Люси скочи на крака.
— Дан! — възкликна тя. — Слава Богу, че не си избухнал!
— Деветстотин деветдесет и шест… — обади се бомбата.
— Прекъсвам ли нещо?
— Да! — сопна се бомбата. — Сега пак трябва да започвам отначало! Хиляда…
Люси забеляза, че Дан не е в най-добро настроение.
— Току-що открихме как да объркваме бомбата — съобщи тя.
— Като й приказваме — кимна Дан. — Тъй, тъй. Нети се сети.
— О, много ясно, че точно
— Деветстотин деветдесет и четири… — продължаваше бомбата.
— Земната сексуалност като че ли е много по-различна от блеронтинската — установи Журналиста.
— Така ли? — Дан измерваше с поглед извънземния и се чудеше къде точно да го фрасне като за начало.
— Да — Журналиста прегърна Люси през кръста. — На Блеронтин мъжкарите изпитват едно нещо, което наричаме ревност. Ако някой мъжкар свари друг мъжкар да опипва гаджето му, можем да стигнем и до крайни форми на насилие.
Дан тъкмо бе решил, че носът е най-подходящата точка за първия удар, когато Люси успя да се изтръгне от влюбения Журналист и притича до него.
— Трябва да се махаме от този кораб — и то възможно най-скоро. Предлагам Жу да остане тук и да приказва с бомбата, а ние да потърсим капитана.
— Но вие не сте разбрали… — обади се Журналиста. Дан реши засега да сдържи железния юмрук на отмъщението. Щеше да го запази за по-късно.
— Всичко съм разбрал — и то твърде добре — отговори той. — Трябва да накараме капитана да ни откара обратно на Земята — веднага! — и той изскочи от Машинното и хукна покрай Големия осов канал към носа на кораба.
— Виж какво, с теб беше страхотно — обърна се Люси към Журналиста, който пак беше застанал зад нея и навираше физиономията си във врата й, — но трябва да се върнем в реалния свят!
— Но блеронтинските мъже просто не могат ей така изведнъж да „изключат“! — обясни Журналиста. — За да възвърнем равновесието си, ни е нужно многократно задоволяване!
Люси беше ходила две години на курсове по самоотбрана — по време на специализацията си — и винаги мъничко бе съжалявала за това, че никога не й се бе удала възможността да приложи уменията си на практика. Затова с известно задоволство установи, че точно сега й се предоставя такава. Реши да използва стандартната хватка спрямо влюбен извънземен, който те гушка изотзад. Беше съвсем елементарно, във всеки учебник го има. И тя заби лакът в стомаха му.
— Ооооооууу! — изпъшка Журналиста. Полуизвърната, Люси хвана лявата му китка, метна го през рамо и го тръшна на пода!
— Ооооооууумпф! — изпухтя Журналиста.
Люси му заговори твърдо — с най-представителния си адвокатски тон:
— Ти стой тук и не спирай да приказваш с бомбата! Аз отивам да намеря капитана!
И се втурна през вратата след Дан.
— Ти не разбираш! — викна Журналиста подире й. — На този кораб
Но Люси беше изчезнала.
— Деветстотин и седемдесет… — продължаваше бомбата.
— Ти не знаеш какво правиш! — ревна Журналиста. — Аз ще съм ти нужен!
— Моля? — обади се бомбата.
— Не говорех на тебе!
— Мамка му! — изруга бомбата. — Рестартирам броенето. Хиляда… деветстотин деветдесет и девет…
XVII.
Когато Люси настигна Дан, той вече беше разбрал как се стига до Капитанския мостик на Звездния кораб „Титаник“.
Най-характерното за мостика беше — както се бе опитал да изтъкне пред тях Журналиста — очевидната липса на някой или нещо, което би могло да се определи като „капитан“. Всъщност се наблюдаваше явна липса под каквато и да било форма на когото и да било.
— Исусе! А сега какво ще правим? — измърмори Дан. Люси се вкопчи в ръката му.
Целият мостик беше опасан с редица илюминатори, разкриващи огромната черна безкрайност на космоса и ослепителната ръка на Млечния път, по който летяха. Таблата под илюминаторите бяха покрити с най-различни екрани и съответните им копчета. Първият показваше серия случайни блокчета, които падаха от горния край на екрана надолу. На втория се виждаше нещо като състезателна писта. Третият представляваше игричка от типа „избий ги до крак“, а следващият показваше игра, очевидно създадена на основата на самия кораб.
— Ама това са видеоигри! — Люси се изпълни със справедливо възмущение. — Изобщо не са системи за управление!
Всъщност Капитанският мостик надали беше нещо повече от първокласен развлекателен салон. Беше проектиран специално, за да се забавлява капитанът по време на дългите и скучни междугалактически полети, тъй като корабът бе почти изцяло автоматизиран и самоуправляващ се. В края на краищата Титания — там, в сърцето на корабния разум — беше далеч по-способна да взема решения и да дава заповеди от всяко обикновено живо същество.
— Е, и? — рече Дан.
— Ами… Май ще е най-добре да разберем как точно се управлява това чудо и да му дадем курс към Земята — предложи Люси.
— Е… Какво точно има между тебе и… и… онова…
— Той не е „онова“. Той е един съвсем обикновен извънземен и между нас няма нищо.
— Мачкаше ти гърдите.
— Не, съвсем не! — Люси не можеше да понася Дан в такива моменти. Защо не й оставяше собствено пространство? Защо вечно изкривяваше всичко? Онова, което имаше значение, бяха те двамата: Люси и Дан.
— Онова, което има значение, сме ние двамата — рече Люси. (Репликата си сви от предното изречение). — Ти и аз.
— Ти, аз и всяка друга форма на живот, която докопаш! — избухна Дан.
— Исусе! Дан! Колко си ужасен!
— Просто констатирам факта.
— Е, щом наистина искаш да знаеш фактите: никога не съм спала с Юрген Зензендорф!
— Не ти говорех за Юрген Зензендорф! — „Типично за Люси, помисли си Дан, да посочи някой друг случай, за който
— Не беше! Колко типично за тебе — да клеветиш приятелите си само защото си толкова невероятно и маниакално ревнив! — Люси бе задействала тежката артилерия. Дан предприе припряно отстъпление.
— Добре! Добре! Приемам мнението ти за Юрген! Готин беше! Харесвах го. И колекцията му от молци харесвах. И майка му — също. Юрген беше ВЪРХЪТ…
— Или пък Джими Кларк!
— А! Сега вече знам, че лъжеш!
— КАК МОЖА ДА ГО КАЖЕШ?!
— Джими Кларк сам ми каза, че е спал е тебе!
— Лъжлив гадняр!
