Позитронният човек

се появяваше без изрязания от изхвърленото на брега парче дърво медальон, сега окачен на сребърна верижка и често го докосваше нежно.

И точно тя първа изрази несъгласие с навика на Сър да дарява с Ендрювите творби всеки, дошъл в къщата. Той гордо показваше на гостите последните му произведения и после, след очакваното възхищение и дори завист, щедро възкликваше:

— Наистина ли толкова ви харесва? Вземете го! За Бога, вземете го! За мен е удоволствие! Имаме още толкова много!

Един ден Сър подари на Говорителя на Законодателното събрание особено сложно изработена абстрактна фигура — блестящ сфероид от тънки преплетени ивици червено дърво, инкрустиран с манзанита и мадрон. Говорителят — гръмогласен човек с червендалесто лице — винаги бе изглеждал на Малката Мис твърде тъп и вулгарен. Тя силно се усъмни, че е в състояние да оцени красотата в работата на Ендрю. Ясно беше, че похвали творбата само от куртоазия и щом се върне вкъщи, щеше да я захвърли небрежно в някой шкаф.

Щом Говорителят си тръгна, Малката Мис реагира:

— Хайде, татко, стига. Не биваше да му я даваш. Знаеш го добре!

— Но тя му хареса, Манди. Каза, че според него била прекрасна.

— Тя е прекрасна. Също като брега под къщата ни. Ако беше казал, че брегът е прекрасен, щеше ли да му прехвърлиш собствеността?

— Манди, Манди…

— Е, какво? Щеше ли?

— Сравнението е неточно — възпротиви се Сър. — Очевидно не раздаваш части от недвижимата си собственост, само защото ти е хрумнало. Но малка дърворезба, поднесена като скромен символ на симпатия към дългогодишен приятел, още повече по една случайност е и твърде влиятелен политически лидер…

— Нима намекваш, че това е подкуп!

За миг в очите на Сър светна истински гняв. Но изчезна също тъй бързо, както се появи и се върна искрицата, с която винаги гледаше по-малката си дъщеря.

— Манди, не го мислиш сериозно, нали? Разбираш, че моят подарък за Говорителя е обикновена проява на гостоприемство?

— Ами… да. Съжалявам, татко. Казах нещо несправедливо и гадно.

Сър се усмихна.

— Така си беше. Да не би да си искала фигурката за себе си? Стаята ти вече е препълнена с неща, направени от Ендрю. Дори не успяваме да ги раздаваме, толкова бързо ги прави.

— Точно това се опитвам да ти кажа. Че ги подаряваш.

Усмивката на Сър стана по-широка.

— А ти какво предпочиташ? Да ги продавам ли?

— Всъщност, да. Именно това бих предпочела.

Сър я изгледа изумен:

— Манди, алчността не ти подхожда.

— Какво общо има алчността тук?

— Не се съмнявам, че разбираш — вече имаме повече от достатъчно пари. Да не говорим колко недостойно е да слагам етикетче с цена върху предмет, който би могъл да се хареса на гост в дома ми. Абсурдно е да се заема с такова дребно печалбарство.

— Не казвам, че ние трябва да печелим пари от дърворезбите на Ендрю. Но какво да кажем за него?

— Какво?

— Той върши работата. И той трябва да получи парите.

Сър примига.

— Манди, Ендрю е робот.

— Знам, татко.

— Миличка, роботите не са хора. Припомни си, те са машини. Като телефоните, като компютрите. Представи си, каква полза може да има една машина от пари? Роботите не пазаруват. Роботите не прекарват отпуската си на Хаваите. Роботите не…

— Сериозно ти говоря, татко. Въпросът е важен. Ендрю работи часове наред, докато направи тези неща.

— Е, и?

— Робот или не, той има право да получава облагите от плодовете на своя труд. Като подаряваш на своите приятели и политически съюзници изработените от него предмети, ти го експлоатираш. Татко, замислял ли си се някога за това? Той може и да е машина, но не е роб. Освен това е художник. Има право на възнаграждение за създаденото от него. Може би не когато ги прави за нас, но когато ги даваш на други… — Малката Мис помълча. — Татко, спомни си Френската революция… Не, не ме разбирай буквално. Но основното противоречие е било експлоатацията на трудещите се от аристокрацията. Роботите са нашата нова работническа класа и ако започнем да се държим с тях, както херцозите и херцогините със своите селяни…

Сър поклати глава.

— Последното, което може да ни притеснява, Манди, е бунт на нашите роботи. Трите закона…

— Трите закона, Трите закона, все Трите закона! Мразя Трите закона! Не бива да лишаваш Ендрю от полагаемото му се срещу неговия труд. Не можеш! Не е честно, татко!

Яростта в гласа на Малката Мис прекъсна разсъжденията на Сър за Трите закона, преди да бе подредил думите си. Вместо това, след секунда той попита:

— Манди, този въпрос те вълнува силно, нали?

— Да, вярно е.

— Много добре, остави ме да помисля. Може би ще намерим нещо за Ендрю съгласно твоите предложения.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — примири се Сър и Малката мис разбра, ме всичко ще бъде наред, защото обещанията на баща й към нея бяха ненарушими договори. Така беше и така щеше да бъде.

Мина време. В къщата идваха посетители и всички подхващаха обичайните хвалебствия за творбите на Ендрю. Но Малката Мис следеше внимателно и с удоволствие установи, че баща й спря да ги раздава, колкото и шумни да бяха възторзите.

От друга страна, някои гости направо питаха:

— Как мислите, дали бих могъл да купя от вас този предмет?

А Сър свиваше рамене неловко и отговаряше, че не е сигурен дали е подходящо да се заема с продажба на дърворезби.

Малката Мис недоумяваше защо баща й отлага решението си. Отлагането не му беше присъщо. Никой нямаше да го обвини, че иска да трупа пари, като пробутва на гостите си резултатите от труда на Ендрю. Повече от очевидно Джералд Мартин нямаше нужда от допълнителни доходи, но щом хората охотно му правят предложения, защо не ги приема?

Все пак остави нещата както си бяха. Достатъчно добре познаваше баща си, за да разбере, че той мисли по нейния въпрос и като му дойде времето, ще го реши.

Пристигна още един гост — Джон Файнголд, адвокатът на Сър. Офисите на неговата фирма бяха в Сан Франциско, където все още много хора предпочитаха да живеят, въпреки общата тенденция през този век към децентрализация на градовете. След съвсем кратко пътуване от Сан Франциско се стигаше до дивия бряг, където живееха Мартинови, но посещенията на Файнголд бяха почти събитие. И затова малката Мис съобрази, че поводът трябва да е специален.

Файнголд беше добродушен белокос мъж с цветущо розова кожа, кръгло коремче и топла, дружелюбна усмивка. Предпочиташе старомодния стил в облеклото, а краищата на контактните му лещи бяха оцветени в яркозелено — нещо толкова рядко срещано напоследък, че Малката Мис едва се удържаше да не прихне, щом го видеше. Налагаше се Сър да я стрелка със суров поглед, ако усетеше напиращия смях в присъствие