Всъщност, сигурен съм в това.
Сър се освободи от задължения за вторник и уреди да си бъде вкъщи следобед. Смит и Мански трябваше да кацнат в Сан Франциско с обедния полет, а после за трийсетина минути да прескочат на север с местната совалка.
Ендрю беше уведомен, че идват хора да го видят. Стори му се странно, че някой прави посещение на робот. Но не изпитваше желание да разбере какво става. В онези дни Ендрю рядко се опитваше да си задава въпроси за постъпките на хората или да анализира събитията последователно. Чак след години, когато вече значително по-добре осъзнаваше положението си, обмисли отново някогашната случка и успя да я разбере правилно.
Бляскава роботизирана лимузина докара главния мениджър и главния робопсихолог на „Ю Ес Роботс“ в имението на Мартин. Между двамата имаше любопитно несъответствие: Елиът Смит — висок, строен, атлетичен мъж с дълги крайници и бухнала гъста бяла коса, имаше вид на човек, който се чувства по-добре на тенис корта или на мач по поло, отколкото в офис на корпорация, а Мъруин Мански — нисък и набит, въобще без коса, изглежда би станал от бюрото си само по принуда.
— Това е Ендрю — представи го Сър. — Дърводелската му работилница е горе, но и в тази стая можете да видите някои от изделията му. Онази библиотека, лампионите и масата, върху която стоят…
— Забележително — огледа се Елиът Смит. — Мистър Мартин, без да преувеличавам, ще потвърдя, че са шедьоври, всеки един от тях.
Мъруин Мански хвърли само бегъл поглед на мебелите. Ендрю привличаше много по-силно вниманието му.
— Кодова проверка, Ендрю — каза Мански безцеремонно. — Алеф девет.
Ендрю реагира незабавно. Така и трябваше да бъде — според Втория закон кодовите проверки имаха предимство и налагаха непоколебимо подчинение. Червените фото очи на Ендрю светеха напрегнато, докато премина през цялата поредица параметри на Алеф девет, а Мански слушаше и кимаше.
— Много добре, Ендрю. Кодова проверка Епсилон седем.
Ендрю каза на Мански Епсилон седем. Каза му Омикрон четиринайсет. Каза му Капа три — една от най- сложните проверки, защото обхващаше параметрите, включващи Трите закона.
— Добре се справи — отбеляза Мански. — Сега още една. Кодова проверка — цялата серия Омега.
Ендрю издекламира кодовете Омега, които управляваха способността да обработва и съпоставя новополучени данни. Това му отне доста време. През целия дълъг монолог Сър гледаше озадачено. А Елиът Смит като че не слушаше.
Мански констатира:
— Той е в състояние на идеална работоспособност. Всеки параметър е точно както трябва да бъде.
— Вече обърнах внимание на мистър Смит — започна Сър, — въпросът не е в неспособността на Ендрю да работи, а в способността му да работи извън очакванията.
— Може би само извън вашите очаквания — забеляза Мански.
Сър се извъртя към него, сякаш го ужилиха.
— А това какво означава, ако смея да попитам?
Мански се намръщи чак до плешивото си теме. Дълбоко врязаните бръчки по челото му бяха така очертани, като че Ендрю ги е изрязал. Имаше хлътнали скули и дълбоки уморени очи. Бледата кожа му придаваше нездрав вид. Ендрю предполагаше, че Мански съвсем не е толкова възрастен, колкото изглежда. Той започна:
— Роботиката не е точна наука, мистър Мартин. Не мога да ви обясня подробно или по-точно мога, но ще похабя много време и не съм сигурен колко полезно ще ви бъде обяснението. Но искам да кажа, че математическото управление в процеса на проектиране на позитронните схеми е прекалено сложно и позволява само приблизителни решения. Така че роботи от равнището на Ендрю често проявяват способности извън обсега на основните, заложени в проекта… Обаче искам да ви уверя, че макар Ендрю явно да е майстор-дърводелец, няма никаква причина да се страхувате от непредсказуемо поведение, заплашващо вашето семейство. Каквото и да се променя във функциите на робота, Трите закона са безусловно необратими и неизменни. Те са присъщи на позитронния мозък. Ендрю ще спре да функционира много преди да извърши някакво нарушение на Законите.
— Той е нещо повече от майстор-дърводелец, доктор Мански. Тук не говорим само за хубави маси и столове.
— Да. Да, разбира се. Както разбрах, прави накити и други измишльотини.
Сър се усмихна, но с явна студенина. Отвори шкафа, където Малката Мис пазеше някои от съкровищата, изработени за нея от Ендрю. Взе нещо оттам.
— Вижте сам — кисело каза на Мански. — Ето ви едно накитче. Една от измишльотините.
Сър му подаде малко сияещо абаносово кълбо с изобразена сцена на игра. Дребните момчета и момичета едва се различаваха, но въпреки това имаха идеални пропорции и така хармонираха с влакнестия строеж, като че ли и самите нишки бяха гравирани. Фигурките излъчваха живот и като че всеки миг щяха да се раздвижат. Две момчета се канеха да решат спора си с юмруци. Две момичета разглеждаха огърлица, която трето момиче им показваше. Учителка се навеждаше да отговори на въпроса на съвсем мъничко момченце.
Робопсихологът се вгледа в малката гравюра и замълча необичайно дълго.
— Доктор Мански, може ли да погледна? — посегна Елиът Смит.
— Да, да. Заповядайте.
Ръката на Мански трепереше, докато подаваше миниатюрния предмет на шефа на „Ю Ес Роботс“.
Дойде ред и на Смит да гледа сериозно смълчан. Ендрю го наблюдаваше и преживя нова вълна на чувството, което наричаше задоволство. Очевидно двамата мъже бяха впечатлени от неговата дърворезба. Всъщност изглеждаха толкова впечатлени, че не успяваха да го изразят с думи.
Накрая Мански проговори:
—
Сър кимна.
— Никога не е виждал училищен двор. Един следобед дъщеря ми Аманда му описа тази сцена, защото той я помоли да му каже как изглежда. Разговаря с нея около пет минути, качи се горе и направи това.
— Забележително — почти подсвирна Смит. — Феноменално.
— Да, феноменално е — съгласи се Сър. — Сега разбирате защо бях длъжен да ви го покажа, нали? Такава работа далеч надхвърля заложеното във вашата серия NDR, така ли е? Налага се да използвам изтъркан израз, господа, но тук си имаме нещо като гениален робот, не бихте ли се съгласили с мен? Като че ли почти достига границата с човека?
— В NDR–113 няма нищо човешко — реагира Мански раздразнено, но твърдо. — Моля ви да не смесвате проблемите, мистър Мартин. Пред нас стои една машина и никога не бива да го забравяте. Да, машина с определено равнище на интелект, която явно притежава подобие на творчески заложби. И все пак машина. Прекарал съм целия си живот в общуване с личности на роботи — да, те наистина са личности, макар и по свой начин — и ако някой се подмами да обърка роботите с хората, би трябвало да съм аз, мистър Мартин. Но не вярвам в това и не препоръчвам и на вас да вярвате.
— Не го мисля сериозно. Но тогава как ще обясните художествения му талант?
— Щастлива случайност — отговори Мански. — Нещо в схемите. Отклонение. През последните две-три години се опитваме да създадем генерализирани схеми, тоест роботи, които не са ограничени само в работата, за която са създадени, а са способни да разширяват своите възможности чрез процес, сравним с разсъжденията по индукция. И не е толкова учудващо подобно събитие — симулация на творчество, да се появи в някой. Преди малко вече ви казах, че роботиката не е точна наука. Понякога се случват и необикновени неща.
— А можете ли да го постигнете отново? Можете ли да създадете робот, който да повтори способностите на Ендрю? Или дори цяла серия?
— Вероятно не. Мистър Мартин, говорим с вас за стохастично събитие. Следите ли мисълта ми? Нямаме точно и количествено измеримо знание как сме заложили тези способности в Ендрю, така че не бихме могли да възпроизведем която и да е отклоняваща се схема, позволила му да изработва такива предмети. Искам да кажа, — натърти Мански, — че Ендрю почти сигурно е случайно отклонение и най-вероятно ще си остане
