Малката Мис отиде при шкафа, където бе оставила парчето дърво от плажа. Подаде му го.
— Ендрю, ще ми направиш ли медальон? От това.
— Дървен медальон?
— Е, нямам слонова кост под ръка. Но дървото също е много хубаво. Нали знаеш как се гравира? Или можеш да се научиш, така си мисля.
— Уверен съм, че уменията ми в механичните действия ще бъдат достатъчни за работата, но ще имам нужда от някои инструменти и…
— Ето — каза Малката Мис.
Беше взела малък нож от кухнята. Връчи му го с тържествена сериозност, като че му предлагаше цял комплект инструменти на скулптор.
— Май това ще стигне. Имам ти доверие, Ендрю.
Хвана металната му ръка в дланите си и я стисна.
През нощта, в тишината на стаята, където обикновено се настаняваше след края на дневната работа, Ендрю огледа с особено внимание парчето дърво — може би цели петнайсет минути изучаваше структурата му, плътността, извивките. Разгледа придирчиво ножа и го опита върху парче дърво от градината, за да провери дали ще свърши работа. После прецени ръста на Малката Мис и размера на медальон най- подходящ за съвсем малко момиче, което нямаше да остане такова безкрайно дълго време.
Отряза от върха на парчето. Дървото се оказа много твърдо, но Ендрю разполагаше с физическата сила на робот, така че единственият проблем беше дали ножът ще издържи на натоварването. Ножът издържа.
Съсредоточи се върху отрязаната част от голямото парче. Завъртя я в пръстите си и потърка повърхността. Затвори очи и си представи как би изглеждала, ако махне малко тук, малко там… ако изстърже тук… също и тук… Да.
Зае се с работата.
След като мислено завърши плана си, самото действие почти не му отне време. Механичната координация на Ендрю напълно съответстваше на толкова изтънчена работа, зрението му беше отлично и дървото като че се поддаваше с готовност на желанията му.
Когато свърши, бе вече твърде късно й не можеше да го отнесе на Малката Мис. Сложи медальона настрана и до сутринта не помисли повече за него. Минути преди Малката Мис да изтича навън, за да посрещне училищния автобус, Ендрю взе творбата си и я показа. Малката Мис я прие озадачена и изненадана.
— Направих го за вас — каза Ендрю.
— Ти го
— От дървото, което ми дадохте снощи.
— Ох, Ендрю… Но то е направо
Навън клаксонът изсвири. Малката Мис грижливо прибра медальона в чантата си и бързо затича към автобуса. Но след десетина метра по пътеката се обърна да махне на Ендрю… и му прати въздушна целувка.
Вечерта, когато Сър се върна след тежкия си ден в местния Капитолий и Малката Мис представи дърворезбата, в къщата настъпи оживление. Мадам с множество възклицания натърти колко е красива, а Мис прояви достатъчно любезност да признае, че е почти толкова привлекателна, колкото и медальона за рождения й ден.
Самият Сър беше изумен. Не му се вярваше, че Ендрю е изработил накита.
— Откъде взе това, Манди? — Така наричаше Малката Мис, но никой друг не си го позволяваше.
— Нали ти казах, татко. Ендрю го направи за мен. Намерих на плажа парче дърво, изхвърлено от водата и Ендрю го използва.
— Но той не е произведен като робот-занаятчия.
— Какво?
— Дърворезбар — поясни Сър.
— Е, мисля си, че е — натърти Малката мис. — Може да умее още много неща, дето не ги знаем.
Сър погледна към Ендрю. Смръщи се и подръпна замислено мустаците си (Сър имаше забележителни мустаци, големи и бухнали) и се озъби така, че Ендрю — макар опитът му с човешките изражения да беше все още ограничен — разбра колко сериозна е гримасата.
— Ендрю, наистина ли ти направи това?
— Да, сър.
— Нали знаеш, роботите не би трябвало да лъжат.
— Не е съвсем така, Сър. Мога да излъжа, ако ми заповядат или ако е необходимо да кажа неистина, за да предпазя човешко същество от вреда или дори ако моята собствена безопасност… — Той се запъна. — Но аз наистина направих това за Мис.
— И идеята ли? Ти си измислил как да изглежда?
— Да, Сър.
— От какво го копира?
— Копирал ли, Сър?
— Не може да си го измислил ей така. Видял си го в някоя книга, нали? Или си използвал компютър да го проектира вместо тебе, или…
— Уверявам ви, Сър, само изучавах суровия материал известно време, докато не ми хрумна как най- добре да го изрежа във форма, за да зарадва Малката Мис. После го изработих.
— И какви инструменти използва, ако смея да попитам?
— Малък нож от кухнята, Сър. Малката Мис бе любезна да ми донесе.
— Малък нож от кухнята — повтори Сър със странно безизразен глас. Бавно поклати глава и подхвърли дърворезбата на дланта си, сякаш не можеше да схване напълно красотата й. — Нож от кухнята. Тя ти даде парче дърво от плажа и най-обикновен кухненски нож и без друг инструмент ти създаде
— Да, Сър.
На следващия ден Сър донесе на Ендрю друго парче дърво от плажа, по-голямо и извито, износено и изцапано от дългото пътешествие по водата. Даде на Ендрю електрически вибронож и му показа как се работи с него. И нареди:
— Направи нещо от това дърво, Ендрю. Каквото пожелаеш. Само искам да те наблюдавам, докато работиш.
— Разбира се, Сър.
Ендрю разгледа дървото, после включи виброножа и прецени движенията на острието с най-финия си оптически фокус, докато разбра какви следи може да остави върху материала. След това се зае със задачата. Сър седеше до него, но щом започна да реже и гравира, почти не осъзнаваше присъствието на човека. Заниманието го погълна изцяло.
В тези мигове за него имаха значение само парчето дърво, виброножът и представата за творбата.
Свърши, подаде дърворезбата на Сър и отиде да вземе прахосмукачката, за да почисти стружките. Когато се върна в стаята, завари Сър неподвижен, безмълвно захласнат в предмета.
— Поисках домашен робот от серия NDR — меко проговори Сър. — Не си спомням да съм настоявал за занаятчийски заложби.
— Прав сте, Сър. Аз съм домашен робот NDR. Нямам специални програми, отнасящи се до занаятчийски умения.
— Все пак направи това. Видях те със собствените си очи.
— Така е, Сър.
— Можеш ли да изработваш и други неща от дърво, как мислиш? Да речем шкафчета? Бюра? Лампиони? Големи скулптури?
— Не бих могъл да кажа, Сър. Никога не съм опитвал.
— Добре, сега ще опиташ.
