуждаше интелекта. Земната цивилизация се отличаваше със зрялост и улегналост, а Луната бе граница, с цялата буйна енергия, подклаждана от неизбежните опасности и предизвикателства.
В градовете под повърхността на Луната животът, като ме беше малко трескав — течеше непрекъснато разширение и никой не можеше да пренебрегне напълно тътена на пробойните машини. Стопените скали всекидневно отваряха неизвестни пещери, а след шест месеца вече се строеше новото предградие. Ритъмът беше бърз, хората — по-жизнени и по-склонни към конкуренция от познатите на Ендрю земни жители. Смайващите съвременни технически постижения се трупаха едно след друго. В началото на седмицата някой предлагаше съвършено оригинална идея, а към края на следващата вече я осъществяваха.
Един от протезолозите обясняваше:
— Ендрю, това е генетично заложено. Ако някой на Земята има поне зачатък от нагласата „ставай и действай“, той отдавна го е направил. Всички тук почти се разделяме с онази цивилизация, измисляме нашия начин на живот в движение, а онези, които останаха, създадоха раса, отгледана да си стои на мястото и да нрави нещата по най-тривиалния и удобен начин. Мисля си, че отсега нататък бъдещето принадлежи на нас, живеещите в космоса? Земята ще се окаже назадничав свят.
— Наистина ли го вярваш?
— Да, вярвам.
Запита се какво би станало с него след десетилетия и векове, ако наистина упадък и загниване завладеят света. Първият отговор, който му хрумна, бе — в случай, че Земята се превърне в подобие на сънливо блато, където „прогрес“ е неприлична дума, за него нямаше да има значение, след като постигна най-силно желаната промяна, вече можеше да мине и без прогреса. Тялото му беше човешко по форма. Имаше имението си. Имаше работата си и постигна огромни успехи. Каквото и да стане около него, щеше да живее както досега.
Но понякога го мамеше възможността да остане на Луната или дори да отиде по-навътре в космоса. На Земята той беше роботът Ендрю, принуден да води съдебни битки всеки път, щом изискваше някое от правата си или предимствата, които му принадлежаха, според него, поради ума и приноса му за обществото. Но там, в пространството, всичко започваше на чисто и беше напълно мислимо да зареже същността си на робот и да се слее с хората като доктор Ендрю Мартин.
И като че ли никой тук не се тревожеше от подобна възможност. От първите му мигове на Луната те направо го подканяха да прекрачи невидимата граница между робота и човека, щом такова беше желанието му.
Съблазнително.
Наистина твърде съблазнително.
Месеците се превръщаха в години — вече три. Ендрю стоеше на Луната и работеше с тукашните протезолози, помагаше им да внесат измененията, за да могат изкуствените органи на „Лаборатории Ендрю Мартин“ да работят идеално, когато ги, вграждат в човешки същества, живеещи в условия на слабо притегляне.
И това беше предизвикателството, защото макар самият той да не се притесняваше от ниската гравитация на лунната среда, хората със стандартни протезиращи устройства от земните модели почти винаги преживяваха трудно. Обаче Ендрю успя чрез полезни изменения да се справи с всички заплетени задачи и проблемите един по един изчезваха.
Случваше се да му липсва имението на калифорнийския бряг — не толкова самата къща, а хладните
