при нагаждането към космическите особености на транспорта, а и нищо не усети. Корабът се издигна лесно над Земята и бързо остави атмосферата зад себе си. Движеше се по плавна крива през пустия мрак на пространството и следваше обичайния си курс към Луната. Космическите пътешествия отдавна бяха отпаднали от списъка на вълнуващите преживявания. В тези времена дори и новакът ги възприемаше като скука, а и повечето хора предпочитаха нещата да си вървят по този начин.
Единственото, което развълнува Ендрю, се оказа изгледът от панорамния екран на кораба. Сякаш тръпки преминаха по керамичния му гръбнак, кръвта се раздвижи припряно по драконовите артерии. Усети игличките на възбудата в синтетичните епидермални клетки на пръстите си.
От космоса Земята му се струваше особено прелестна — идеален кръг от синьо, напръскан с бели снопове облаци. Очертанията на континентите бяха учудващо неясни. Ендрю предполагаше, че ще ги види резки като на глобус. Но те само прозираха мъгляво и тъкмо причудливите извивки на облаците над огромния океански простор придаваха такава красота на Земята отвисоко. Странна и възхитителна беше възможността да гледа целия свят наведнъж оттук — корабът бързо пронизваше пространството и планетата зад тях вече намаля дотолкова, че се виждаше като все по-дребна въртяща се синя топка на черния, напръскан със звезди фон.
Докато оглеждаше малката Земя и необятния мрак зад нея, Ендрю почувства силен подтик да изобрази в гравюра видяното. Би могъл да използва, каза си той, инкрустации от тъмна и светла дървесина, за да покаже контраста между моретата и въртележките на облаците. Усмихна се на себе си — за първи път от години се случи да помисли и за дърворезба.
Появи се и Луната, блестящо бяла, белязаното й лице наближаваше. Красотата й беше по-друга, но също развълнува Ендрю — мрачна, проста, безвъздушна неизменност на покоя.
Но не всички от спътниците му мислеха така.
— Колко е грозно! — възкликна жена, очевидно за първи път тръгнала за Луната. — Гледаш я някоя нощ при пълнолуние и си мислиш колко е прелестна, колко е романтична. После стигаш дотук, виждаш я отблизо и не можеш да не потръпнеш — всички тези петна, пукнатини и белези. И колко е
Ти сигурно трепериш, каза си Ендрю, докато слушаше безспирните излияния. Но не и аз.
За него следите по лицето на Луната бяха като завладяващо послание — дългият летопис на времето, протяжна поема, създадена от милиарди години и изтръгваща възторг с необозримостта си. Той не откриваше нищо мъртвешко по белия лик на Луната, само чистота, красива суровост, чудно хладно величие, което почти вдъхваше чувство за святост.
Но какво ли знам аз за красотата, кисело се запита Ендрю. Или за светите неща? Аз съм просто робот. И да си въобразявам, че имам някакви естетически и духовни възприятия, те са само случайност в позитронните ми схеми, непредвидени, ненадеждни, може би повече заслужават да ги смятат за производствени дефекти, отколкото за отличителни особености в моята конструкция.
Извърна поглед от екрана и прекара остатъка от времето неподвижно седнал в креслото, чакаше да стигнат Луната.
Трима служители от лунния офис на „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“ го посрещнаха в космодрума на Луна Сити, когато слезе от кораба — двама мъже и жена. Щом свърши с влудяващо бюрократичните измишльотини по пристигането и най-после му позволиха да се приближи към групата, те му поднесоха една от най-силните изненади в неговия дълъг живот.
Забеляза ги, защото му махаха. Ендрю знаеше, че чакат него, защото жената държеше табела с ярки букви „ДОБРЕ ДОШЪЛ В ЛУНА СИТИ, ЕНДРЮ МАРТИН!“ Но въобще не очакваше, че по-младият от мъжете ще тръгне към него с протегната ръка и ще каже с топла усмивка:
— Страшно сме развълнувани, че решихте да направите това пътешествие, доктор Мартин.
Доктор Мартин ли?
Ендрю имаше само почетни докторати и едва ли би си позволил дързостта да се нарече „доктор Мартин“. Но дори човекът от „Ю Ес Роботс“ да го бе приветствал само с „
Никой на земята не го наричаше „доктор Мартин“ или „мистър Мартин“ или както и да е, освен „Ендрю“, нито веднъж през тези повече от сто и петдесет години.
Бе немислимо някой да го направи. В официалните случаи — при явяване в съда или получаване на награда или на почетна степен — обикновено се обръщаха към него с „Ендрю Мартин“, но отвъд тази граница не прекрачваше никой. Доста често, дори когато се явяваше като почетен гост на някое научно дружество, напълно непознати хора направо го наричаха „Ендрю“ и никой, даже самият той, не се замисляше за това. Макар че повечето хора свикваха да наричат роботите с прякори, извлечени от обозначенията на техните серии, рядко някой имаше и фамилия. За Сър бе особено удоволствие да го нарича „Ендрю Мартин“ — член на семейството — вместо краткото „Ендрю“ и това стана обичай.
Но да се обръщат към него с „доктор Мартин“, дори с
— Нещо не е както трябва ли, сър? — попита човекът, примигващ срещу него от изумлението Ендрю.
— Не, разбира се, че не. Само… само че… ъх…
— Сър?
Обръщението „сър“ никак не улесняваше положението. Беше като повтарящ се токов удар.
— Сър, какво се е случило?
Всички вече гледаха загрижено, навъсиха се и се скупчиха около него. Ендрю каза:
— Знаете ли, че съм робот?
— Ами… — Размениха си тревожни погледи. — Да, сър. Знаем.
— И въпреки това ме наричате „доктор Мартин“ и „сър“?
— Ами… да. Естествено. Вашите изключителни достижения… обикновена проява на уважение… в края на краищата вие сте
— Да, роботът Ендрю Мартин. На Земята нямат обичай да се обръщат към роботите с „доктор някой си“ или „мистър някой си“ или „сър“. Не съм свикнал с това. Всъщност никога не ми се е случвало. Просто не се прави така.
— Това обижда ли ви… сър? — попита жената и последната дума се изплъзна, сякаш не успя да я преглътне.
— По-точно — изненадва ме. Твърде силно. На Земята…
— Да, но тук не е Земята — намеси се по-възрастният мъж. — Нашето общество е различно. Трябва да разберете това, доктор Мартин. Ние сме доста по-свободомислещи и не толкова официални като хората на Земята.
— Неофициални? И наричате един робот „доктор“? Бих очаквал от неофициално настроени хора да се обръщат с малките имена към непознати, а вместо това ме приветствате с високопарни почести, давате ми титла, която на практика никога не съм имал и не би трябвало да ви позволявам да я използвате, и…
Лицата им се освободиха от стреснатото изражение. Жената се усмихна:
— Мисля, че разбирам. Е, сър… надявам се, че не сте против да ви наричам така, сър… през повечето време ние се обръщаме един към друг с малките си имена. Аз съм Сандра, този е Дейвид, а този — Карлос и обикновено наричаме роботите с имена, точно както правят хората на Земята. Но вие сте особен. Вие сте прочутият Ендрю Мартин, сър. Вие сте създателят на протезологията, вие сте великият творчески гений, направил толкова много за човечеството. Помежду си не прибягваме до официалности, сър, но когато става дума само за проява на елементарно уважение…
— Разбирате ли, трудно ни е ей така да се приближим до вас и да ви подвикнем „Ендрю“ — допълни Карлос. — Дори и въпреки факта, че сте… че сте…
Запъна се и млъкна.
— Робот? — довърши Ендрю вместо него.
— Да, робот — неясно промърмори Карлос със сведен поглед.
— Още повече — добави Дейвид, — не
Положението отново стана напрегнато. Като че бяха решили с всяка дума да си поставят капани. Ендрю
