хардуера!
— Ами софтуера? — попита Люси и си оправи сутиена.
— Ще ни трябва оръжие! — кресна Журналиста. — След мен!
Тримата се втурнаха извън капитанската кабина, прегънати о две, а врагът отвън чукаше и заваряваше все по-усърдно.
Междувременно от високоговорителите отново прокънтя глас:
— Ще подновим атаката си веднага щом поправим първите повреди! Ако не се предадете, ще проникнем на борда и ще убием всеки, който ни се изпречи на пътя!
В каюткомпанията Журналиста откри скрито оръжие. Подаде по едно на Дан и на Люси.
— Как се използват? — попита Дан, докато въртеше странното оръжие в ръце. Имаше една такава къса джаджа, отстрани по нея пък се издуваха едни работи и още нещо, дето стърчи. Дан го бутна; лазерен лъч се стрелна във въздуха и огнена топка избухна в другия край на стаята.
— Ей така — обясни Журналиста, — обаче недей да го насочваш към мебелите. — Той изтича към пламналото перде, което Дан току-що бе подпалил, и сграбчи един пожарогасител.
— Не можем да ги използваме — възрази Люси.
— Тогава просто трябва да свикнете с мисълта, че ще ви изхвърлят от кораба вдън космическото пространство. Тия ясаканци не си играят! Дан! Дръж! Сложи го! — той подхвърли на Дан един шлем.
— Какво е това? — попита Дан.
— Космическият кораб притежава две реалности: данни и материя. Когато ясаканците проникнат на борда, ще се опитаме да поемем контрола и над двете. Така че някой от нас трябва да е подготвен да ги пресрещне!
— Не мога да схвана — призна си Дан.
— Това е ВР-шлем5 — става дума за виртуална реалност. Щом го сложиш, можеш да навлезеш в данните и да видиш кога ще се докопат ясаканците до тях! — Журналиста явно губеше търпение.
— Сложи го, бе! — кресна Люси.
Шумът от поправката вече бе нетърпим.
— Какво правят там навън бе, да го вземат мътните? — възкликна Дан.
— Просто си сложи шлема! — писна Люси.
И Дан си го сложи.
— У-ха! — възкликна той. — Сега те разбрах! Вече съм там вътре, в кораба… Ей! Ама това е страхотно! Мога да влизам вътре в таблата! У-ха! Сега се движа по жиците! Ей! Превключвателите са огромни като градове! Мамицата му!
Щом Дан си нахлупи шлема, Журналиста сграбчи Люси и я зацелува така, сякаш утрешният ден никога нямаше да настъпи — както всъщност можеше и да, стане. И сякаш през цялото време бе очаквала това, Люси също го зацелува, но после изведнъж се дръпна и погледна нервно към Дан — той изкачваше някакви невидими стълби в своята виртуална реалност, след това се обърна, взе да опипва някакви невидими предмети и да скимти радостно.
— О, не се притеснявай за него! — изпухтя Журналиста. — Нито ни вижда, нито ни чува. Ние сме в материята. Той ще се потопи в онова нещо изцяло и докрай. Винаги става така: като сложиш такъв шлем за първи път и те няма пет-шест часа! Хайде да го направим!
Но Люси отново го отблъсна.
— Ясаканците нападат кораба! — протестира тя.
— Точно така! — отговори Журналиста. — Нямаме почти никакво време! Бързо!
— Ти само за това ли мислиш?! — изхленчи Люси.
Журналиста вече я хапеше по врата и по гръбнака й запълзяха възбуждащи тръпки.
— Нали ти казах, ние, блеронтинските мъжкари, като се възбудим веднъж…
— Аааа! — писна внезапно Люси. — Ами бомбата?!
— Пангалин! — възкликна Журналиста. — Забравих! — той извади малко устройство от многобройните си джобове и го включи.
— Двайсет и пет… двайсет и четири… двайсет и три… — броеше бомбата.
— Зайци беззъби! — изруга Журналиста. — Почти е свършила!
— Двайсет и две… — рече бомбата.
— Ей! Бомбо! — кресна Журналиста в устройството.
— Не ми говорете! — изхленчи бомбата. — Почти накрая съм… Двайсет и три… Не, това вече го минах…
— Нападат ни! — изкрещя Журналиста.
— Двайсет и… О, не! Мамка му! Рестартирам броенето. Хиляда…
Журналиста изключи телефона и зацелува Люси, като същевременно разкопчаваше костюма й.
— Замалко да я изтървем! — въздъхна той.
— О-па! Замалко да се бутна в един транзистор! — възкликна Дан.
И тогава Люси докопа Журналиста и го срути на пода.
— Ти си луд! — изпъшка тя.
Когато Люси и Журналиста най-сетне успяха да навлекат дрехите си, думкането и лумкането по стените на кораба вече беше спряло. Дан, който продължаваше да се промъква през някакви невидими препятствия из данните, изведнъж кресна:
— В кораба са!
Журналиста награби колкото можеше да носи оръжия и се втурна навън. В долния край на Големия осов канал дребни, набити фигурки вече щъкаха по кея. Журналиста се скри зад голям пиадестал, върху който гореше свещник, и се прицели. Щом и Люси се присъедини към него, той стреля. Поредица от експлозии разлюля кея и нашествениците се проснаха по очи.
В следващия миг Люси усети как въздухът наоколо и над нея избухва в светлини и грохот. Ясаканците бяха отвърнали на огъня.
— Хей! Тоя въздушен канал край няма! — Люси се обърна и видя, че Дан (както си беше с ВР-шлема и в пълно неведение за всичко, което става в материята) е излязъл през отворената врата и сега върви право към Големия осов канал.
— ДАН! — изпищя тя и се втурна към него, щом краката му стъпиха на края на брега. Мигом избухна нова експлозия — ясаканците пак стреляха. Но Люси бе успяла да докопа Дан за ръкава. Съумя да го дръпне навътре, точно когато щеше да цамбурне във водата и го бутна обратно към каюткомпанията. Журналиста междувременно стреляше като побъркан най-общо по посока на нашествениците. Но вече се беше вдигнал такъв пушек, че и двете страни не виждаха кой знае какво.
— Да се махаме оттук! — изкрещя Журналиста, подбра Люси и Дан и ги набута обратно в каюткомпанията.
XVIII.
— Кой е подпалил пердетата?! — кресна Болфас в мига, в който нахлу в каюткомпанията. Кимна и двойка ясакански майстори веднага изтича да ги смени. Болфас беше повел Специалния си нападателен отряд по един заден сервизен коридор към каютите на екипажа, докато Йелин и Асмал предвождаха фронталната атака по главните артерии на кораба.
На Болфас страшно му хареса как бяха успели да дооформят тавана на сервизния коридор. Той се преизпълваше с тихо задоволство, докато сред нощния мрак съзерцаваше майсторството и висококачествения материал, щедро използвани дори в сервизната площ на огромния кораб.
— Никога в цялата история на нашия народ не е имало друг подобен строеж! — разказваше той на внуците си, насядали вечер около камината, докато си хапваха яхнийката с галушки и снорковите пръжки. — Дори и пердетата в каюткомпанията са изтъкани от космите на копринен канадил, който живее високо в планините Мерлор и може да се улови само с любов и доброта. Косъмът на канадила е толкова фин, че може да се тъче само на светлината на луните, защото огрее ли го слънце, се топи като сняг. — Децата
