макар и да съм уверен, че мога да я възпроизведа, стига да ме принудите, а вие се нуждаете от устройствата, които създадох. Според договора за предоставяне на лиценз — защото аз смятам да ви предложа такъв — „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл мен“ ще получи разрешение да използва моите патенти, контролиращи новата технология. Тя ви дава възможността не само да произвеждате високотехнологични роботи с човешка форма, но и да протезирате изцяло човешки същества… Разбира се, първите лицензи няма да бъдат предоставени преди успешното извършване на първата операция върху мен и преди да мине достатъчно време, което недвусмислено да покаже успеха на тази операция.
Магдеску каза несигурно:
— За всичко сте помислил, нали?
— Точно на това се надявам.
— Не ми се вярва, че сте робот. Вие сте толкова дяволски… агресивен!
— Не бих казал, доктор Магдеску.
— Искания, условия, заплахи за създаване на конкурентни фирми… за Бога, никакви ограничения от Първия закон ли няма във вас?
Ендрю изобрази най-широката усмивка, на която беше способно лицето му.
— Несъмнено има — отвърна той. — Но в момента не изпитвам никаква принуда от страна на Първия закон. Той ми забранява да причинявам вреда на хора и аз ви уверявам, че съм толкова неспособен да го направя, колкото вие да си откачите левия крак и пак да го закачите на мястото му, докато си приказваме. Но какво общо има Първият закон с нашия спор? Да, вие сте човек, а аз съм робот, и аз ви поставих сурови условия; вие ги тълкувате като искания и заплахи, но аз разглеждам положението по съвсем друг начин. Според моето мислене не заплашвам нито вас, нито фирмата за която работите. Предлагам ви най-добрата перспектива от много години насам. Какво ще кажете, доктор Магдеску?
Магдеску облиза устни, подръпна брадичката си, нервно нагласи лентата, опасала голия му гръден кош.
— Добре — отстъпи той. — Трябва да разберете, мистър Мартин, че не е в моите пълномощия да решавам каквото и да било от този мащаб. Съветът на директорите ще се занимае с това, а не обикновен наемен служител като мен. И ще е нужно време.
— Колко?
— Не бих могъл да кажа. Още днес ще им предам всичко и те ще го обсъдят на редовното месечно заседание. После, предполагам, ще организират комисия за проучване и така нататък. Може да се проточи.
— Мога да изчакам разумен период от време — каза Ендрю. — Но
Благодари на Магдеску за времето, което му отдели и каза, че е готов да тръгне обратно към пистата. Помисли си с удоволствие, че и самият Пол не би се справил по-добре.
17
Магдеску сигурно недвусмислено бе обяснил всичко на Съвета на директорите, защото спешността на случая проникна в съзнанието им. След един наистина твърде разумно кратък срок до Ендрю стигна новината, че корпорацията би искала да започне бизнес с него. ЮСРММ щеше да изработи горивната камера и да я вгради в андроидното му тяло на свои разноски. И беше готова да започне преговори за лицензен договор относно производството и разпространението на цялата гама протезиращи органи, които Ендрю би създал.
Под наблюдението на Ендрю изработиха прототип на метаболичния преобразовател и го подложиха на всевъзможни лабораторни изпитания в Северна Калифорния — отначало в тела на роботи, после в току-що произведени андроидни тела без позитронни мозъци, но с външни системи за поддържане на живота.
Всички се съгласиха, че резултатите впечатляват. Накрая Ендрю обяви, че е готов за вграждането на устройството в самия него.
— Съвсем сигурен ли си? — попита Магдеску.
Самоувереният директор по изследванията сега изглеждаше угрижен. Докато се осъществяваше проектът, между Магдеску и Ендрю възникна необичайно, но здраво приятелство и Ендрю му се радваше много, защото останал без нито един Чарни, той осъзна ясно, че има нужда от близка връзка с човешки същества. Знаеше, че не иска да бъде абсолютен самотник, че всъщност не би могъл да преживее спокойно в пълно уединение, макар и да не схващаше защо е така. Нищо в мозъчното устройство на един робот не налага нуждата от общуване. Но Ендрю често размишляваше, че в много отношения е повече човек, отколкото робот, разбираше, че съществува в странно неопределимо колебание — нито човек, нито машина, взел от качествата и на двата вида.
— Да — каза той. — Не се съмнявам, че работата ще бъде добре и умело извършена.
— Не говоря за нашата част от работата. Говоря за твоята.
— Едва ли би могъл да подозираш, че горивната камера няма да действа!
— След тестовете нямам съмнения.
— Тогава какво?…
— Ендрю, нали знаеш, че от самото начало съм против това. Но не ми се вярва напълно да разбираш защо.
— Защото мислиш, че рязкото дърпане нагоре в технологията, което ще предизвикат моите протезиращи устройства в „Ю Ес Роботс“, ще бъде прекалено сложно за фирмата и тя няма да се справи.
— Не! Нищо подобно! Твърде далеч си от истината! Аз съм изцяло за експериментите в името на самите експерименти! Да не би да смяташ, че не искам да видя някакво движение напред в тази наша проклета област, след всичките десетилетия на тъпо и безполезно рачешко пристъпяне назад към все по-прости роботи, а сега и съвсем безмозъчни? Не, Ендрю, аз се тревожа
— Но ако горивната камера…
Магдеску рязко вдигна ръце.
— Безопасна е, безопасна! Никой не спори. Но… виж какво, Ендрю, ще отворим тялото ти, ще извадим атомната батерия и ще монтираме куп революционно нови елементи, после ще свържем всичко с твоите позитронни схеми. Ами ако нещо се обърка с тялото ти по време на операцията? Винаги съществува опасност да стане — може би е малка, но е реална. Нали вече не си просто позитронен мозък, настанен в метална форма. Мозъкът ти има много по-сложни връзки с андроидното ти тяло. Знам как би трябвало да е осъществена операцията по прехвърлянето. Позитронните ти схеми са свързани чрез симулирани нервни пътища. Да предположим, че на операционната маса андроидното ти тяло престане да работи както трябва? Да предположим, че започне да отива към окончателна повреда?
— Може да
— Да, ако умре. Ако твоето тяло започне да умира.
— Точно до него на съседната маса ще има резервно андроидно тяло.
— А ако не успеем да извършим прехвърлянето навреме? Ако, докато се мъчим да освободим позитронния ти мозък от милион и една връзки, създадени по времето на Смит-Робъртсън, с него се извършат необратими процеси, а ние не смогнем да го пренесем в резервното тяло? Твоят позитронен мозък си ти самият, Ендрю. Няма начин да измислим резерва за мозък, независимо дали е позитронен или не. Ако се повреди ще е завинаги. Ако се повреди над определена степен, ти ще си мъртъв.
— И затова не си сигурен в операцията?
— Ти си единствен. Ще ми бъде мъчно да те загубя.
— И на мен би ми било мъчно да се загубя, Алвин. Но не вярвам това да стане.
Магдеску го погледна унило.
— Значи настояваш да го направим?
— Настоявам. Вярвам напълно в уменията на хората от „Ю Ес Роботс“.
Всичко остана както си беше. Магдеску не успя да промени намеренията му. Ендрю още веднъж тръгна на изток към центъра на „Ю Ес Роботс“, където цяла сграда бе преустроена в операционна зала.
Преди да потегли, един следобед той дълго се разхожда по брега под стръмните ръбести скали, покрай
