в себе си абсолютно безполезна храна, а после търсиш начин как да я изхвърляш. Искаш да си прикачиш полови органи, макар че не те бива във възпроизводството, а сексът не те интересува. Май скоро ще поискаш да имаш телесни миризми и гниещи зъби… — Поклати глава с укор. — Не знам, Ендрю. Както виждам нещата, откакто предпочете органиката, ти непрекъснато се смъкваш надолу.
— Мозъкът ми не е засегнат.
— Не е, признавам. Но няма гаранция, че новият комплект изменения, които си замислил, ще мине без съществени рискове, ако се захванем с вграждането им. Защо се оставяш на случайността? Можеш да спечелиш съвсем малко, но да загубиш всичко.
— Алвин, ти просто не успяваш да погледнеш на нещата от моята гледна точка.
— Да, предполагам, че си прав. Аз съм обикновен човек от плът и кръв и не мисля, че има нещо особено очарователно в изпотяването, срането, петната по кожата и главоболието. Виждаш ли тази брада? Пуснал съм я, защото иначе настоятелно се появява на лицето ми всеки ден — ненужни, досадни, гнусни косми, някакъв остатък от бог знае кой първобитен период на човешката еволюция. Имам избор — да си правя труда всеки ден да ги махам, за да спазвам разбиранията на обществото за естетика или да ги оставя да растат поне на някои места по лицето ми, за да си спестя неприятностите с депилацията. Това ли искаш? Косми по лицето? Четина ли, Ендрю? Нима смяташ да посветиш огромната си техническа изобретателност на предизвикателството как да откриеш начин в пет часа следобед да ти е набола брадата?
— Не е възможно да ме разбереш.
— Все това повтаряш. Обаче ето какво разбирам — ти създаде патентована поредица от протезиращи устройства и те ще направят огромен технологичен пробив: ще удължат човешкия живот с десетилетия, ще преобразят съществуването на милиони, които иначе биха осакатели с остаряването си. Доколкото ми е известно, вече си богат, но щом твоите устройства се появят на пазара, ще ти донесат невъобразимо богатство. Може би притежанието на повече пари не означава нищо за тебе, но с тях върви и славата — върховни почести, благодарността на цял един свят. Ендрю, това е завидно положение. Защо не те удовлетворява това, което имаш сега? Защо се подлагаш на налудничави рискове при положение, че е възможно да загубиш всичко? Защо упорстваш в желанието си да играеш още с тялото си?
Ендрю не отговори.
И не позволи възраженията на Алвин Магдеску да го отклонят от избрания път. След изясняването на основните принципи, заложени в протезиращите устройства, той можеше да разработи всякакви нови приложения, за да бъдат обхванати почти всички органи. Всичко тръгна точно както го предсказваше Магдеску — парите, почестите, славата.
Но личните рискове, за които говореше Магдеску, си останаха само на думи. През следващото десетилетие Ендрю се подлага на чести изменения, но не възникнаха никакви вредни последствия, а системите на андроидното му тяло все повече се приближаваха към нормалното за човека.
Хората от „Файнголд и Чарни“ му помогнаха да оформи и да се споразумее за лицензния договор, според който защитените с патенти протезиращи устройства на „Лаборатории Ендрю Мартин“ трябваше да бъдат произвеждани и продавани от „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“ срещу процент от печалбата. В патентите на Ендрю нямаше и най-малка пролука, условията на договора бяха благоприятни. През всички изминали години каквато и неприязън или раздразнение да изпитваха в „Ю Ес Роботс“ от простия факт, че Ендрю съществува, сега ги забравиха или поне ги потиснаха. Щяха-не щяха, наложи се да се отнасят към него с уважение. Сега бяха съдружници.
„Ю Ес Роботс“ създаде специален филиал за производство на устройствата, заводите бяха разпръснати на няколко континента и дори в орбита. Специалистите по маркетинг от основната фирма бяха привлечени да разработят план за продажби на новите продукти навсякъде по Земята и в космическите колонии. Хирурзи — и хора, и роботи — преминаваха обучение в заводите на „Ю Ес Роботс“ за протезиращи устройства, за да се справят със сложните процедури по вграждането им в организма.
Търсенето на устройствата беше невероятно. Потокът от отчисления тръгна мощно от самото начало, а след броени години нарасна шеметно.
Ендрю вече притежаваше цялото имение Мартин-Чарни и големи пространства от околната земя — чудните хълмове и скали над океана на ивица осем-десет километра. Живееше в големия дом на стария Сър, но запази предишната си къщичка като сантиментален спомен за първите дни на независимия живот след получаването на свободата.
По-надолу в имението построи внушителните сгради на изследователския център „Лаборатории Ендрю Мартин“. Имаше известни разправии с местните власти, защото се смяташе, че районът е тихо място за живеене, а изследователският център, който Ендрю искаше да построи, беше с размерите на малко университетско градче. Може би у противниците му говореха и остатъци от настроенията срещу роботите.
Но когато дойде време да се разгледа молбата на Ендрю, неговият адвокат само каза:
— Ендрю Мартин даде на Света протези на бъбрек, на бял дроб, на сърце, на панкреас. В замяна желае единствено да му бъде предоставено правото да продължи своите изследвания на спокойствие, в своето имение, където живее и работи над сто години. Кой сред нас би отхвърлил такава дребна молба, когато идва от такъв велик благодетел на човечеството?
След кратки обсъждания властите разрешиха промяната и зданията на изследователския център „Лаборатории Ендрю Мартин“ започнаха да се издигат сред меланхоличните кипариси и борове на някогашното гористо имение на Джералд Мартин.
През година-две Ендрю се връщаше в блестящата операционна зала на „Ю Ес Роботс“ за поредното вграждане на собствените си протезиращи устройства. Някои от измененията бяха съвсем дребни — например новите нокти на ръцете и краката, неразличими от човешките. Но някои бяха основни — новата зрителна система: макар и изкуствено отгледана, тя наподобяваше човешката очна ябълка във всичко.
— Недей да ни виниш, ако излезеш оттук сляп завинаги — кисело забеляза Магдеску, когато Ендрю се появи за подмяната на очите.
— Приятелю, ти не се отнасяш към това рационално. Най-лошото, ако изобщо може да ми се случи, е по принуда да се върна към фотоклетки. Няма никакъв риск да загубя зрението си напълно.
— Добре… — отрони Магдеску и сви рамене.
Разбира се, Ендрю се оказа прав. Вече никой не бе принуден да се примирява с вечната слепота. Но имаше различни изкуствени очи — очи фотоклетки, характерни за оригиналното андроидно тяло на Ендрю, но те бяха подменени с новите синтетично-органични очи, доведени до съвършенство в „Лаборатории Ендрю Мартин“. Фактът, че от цяло поколение стотици хиляди хора се задоволяваха с фотоклетки, беше нелепост за Ендрю. За него те изглеждаха изкуствени, нечовешки. Той отдавна искаше истински очи. Сега ги имаше.
След време Магдеску се отказа от протестите си. Успя да разбере, че Ендрю е твърдо решен да наложи своето във всичко и че няма смисъл да възразява срещу замислите му за нови и нови протезиращи устройства. Освен това Магдеску остаряваше, огънят и усърдието, толкова присъщи за него при първата му среща с Ендрю, вече го напускаха. Той самият претърпя няколко операции за вграждане на протезиращи устройства — едновременна подмяна на двата бъбрека, после и нов черен дроб. Предстоеше му скоро да се оттегли от работа.
А после неизбежно ще умре, каза си Ендрю, след десет-двайсет години. Още един изчезнал приятел, отнесен от безмилостната река на времето.
Естествено, самият Ендрю не проявяваше никакви признаци на остаряване. До определен момент това го безпокоеше достатъчно, за да обмисли дали да си добави някои козметични бръчки — например около очите — и да направи косата си сива. Бързо обаче реши, че е глупаво престараване да се занимава с подобни неща. Не така разбираше своите изменения — те въплъщаваха неспирния му стремеж да отхвърли назад свря произход на робот и да се доближи физически до човешките същества. Пред себе си не отричаше, че това се е превърнало в основната му цел, но нямаше смисъл да става по̀ човек от човеците. Идеята да подложи своето все по-човешко, но пак неостаряващо андроидно тяло на такива промени му се струваше празна и абсурдна.
Суетата нямаше нищо общо с решението на Ендрю, само логиката. Знаеше, че хората непрекъснато се опитват с всички сили да прикрият следите от остаряването по външността си. Ендрю съзнаваше, че ще стане смешен, ако освободен от старостта чрез андроидното тяло, се напъва сам да си причини подобни
