всевъзможен гений на Галактиката — и за срещата с него преди излитането на кораба. Журналиста описа и Скралионтис, счетоводителя, който му беше съобщил за бомбата и заговора за взривяването на кораба, и за присвояването на застраховката, и за това как предателят скочи в обятията на смъртта, след като го беше нападнал някакъв папагал.
После той осведоми Дан как, въпреки че беше ранен, бе решил да се скатае на борда, за да направи големия удар в журналистическата си кариера, който досега винаги му бе убягвал: щеше да извади на показ цялата история за построяването на кораба и в същото време да опише какво е да си единствен пътник на борда, (идеята била да се изстреля корабът на автопилот и след това да се изпрати на Дормилион, където да се качат първият екипаж и първите пътници.)
Журналиста разказа на Дан и как корабът бе претърпял СМПС (Спонтанен Мощен Провал на Съществуването) скоро след изстрелването и се беше стоварил на някаква неизвестна планета в най- затънтените краища на Галактиката. Най-накрая му описа как след катастрофата бе чул викове, идващи иззад една от завесите в Трапезарията на Първа класа и бе открил там Леовинус, увит и овързан от Скралионтис. Журналиста го бе освободил, а после се бе опитал да спре стареца, когато онзи се юрна да излиза от кораба — ала напразно; Въпреки годините си Леовинус го бе надвил (тогава на Журналиста още му течала кръв) и със заканителни крясъци, размахал блещукащ сребърен чиреп в ръка, въобразявайки си, че все още се намира на Блеронтин, великият гений изчезнал в мрака на чуждия свят…
— Капитан Болфас иска да те види — надзирателят внезапно прекъсна дългия разказ. Раздрънка ключовете, отвори вратата на мизерната килия и измъкна Журналиста навън.
Капитан Болфас бе съпроводил прекрасната Нети до Капитанския мостик. Там я бе поканил на чашка чай и бисквитки с канела, докато даваше необходимите разпореждания огромният кораб да поеме обратен курс към планетата Земя.
— Не бих желал да проявя неуважение — обясни й той, — но тази планета не ми е известна, макар че, разбира се, това би трябвало да е най-прекрасният свят, щом е дом на едно толкова прекрасно и очарователно създание като вас — той се поклони и Нети усети тръпката с теб да се държат като с героиня от „Абатството Нортенгър“7.
— Убедена съм, че сте повече от способен да ни отведете у дома — и тя сведе очи.
— Ах! Драга ми госпожице! — възкликна капитанът. — Не
Капитан Болфас натисна малко копче на едно от таблата до някаква видеоигра, създадена по скорошен блеронтински филм… и тук изведнъж романът престава да бъде от Джейн Остин. Дори и от Катрин Куксън вече не е.
— Бартфартингасти! — възкликна капитанът. — Нещо не е наред! Никакъв отклик!
Нети, която си мислеше, че Земята и „вкъщи“ са наистина съвсем близо — само на едно копче разстояние — изведнъж усети как те се отдръпват вдън космоса.
— Капитан Болфас! — ефрейтор Бюк-Уилинюджит (братовчед по сватовство на ефрейтор Бюк- Хамадорф) бе пристигнал току-що, останал без дъх и крайно изнервен. — Сърцевината на централната интелигентна система! Някой е отстранил жизненоважните функции!
Болфас се обърна към Йелин, който се беше заиграл с една игра от типа „изтреби ги до крак“.
— Това е работа на онзи блеронтински вандал! Доведете го веднага!
Когато хвърлиха Журналиста в краката му, Болфас съвсем се беше вбесил — не толкова, колкото щеше да се вбеси, ако бе разбрал за нестандартните материали, използвани за парапета около Централния кладенец или пък за скандалната липса на гланц на дъното и в шахтите за боклук (бяха казали на Неомъжените майки тийнейджърки там да не шлифоват и дори да не мазват с лак!), но все пак беше доста вбесен.
— Какво си направил с мозъка на Титания?! — ревна той.
Журналиста вирна брадичка и отговори:
— Мога да ви кажа само името, ранга и номера си.
— Това тук не ти е „Голямото бягство“8 — възкликна Болфас и размаха фенерче пред очите на Журналиста. — Кажи ми какво знаеш! Или ще заповядам на Хорст — виждаш ли го тук? — да ти направи най-лошото!
— Устните ми са запечатани! — Журналиста извърна глава.
— Много добре! Не ми оставяш никакъв избор! — изръмжа Болфас и го фрасна по физиономията с кожената си ръкавица.
— Добре! — изведнъж се съгласи Журналиста. — Ще ти кажа всичко, което поискаш! Всичко!
— Не ти ли се иска да те помъча още малко?
— Не! Предпочитам да ти го кажа веднага.
— Много добре! Знаем, че си саботирал мозъка на Титания, за да ни попречиш да се върнем на Ясака! Кажи ми какво си направил с частите!
Журналиста сякаш се изненада.
— Скралионтис не ми разказа нищо за тази част от заговора!
— Какъв заговор? — Болфас тайно се възхищаваше на блеронтинския си противник за способността му да запази хладнокръвие при такива обстоятелства. Някой по-слаб би поддал. „Жалко, че в тази война не сме на една и съща страна — мислеше си той. — Обаче от друга страна, ние всъщност въобще не водим война.“ Помъчи се да се стегне.
Тогава Журналиста му разказа всичко, което знаеше за заговора на Скралионтис и Бробостигон да взривят големия кораб и да присвоят застраховката. Болфас слушаше, пребледнял от гняв. Нети виждаше как вътре в него всичко кипи.
Капитанът се поколеба — вече беше хванал дръжката на СР-пистолета — но нещо в погледа на Нети го възпря. Остави оръжието на мира.
— Бяха в кораба вечерта преди излитането — рече Журналиста. — Не са искали да привличат внимание като ту влизат, ту излизат, така че каквото и да са извадили от централната интелигентна система, са го скрили някъде на борда.
— Звучи ми приемливо — обади се Асмал, другият ясакански командир, който до този момент се справяше фантастично добре с играта „Тетрис“.
— Много добре! — отсече Болфас. — Ще претърсим кораба от носа до кила. Трябва да намерим тези части или никога няма да успеем да върнем Нети на нейната планета! Всъщност както стоят нещата и до Ясака ще видим зор да се замъкнем!
— Мисля, че ще се справим, капитане! — обади се Родден, навигационният инженер. — Намираме се в зона Сириус Е-О 3278, в района Проксима-Бетрил на Вътрешната галактика. Главата си режа, че ще ни закарам у дома веднага щом Асмал поеме ръчното управление на енергията на кораба!
Асмал кимна.
— В момента контролирам достатъчно функции, за да направя маневрата. Но ще пътуваме доста дълго — поне няколко часа.
И така, великият Звезден кораб „Титаник“ обърна огромното си туловище сред обкичения със звезди космически мрак и мудно се повлече към планетата Ясака.
XX.
Търсенето на липсващите части от корабния мозък се оказа по-трудно от всички очаквания. Това се дължеше главно на корабните роботи, които започваха да се държат все по-ексцентрично. Портоботите халюцинираха — отваряха вратите пред несъществуващи домашни любимци на пътници от Първа класа и се опитваха да очароват кошчетата за боклук. Пиколоботите пък изпаднаха в траен упадък — бяха си навили на пръста, че единственият начин да се избегне краят на цивилизацията, както го разбираха, беше да се ядат по-малко белтъчини. Чистоботите постоянно изскачаха от пода и пръскаха такива вълма прах, че човек да се
