Позитронният човек

единствен.

— Добре! Нямам нищо против Ендрю да остане единствен по рода си.

Смит, загледан от известно време през прозореца към обвития в мъгла океан, се обърна внезапно:

— Мистър Мартин, бих искал да вземем Ендрю при нас за подробно изследване. Естествено, ще ви предоставим в замяна друг робот NDR и ще се погрижим да бъде програмиран за всички домашни задължения, възлагани вече на Ендрю, така че…

— Не — Сър изведнъж помръкна.

Смит деликатно повдигна едната си вежда.

— След като именно вие се обърнахте към нас, би трябвало да осъзнавате колко е важно да изследваме подробно Ендрю, за да разберем как…

— Доктор Мански току-що каза, че Ендрю е случайно отклонение, че нямате представа как е придобил способностите си да работи с дърво, че не можете да го възпроизведете, дори да се опитате. Затова не виждам какво ще постигнете, ако го вземете и ми дадете друг робот на негово място.

— Може би доктор Мански е прекален песимист. Щом проследим точният път на импулсите в схемите на Ендрю…

— Щом го направите — намеси се Сър, — току-виж не останало много от Ендрю. Прав ли съм?

— Схемите са крехки. Вярно е, анализът често води до някои повреди — съгласи се Смит.

— Моите дъщери са изключително привързани към Ендрю — подхвана Сър. — Особено по-малката, Аманда. Бих си позволил да кажа, че Ендрю е най-добрият приятел на Аманда, че тя обича Ендрю повече, отколкото някого или нещо друго на тази планета. А ми се струва, че Ендрю е също така привързан към нея. Привлякох вниманието ви към способностите на Ендрю, защото смятах, че ще ви бъде от полза да знаете какво сте произвели. И защото дори лаик като мен може да подозира, че уменията на Ендрю не са съзнателно заложени в него. Бях любопитен да установя дали е така, както се и оказа. Но ако си въобразявате, че има и нищожна възможност да ви позволя да разпердушините Ендрю на съставни части при условие, че всички добре знаем колко несигурно е да го съберете отново — откажете се. Просто забравете.

— Способен съм да оценя, че е възможно да се появи привързаност малко момиче и един домашен робот. Но да пречите на изследванията ни по този начин, мистър Мартин…

— В състояние съм да попреча много повече — напомни Сър. — Или забравихте кой в последните три години пробутваше закони в полза на употребата на роботи през моя Комитет? Предлагам да се качим горе, за да огледате още някои от произведенията на Ендрю. Струва ми се, че ще ви бъде интересно. След това вие и доктор Мански може би ще помислите за връщане в Сан Франциско за да посетите заводите по Западния бряг, за които споменахте. Ендрю остава тук. Ясно ли е?

В очите на Смит блесна пламъче на ярост. Но само трудно забележим проблясък, мимолетна промяна на изражението и дори великолепното зрение на Ендрю го забеляза с напрежение. После Смит сви рамене.

— Както искате, мистър Мартин. Нищо лошо няма да се случи на Ендрю. Имате думата ми.

— Чудесно.

— И наистина бих искал да видя другите му работи.

— За мен е удоволствие — кимна Сър. — Ако пожелаете, мога даже да ви дам някои неща. Вземете каквото ви хареса — искам да кажа, от мебелите, не от украшенията, изработени за жена ми и дъщерите ми. Ваше е. Говоря сериозно.

— Много любезно от ваша страна — отвърна Смит.

Мански се обади:

— Мистър Мартин, мога ли да повторя нещо, което казах преди малко?

— Щом е необходимо, доктор Мански.

— Вие изразихте схващането, че творчеството на Ендрю почти го доближава до хората. Така е, даже аз съм готов да го призная. Но да се доближиш до хората и да бъдеш човек не е едно и също. Искам да ви напомня, че Ендрю е машина.

— Имам предвид този факт.

— Очевидно Ендрю ще остане при вас и след време ще ви бъде по-трудно да помните споменатия факт. Моля ви, опитайте все пак. Говорите за робота като за „приятел“ на вашата дъщеря. Говорите за нейната „обич“ към него. Това е опасен подход, опасен за нея. Приятелите са си приятели, а машините са си машини и не бива да се бъркат. Човек може да обича друг човек, но не е присъщо да се обичат домашните уреди, колкото и полезни, привлекателни или симпатични да са те. Мистър Мартин, Ендрю е всичко на всичко един ходещ компютър, снабден с изкуствен интелект, сложен в тяло с човекоподобни очертания. Затова и създава повърхностното впечатление, че е нещо напълно различно от компютрите, които управляват движението по пътищата, организират комуникационните ни системи и вършат други досадни работи. Личността, която се привижда на вашата дъщеря в Ендрю и която казвате, че е причина за нейната „обич“ към него, е само симулирана личност, проектирано явление, изцяло изкуствено. Умолявам ви, мистър Мартин — никога не забравяйте, че компютър с ръце, крака и позитронен мозък все пак си е компютър, колкото и да е съвършен. Машина. Джаджа, мистър Мартин. Домакински уред.

— Ще си припомням това — декларира Сър сухо и хладно. — Знаете ли, доктор Мански, винаги съм се стремял да мисля ясно и подредено. Никога не бъркам крак с ръка, длан със стъпало или крава с кон и ще направя усилия да не объркам един робот с човешко същество, каквато и да е съблазънта за това. Много ви благодаря за съветите. А сега, ако искате да огледате набързо работилницата на Ендрю…

Мис вече започна да прекрачва прага, който наистина дели момичето от жената. Радваше се на наситен с общувания живот и често излизаше с нови приятели на екскурзии в планините, в южните пустини, в северната пустош. Присъствието й в дома на Мартин ставаше все по-рядко.

Затова Малката Мис (вече не толкова малка) сега запълваше изцяло кръгозора на Ендрю. Превръщаше се в буйничко, неуморно момиче: обичаше да тича дълго по брега, а Ендрю без усилия я следваше; промъкваше се из гористите местности около къщата и разчиташе на Ендрю да я свали на земята, ако прекалеше с катеренето по някое дърво, за да надникне в птиче гнездо, или се озовеше като в капан на някой тесен скален корниз, където се качваше, за да наблюдава по-добре морето.

Както винаги, Ендрю неизменно бдеше и пазеше Малката Мис, докато тя скиташе. Да, позволяваше й да поема палави момчешки рискове, защото това я правеше щастлива, но не и без той да изчисли истинския риск дали ще й се случи нещо сериозно и винаги беше готов да се намеси, ако стане необходимо.

Разбира се, Първият закон подтикваше Ендрю в неуморното му старание да пази Малката Мис от премеждия. Но, както той понякога си казваше, доброволно и с радост би я защитавал от всякакви опасности, дори и да не съществуваше Първи закон.

Беше странна мисъл — че би могло и да няма Първи закон. Ендрю едва си представяше подобно положение. Първият закон (и Вторият, и Третият) представляваха толкова основна характеристика на невросхемите му, че му се завиваше свят, ако си представеше, че съществува без тях. И все пак той си го представи. Ендрю се озадачаваше — толкова странно бе да има способност да си мисли немислимото! Когато такива парадоксални идеи се мяркаха в ума му, се чувстваше почти човек.

Но какво означаваше почти човек? Още един парадокс, при това още по- замайващ. Или си човек, или не си. Как може да съществува нещо междинно?

Ти си робот, сурово си напомняше Ендрю.

Ти си продукт на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“.

Но след миг Ендрю поглеждаше Малката Мис и чувство на силна радост и топлина минаваше през позитронния му мозък, чувство, което той започна да нарича „обич“ и пак трябваше да си напомня, отново и отново, че не е нищо повече от хитроумно изобретена структура от метал и пластмаса с изкуствен мозък от платина и иридий в череп от хромирана стомана и че няма право на емоции, или на парадоксални мисли, или на каквито и да е сложни и загадъчни човешки преживявания. Даже дърворезбата му (за нея си позволяваше да миели като за „изкуство“) бе обикновена функция на способностите, програмирани от неговите създатели.

Малката Мис никога не забрави, че най-първото произведение на Ендрю е направено за нея. Тя рядко