днес за нашия живот. Особено искам да изтъкна, че ако не беше Ендрю Мартин, сега аз нямаше да присъствам тук. Без него и великолепната му работа щях да съм мъртъв от десет или двайсет години. Както и мнозина от вас.
— Затова, приятели, предлагам тост. Вдигнете чаши с мен и отпийте от това хубаво вино в чест на забележителния индивид, внесъл велики промени в медицинската наука, който днес навършва внушителната и забележителна възраст от сто и петдесет години… Да пием, приятели, за Ендрю Мартин — Сто и петдесетгодишния робот!
Ендрю не успя да си създаде вкус към виното, нито пък разбираше достойнствата му, но с подобренията в горивната си камера поне имаше физиологичната способност да го поглъща. И понякога го правеше, ако социалните обстоятелства го изискваха. Алвин Магдеску се обърна към него с блеснали очи и зачервено лице, с вдигната чаша и Ендрю вдигна своята в отговор, после отпи дълга глътка.
Но радостта му не беше голяма. Макар и лицето му отдавна да беше преустроено и да изразяваше всякакви емоции, през цялата вечер седя със сериозно безразличен вид, в този върхов миг успя само да изобрази небрежна полуусмивка. И даже тя му струваше усилия. Магдеску искаше да направи добро, но от думите му Ендрю изпита болка. Не искаше да бъде Сто и петдесетгодишният робот.
18
Точно протезологията най-после накара Ендрю да се откъсне от Земята. Дотогава не чувстваше нужда да пътува из космоса, нито дори много да шари по самата Земя. Но Земята вече не беше водещият център на човешката цивилизация и повечето нови и интересни неща се случваха на другите светове, особено на Луната. Сега тя повече приличаше на Земята от самата планета-майка, ако се пренебрегне по-ниската гравитация. Подземните селища, чието начало бе положено през двайсет и първи век във вид на груби пещерни убежища, се превърнаха в пищни, ярко осветени градове, гъстонаселени и нарастващи с бързо темпо.
Жителите на Луната, като всички хора, имаха нужда от протезиране. Никой вече не се задоволяваше с традиционните седемдесетина години живот и процедурата по подмяната на увредените органи стана стандартна.
Слабата гравитация на Луната, въпреки някои предимства за хората, произтичащи от намаленото натоварване, създаваше множество проблеми на хирурзите-протезисти. Устройства за непрекъснат и равномерен приток на кръв или хормони, или храносмилателни сокове или някое друго жизненоважно вещество не функционираха толкова сигурно при шест пъти по-слабо притегляне. Имаше проблеми с устойчивостта при опън, с издръжливостта на материалите и други неочаквани и нежелани трудности.
Протезолозите от Луната години вече молеха Ендрю да отиде там и на място да се захване с проблемите по приспособяването, които бяха принудени да решават. Маркетинговият отдел за Луната на „Ю Ес Роботс“ също неуморно го подканяше да направи това.
Веднъж или два пъти дори намекнаха, че според условията на лицензния договор Ендрю е
Но молбите от лекарите на Луната за помощ си оставаха. И за кой ли път Ендрю отклоняваше поканите. Но изведнъж се запита:
Беше съвсем ясно, че там имат нужда от него. Не му заповядваха да тръгне — вече никой не би се осмелил — но той не забравяше факта, че са го създали, за да служи на човечеството и изобщо не бе споменато, че сферата на дейността му се ограничава със Земята. Така да бъде, каза си Ендрю. Не мина и час, а вече предаваха към Луната съгласието му да приеме последната покана.
В един хладен и дъждовен есенен ден Ендрю слезе с флитер до Сан Франциско, оттам взе подземния влак до големия Западен Космодрум в района Невада. Дотогава не бе пътувал с подземен влак. А през последните петдесетина години задвижвани с атомна енергия машини бяха прорязали мрежа от широки тунели дълбоко в скалните масиви на континента. Високоскоростните влакове се движеха безшумно по безинерциални трасета и предлагаха средство за лесно пътуване на дълги разстояния. А повърхността бе оставена да се върне към естественото си състояние. На Ендрю му се стори, че е стигнал космодрума в Невада още преди, влакът да е потеглил от гарата в Сан Франциско.
Най-после — Космос. Пътуване към Луната…
На всяка крачка, от процедурата по качването в кораба, с него се отнасяха като с рядко и твърде чупливо порцеланово украшение. Важни чиновници от „Ю Ес Роботс“ се тълпяха наоколо и с готовност му помагаха в дреболиите при формалностите преди полета.
Учудиха се, че носи толкова малко багаж — чанта с дрехи за преобличане и няколко холокуба, за да почете в кораба — а престоят му на Луната се очакваше да продължи от три месеца до цяла година. Но Ендрю само сви рамене и обясни, че няма навика да влачи купища принадлежности при пътуване. Това си беше вярно. Но пък и Ендрю не бе пътувал за повече от няколко дни.
Преди да се качи в кораба, трябваше да мине през старателно обеззаразяване, по-точно пълна дезинфекция и стерилизация.
— Знаете ли, хората от Луната имат много строги правила — виновно обясняваше служителят от космодрума, докато Ендрю четеше дългия списък с процедури, на които щяха да подложат заминаващите. — Те са напълно изолирани от нашите земни микроби и според тях се подлагат на голяма опасност от епидемия, ако от Земята им занесем нещо, с което организмите им не могат да се справят.
Ендрю не виждаше нужда да обяснява, че андроидното му тяло не може да бъде заразено от никакви микроорганизми. Служителят несъмнено знаеше, че той е робот — пишеше го в документите му за пътуването заедно със серийния номер. Не се нуждаеше от особено остър ум, за да се сети, че роботите, включително и андроидните, едва ли могат да пренасят зарази.
Но мъжът — преди всичко и изцяло бюрократ — имаше задължението да проследи пътниците за Луната да преминат през всички процедури по обеззаразяването, независимо колко са устойчиви на болести.
Ендрю вече имаше богат опит с тази разновидност на хората и знаеше, че би си загубил времето да възразява. Затова търпеливо и снизходително позволи да го подложат на цялата нелепа поредица от въздействия. Не можеха да му навредят и като ги понесе, той се спаси от досадните безкрайни бюрократични спорове, които би предизвикал неговият отказ. Освен това преживя някаква извратено удоволствие, че с него се отнасят както с всички останали.
И накрая се озова в кораба.
Мина стюард, за да се увери, че Ендрю е безопасно настанен в компенсиращото кресло, и му подаде диплянка — през последните два дни получаваше вече четвърти екземпляр от нея — какви усещания би трябвало да преживее при безтегловност.
Текстът претендираше да внушава увереност. Допускаше се в първите мигове на ускорението да се почувства сравнително слабо неудобство, но не било нищо страшно. Щом корабът преминел в свободен полет, щели да включат механизмите за контрол на гравитацията, за да компенсират липсата на гравитационно притегляне, така че пътниците да не бъдат засегнати от безтегловността. (Освен ако искаха да я опитат, но в този случай можеха да преминат в задния отсек с нулева гравитация.) По време на пътуването изкуствено създаденото притегляне в кораба щеше незабележимо, но постоянно да намалява и когато корабът достигне целта си, те би следвало да са свикнали с много по-слабото притегляне при престоя си в лунните селища. И така нататък, и все в този дух — информация за храната и упражненията при ниска гравитация, поток от безлични, успокояващи данни.
Ендрю я прегледа набързо. Андроидното му тяло по начало бе конструирано да издържа притегляне по- голямо от земното. Не поради изричното му желание, а защото задачата се оказа относително лека за конструкторите — започваха от нулата и успяха да предвидят всякакви дребни превъзходства над човешкото тяло. Как и кога да се храни в кораба и какво би могло да съдържа менюто, бяха неща, които не се отнасяха за него. Нито пък програмата за физически упражнения. Ендрю не отричаше, че често намираше удоволствие в бърза разходка по брега или обиколка из гората около имението, но тялото му нямаше нужда от редовно натоварване, за да си поддържа тонуса.
Затова и пътуването за него се превърна преди всичко в чакане. Не вярваше да има големи проблеми
