Позитронният човек

множеството езерца оставените от отлива, където Мис и Малката Мис толкова обичаха да играят като деца. Стоя дълго, загледан в тъмното бурно море, в гигантския свод на небето, в белите петънца на облаците на запад.

Слънцето клонеше към залез. По водата се простираше пътека от златиста светлина. Каква красота! Ендрю си казваше, че светът наистина е изпълнен с великолепие. Море… небе… залез… блестящо от росата листо… всичко. Всичко!

И си помисли, че може би е единственият робот, способен да откликне така на красотата в света. Повечето роботи бяха скучна сбирщина черноработници. Изпълняваха си задълженията и толкова. Това и се очакваше от тях. Всеки искаше да бъде така.

Ти си единствен, бе казал Магдеску.

Да. Вярно беше. Имаше дарба за естетическо чувство, далеч превъзхождаща емоционалните ограничения, на който и да е друг робот.

За него красотата означаваше нещо. Харесваше му да я гледа. Той сам създаваше красота.

И ако никога повече не види всичко това, колко жалко ще бъде.

Ендрю се усмихна на глупостта, си. Жалко ли? За кого? Ако операцията се провали, той никога няма да го узнае. Красотата на света ще бъде изгубена за него, но не е ли все едно? Той ще е престанал да функционира. Ще бъде окончателно повреден. Ще бъде мъртъв и тогава няма значение дали може да възприема прелестите на света. Такава е същността на смъртта — пълно прекратяване на функциите, край на цялата обработка на информация.

Да, съществуват рискове. Но той беше длъжен да ги поеме, защото иначе…

Иначе…

Просто трябва. Няма никакво иначе. Не може да продължава да е такъв, какъвто е, външно с повече или по-малко човешка форма, но лишен от основни човешки биологични функции — дишане, хранене, усвояване, изхвърляне…

След час Ендрю пътуваше на изток. Алвин Магдеску лично го посрещна на летателната площадка пред „Ю Ес Роботс“.

— Готов ли си? — попита Магдеску.

— Напълно.

— Е добре, Ендрю, аз също съм готов.

Очевидно не желаеха да допускат рискове. Бяха създали чудесна, с много по-големи възможности от някогашната операционна зала, в която извършиха прехвърлянето му от металното в андроидното тяло.

Величественото правоъгълно помещение бе осветено от кръстовидно разположени в най-високата му точка хромирани приспособления — цялата зала се изпълваше с ярка, но не заслепяваща светлина. От една стена, по средата между пода и тавана, се подаваше платформа, а върху нея се виждаше смайващ прозрачен асептичен балон, в който щяха да извършат хирургическата операция. Под платформата имаше апарат за поддържане на определена среда в балона — огромен куб от матовозелен метал, със сложни плетеници от помпи, филтри, нагреватели, резервоари за стерилизиращи химикали, овлажнители и разни други уреди. В срещуположната част на залата на цяла стена бе монтиран огромен комплекс от допълнителни съоръжения — автоклав, лазери, измервателни апарати, камера и екрани за преглеждане на записите, така че хирурзите-консултанти извън операционния балон да имат възможност да следят събитията.

— Какво мислиш за това? — гордо попита Магдеску.

— Внушително е. Вдъхва ми сигурност. И много ме ласкае.

— Знаеш, че не искаме да те загубим, Ендрю. Ти си твърде важен… индивид.

Ендрю не пропусна лекото колебание в гласа на Магдеску преди последната дума. Сякаш Магдеску се канеше да каже човек и се поправи едва в последния миг. Ендрю се усмихна леко, но не отговори нищо.

Извършиха операцията на следващата сутрин. Беше безспорно успешна. Не стигнаха до употреба на сложните предпазни устройства, монтирани от хората на „Ю Ес Роботс“. Операционният екип следваше процедурата, в чието разработване помогна и Ендрю — без бавене специалистите премахнаха атомната батерия, вградиха горивната камера и направиха новите нервни връзки. Изпълниха внимателно ролята си без най-малкото запъване.

Половин час по-късно Ендрю седна и провери позитронните си параметри, проучи потока от променена информация, течащ из мозъка му — от новата му метаболична система нахлуваше лавина от данни. Магдеску стоеше до прозореца и го гледаше.

— Как се чувстваш?

— Чудесно. Казах ти, че няма да възникнат проблеми.

— Да, да.

— И както казах: доверието ми към уменията на вашите специалисти беше непоколебимо. Сега вече съм способен да се храня.

— Така е. Е, поне можеш да си пийваш зехтин.

— Това е хранене. Чувал съм, че зехтинът имал прекрасен вкус.

— Добре де, сърбай си колкото искаш. Разбира се, знаеш, че ще се налага и периодично почистване на горивната камера. Бих казал, че е досадно, но няма как да се избегне.

— Ще бъде досада засега. Но не е невъзможно да се направи самопочистваща се камера. Вече ми хрумнаха някои идеи за това. И за други неща.

— Други неща? Какви по-точно?

— Модификация за твърда храна.

— Твърдата храна ще съдържа фракции, които не могат да бъдат разложени, Ендрю. Несмилаеми вещества, така да се каже, и ще се наложи да бъдат изхвърляни.

— Това ми е ясно.

— Ще трябва да се оборудваш и с анус.

— С неговия еквивалент.

— Да, с еквивалент… Ендрю, какво друго смяташ да си сложиш?

— Всичко останало.

— Всичко?

— Всичко, Алвин.

Магдеску подръпна края на брадичката си и вдигна вежда.

— И полови органи ли?

— Не виждам причина да не го направя. Ти виждаш ли?

— Няма как да придобиеш и размножителни способности, Ендрю. Просто няма как.

Ендрю изобрази лека усмивка.

— Доколкото разбирам, човешките същества използват половите си органи и в моменти, когато въобще не ги интересува размножаването. Всъщност в най-добрия случай за тази цел ги използват само един-два пъти през живота си, а през останалото време…

— Да, Ендрю, знам.

— Не ме разбирай погрешно. Не искам да кажа, че възнамерявам да имам сексуални връзки с когото и да било. Силно се съмнявам, че бих го направил. Но въпреки това искам да имам и тези анатомични органи. Разглеждам тялото си като платно, на което смятам да нарисувам…

Остави изречението недовършено.

Магдеску се взря в него и зачака продължението. Когато се увери, че няма да го чуе, той довърши мисълта — този път Магдеску каза думата, която не можа да произнесе преди операцията.

— Човек ли, Ендрю?

— Да, човек. Може би.

Магдеску въздъхна:

— Разочарован съм от теб. Това всъщност е прекалено дребнава амбиция. Ендрю, ти си по-съвършен от човек. Превъзхождаш го във всичко, за което се сещам. Тялото ти е защитено от болести, може да бъде поддържано и поправяно, на практика е неуязвимо, то е удивително елегантен пример за възможностите на биоинженерството. Не са му нужни други подобрения. Но не, поради някаква си причина ти искаш да пъхаш