Позитронният човек

Късно вечерта, щом си свърши работата, Ендрю слезе сам на плажа и заплува към скалата на кормораните, само за да провери колко време му е необходимо да стигне до там. Дори в тъмнината се добра лесно и бързо до скалата. Сега Ендрю знаеше, че би могъл да го направи, без да излага на риск Мис и Малката Мис. Не че щеше да допусне и тази малка вероятност, но знаеше, че е по силите му.

Никой не бе поискал от Ендрю да плува нощем до скалата. Идеята му хрумна самостоятелно. От любопитство, така да се каже.

3

Наближи рожденият ден на Мис. Ендрю вече знаеше, че рожденият ден на човека е важно събитие във въртележката на живота — отбелязване на годишнината от деня, когато е излязъл от утробата на майка си.

Смяташе, че изборът на хората е странен — да отбелязват точно деня на излизането си на бял свят като важен. Знаеше доста за човешката биология и според него много по-важно би било да се празнува денят на истинското създаване на организма, когато сперматозоидът е влязъл в яйцеклетката и е започнал процесът на клетъчното делене. Нали точно тогава възниква всеки човек!

През деветте месеца, прекарани в утробата, новият човек вече е жив, макар и не самостоятелен. А и човешките същества не са особено способни да функционират самостоятелно веднага след напускането на майчиния организъм, така че разликата между времето преди раждането и самото раждане, толкова съществена за хората, не означаваше почти нищо за Ендрю.

Самият той бе готов да изпълнява всички програмирани в него функции от мига на последната фаза от монтажа, щом схемите му получиха стартов импулс. Но новороденото дете съвсем не можеше да се оправя само. Ендрю не виждаше никаква решаваща разлика между плода през различните етани на развитие вътре в майката и същия плод, родил се ден-два по-късно. Единият е вътре, а другият — отвън, това е всичко. И в двата случая детето е еднакво безпомощно. Защо не празнуваха годишнината от зачеването вместо годишнината на излизането от утробата?

Но колкото повече размишляваше, откриваше логика и в двата възгледа. Например, какво би избрал той за свой рожден ден, ако роботите въобще изпитват нужда да празнуват рождени дни? Старта на производството в завода или монтажа на позитронния му мозък и включването на соматичния контрол? Кога е бил „роден“: когато са събрали първите детайли за арматурата му или в първия миг на единствено нему присъщите възприятия, представляващи NDR–113? Простата арматура не беше той, каквото и да представляваше. Той беше позитронен мозък. Или пък съчетание от позитронен мозък, монтиран надлежно в тялото, създадено да го носи. Значи рожденият му ден…

Ох, толкова се обърка! А от роботите не очакваха да се объркват. Техните позитронни умове бяха по- сложни от обикновените цифрови „мозъци“ на непозитронните компютри, които действаха изцяло на елементарна двоична основа и съществуваха само в света на „да-не“, „включено-изключено“, „положително-отрицателно“. Понякога заложената сложност предизвикваше възникването на противоречиви потенциали. При все това роботите оставаха логични същества и почти винаги имаха способността да излизат от такива конфликти, обработвайки данните разумно. Защо тогава му бе толкова трудно да си изясни въпросът — кога е рожденият ден на всеки.

Защото рождените дни са чисто човешка идея, отговори си той. Тя няма нищо общо с роботите. А ти не си човек и не е нужно да се тревожиш кога трябва или не трябва да си празнуваш рождения ден.

Както и да е, сега дойде ред на рождения ден на Мис. Сър по изключение се върна вкъщи рано, въпреки че Регионалното законодателно събрание кипеше от заплетени спорове относно междупланетните зони за свободна търговия. Цялото семейство се премени в празнични дрехи и се събра в трапезарията около грамадната маса от полирано червено дърво. Запалиха свещи и Ендрю поднесе изискана вечеря, за чието обмисляне той и Мадам посветиха дълги часове. След това Мис официално прие и разопакова подаръците. Получаването на подаръци — нова собственост, която другите ти дават — явно е главната част от ритуала на рождения ден.

Ендрю гледаше, без да разбира. Знаеше, че хората придават голямо значение на притежанието на вещи — различни предмети, които принадлежат само на тях — но се затрудняваше да осъзнае каква стойност представляват предметите за хората и защо толкова държат да ги притежават.

Малката Мис, научила се да чете само преди година-две, даде на сестра си книга. Не касета, не инфодиск, не холокуб, а истинска книга с подвързия, корица и страници. Малката Мис беше много привързана към книгите. Също и Мис, особено към книгите с поезия — начин да се пише със загадъчни фрази, построени в неравни редове — една изключителна тайна за Ендрю.

— Чудесна е! — възкликна Мис, щом извади книгата от весело оцветената опаковка. — „Рубайлт“ на Омар Хайлм! Винаги съм си мечтала за нея! Но ти откъде изобщо знаеш, че има такова нещо? Аманда, кой ти е казал за тази книга?

— Прочетох за нея — отвърна леко смутената Аманда. — Мислиш си, ме нищо не знам, само защото съм с пет години по-малка, но виж какво, Мелиса…

— Момичета, момичета! — намеси се Сър внушително. — Нека не се препираме точно на вечерята в чест на рождения ден!

Мис отвори следващия подарък — от майка й: прекрасен пуловер от кашмир, бял и пухкав. Мис така се развълнува, че го навлече върху другия, с който беше в момента.

После разпечата малкото пакетче с подаръка от баща й и зяпна. Защото Сър бе купил медальон от розова слонова кост, чиято великолепна и сложна гравюра бе така изящно изработена, че дори безупречното зрение на Ендрю с мъка различи всички виещи се плетеници. Мис излъчваше щастие. Вдигна медальона за тънката златна верижка, нахлузи го през глава и го нагласи грижливо в средата на новия пуловер.

— Честит рожден ден, Мелиса — каза Сър. Мадам се присъедини, Малката Мис също и всички запяха „Честит рожден ден“. После Мадам поиска да я изпеят отново, но този път направи знак на Ендрю да се включи в хора.

За миг се зачуди дали не трябва и той да й подари нещо. Не, каза си, тя като че не очаква това от него. И защо ли да очаква? Той не беше член на семейството. Представляваше елемент от домашната машинария. Поднасянето на подаръци за рождения ден си беше човешко занимание.

Вечерята мина чудесно. Само едно нещо като че ли не беше наред — Малката Мис явно горчиво завиждаше на Мис за възхитителния медальон.

Разбира се, опита да прикрие чувствата си. Все пак не искаше да разваля вечерята в чест на сестра си, но през цялото време крадешком хвърляше погледи към медальона, меко проблясващ в розово и златно върху пуловера на Мис. Не беше нужно Ендрю да прояви кой знае каква изтънченост на възприятията, за да усети колко е нещастна.

Искаше му се да направи нещо, за да я развесели. Но цялата тази история с рождените дни, подаръците, сестрите, завистта и други човешки особености надхвърляха способността му да разбира. Като робот, според проекта, притежаваше доста умения, но неговите създатели явно не схващаха защо трябва да го надаряват с възможността да осъзнае как едно момиче може да се разстрои от красив предмет, подарен на друго момиче — нейна сестра, по случай рожден ден.

След ден-два Малката Мис дойде при него:

— Ендрю, може ли да поговоря с тебе?

— Разбира се.

— Хареса ли ти медальонът, който татко подари на Мелиса?

— Стори ми се много красив.

— Той е много красив. Най-хубавото нещо, което съм виждала.

— Да, доста е хубав — съгласи се Ендрю. — И аз съм сигурен, че Сър ще ви подари нещо не по-малко красиво, щом дойде вашият рожден ден.

— Да, но до моя рожден ден има още три месеца — въздъхна Малката Мис. Сякаш говореше за цяла вечност.

Ендрю изчака, не можеше да определи накъде върви разговорът.