препъне в тях.
Но най-големият проблем възникна в главния бар на кораба. Барботът бе уловен в някаква странна кибер-психо-примка въпреки факта, че сред шарените чаши и бутилки на рафта зад него съвсем ясно се виждаше част от мозъка на Титания.
— Дасърейсегичка! Ей с’я ш’доа… Сам’да сбъркам тоа коктейл и ейсясър… — барботът се люшкаше между чаровното заплитане на езика и войнственото пиянство.
— Просто ни дай онази киберчаст там, на рафта… — пробва се ефрейтор Голхолиуол. Но барботът го ухапа по носа.
— Оуу! — нададе вой ефрейтор Голхолиуол.
Всеки опит да се изкатерят на бара и да докопат обекта барботът посрещаше с учудваща демонстрация на сила и накрая миролюбивите ясаканци бяха принудени да отстъпят.
Когато постепенно се намериха всички липсващи части освен една, от планетата Ясака вече виждаха приближаващия „Титаник“.
Завръщането у дома беше най-любимото нещо в живота на надзирателя, откак се помнеше. Скоро щеше да си грее краката на жаркия огън в камината с халба „Старомодна бира“ в ръка, а семейството му щеше да търчи насам-натам около кухненската печка или да играе разни игри на верандата по залез.
Ето защо си свиркаше една доста жизнерадостна мелодийка, докато отваряше вратата на килията и светваше Дан, че вече е свободен човек.
Ако Дан беше по-музикален, щеше да разпознае в тази мелодийка не друго, а „Госпожицата от Армантие“ — френска песничка, популярна през Първата световна война. Причината, поради която надзирателят я знаеше, е донякъде свързана с контрабандата на френско шампанско на Блеронтин през споменатото в началото изкривяване във времето. Защото, да си кажем истината, надзирателят не беше друг, а Пилиуидлипилипитит, знаменитият контрабандист и водач на печално известната Банда на Пилиуидлипилипитит, една от най-неприятните прояви на организираната престъпност, избуяла след краха на ясаканската икономика. Пилиуидлипилипитит се беше предрешил като най-обикновен ефрейтор от ясаканската космическа флота с цел да разузнае из кораба „Титаник“ за евентуално оплячкосване по- нататък. Но това е друга история.
В мига, в който вече беше свободен, Дан притича по най-прекия път към Люси, която стоеше на капитанския мостик с Журналиста и Нети и наблюдаваше през илюминатора приближаващото се огромно кълбо.
— Люси! — прошепна той. — Може ли да отидем някъде да поговорим насаме?
— Не сега! — отговори му Люси. — Гледай! Не е ли това най-поразителната гледка, която си виждал някога?
— Напомня ми за твоите гърди — измърмори Журналиста. Дан успя да се сдържи и вместо да го пречука на място, сграбчи Люси за лакътя и я замъкна в другия край на мостика.
— Ти си му предложила! Той ми го каза! — Дан се опитваше гласът му да звучи по-скоро възмутено и обвинително, отколкото жално, но онова, което излизаше от гърлото му, отвсякъде си мязаше на хленчене.
— Дан! Беше просто момент на слабост…
— Защо с мен никога не си имала „моменти на слабост“? От тринайсет години…
— Какви, по дяволите, ми ги приказваш, Дан? Сексуалният ни живот е страхотен, не е ли така? — Люси направо беше бясна.
— Ами… мда… само дето… такова…
— Само дето си толкова ревнив, да му се не знае! Въобразяваш си, че търча след всеки мъж, който ми се стори привлекателен!
— Никога не съм казвал такова нещо! — както обикновено, Дан усещаше как разговорът се изнизва извън контрола му по спирала. Ала стана така, че бе спасен от ритуалното унижение поради забележителния и опасен обрат на събитията.
Болфас сочеше на Нети континентите и държавите на Ясака. Усещаше как сърцето му бие учестено — къде от гордост със собствения си свят, къде заради това, че Нети го беше хванала за лакътя и се блещеше до него в почуда и възхищение. Болфас аха-аха щеше да припадне на място. Усещаше аромата на прекрасното създание до себе си, усещаше нежното докосване на меките й длани върху ръката си и сърцето й, което туптеше до неговото. И почти не разбираше какво говори:
— А там, драга ми госпожице, виждате Океана на лятното измазване. Онова там е земята, известна като Финакерамика, о! А хей нататък, драга ми госпожице, ако извърнете очи, ще видите моята земя: Дърводелския остров. Прекрасна земя, населявана от благородни занаятчии и техници от най-висша класа. Или поне… така беше преди… — в гласа на Болфас като че ли се появи пукнатина. Нети го погледна — тъжни бръчки прорязваха неправилните му черти.
— Преди какво, капитан Болфас? — попита го тихо Нети.
— Ах, Нети, не искам да ви обременявам с проблемите на нашия свят — отговори галантният капитан.
— Бих искала да знам — Нети взе дланта на капитана в своите и я погали нежно и според мен добрият капитан щеше да припадне още там, на място, от едното удоволствие, ако някакво движение покрай периметъра на планетата не бе отвлякло вниманието му.
— Родден! Какво е това? — изведнъж Болфас се напрегна.
Навигационният инженер се взря в далечния ореол около Ясака. Вдигна бинокъла си и изненадано изохка:
— Блеронтинци!
Болфас грабна бинокъла. Да! Съвсем ясно виждаше цяла флотилия бойни кораби с блеронтински номера, но без всякакви други отличителни знаци. Ясно си личеше, че не са от официалната Блеронтинска космическа флота.
— Наемници! — смънка Асмал.
— Значи беда! — обади се Йелин.
— Бързо! — кресна Болфас. — Всички на оръжие! И изключете СеРе-то. Ще стреляме с истински боеприпаси!
Ясаканците зашумяха, скочиха и се затичаха към предварително определените позиции. Идеята да стрелят с истински оръжия вместо със Симулиращи Разрушителни заряди беше и ужасна, и вълнуваща. Да стреляш с истински муниции по външния корпус беше едно, но да стреляш на месо
Лицето на Болфас изведнъж помрачня и той се обърна към Нети:
— Нети! — рече той. — Страшно съжалявам, че трябва да го направя и се надявам, че ще ми простите, но за мое съжаление се налага да помоля вас и вашите приятели да се оттеглите в безопасни помещения, докато сме ангажирани с врага.
Докато Болфас говореше, блеронтинските наемници се примъкваха към кораба и вече го бяха обкръжили. Сигурно наброяваха към петдесет-шейсет ракети — типичният асортимент „от кол и въже“, преобразувани за военни цели. Подобни специални флотилии бяха обичайна гледка в този сектор на Галактиката. Главната причина беше рухването на икономическото сътрудничество между планетите и дестабилизацията на Интергалактическия съюз за сигурност.
Изведнъж един дрезгав глас прокънтя от високоговорителите:
— Това е официалната космическа флота на Блеронтинската застрахователна компания „Магна корпус“. Ние притежаваме лиценз и според Блеронтинския закон за уреждане на застраховките за загуби сме изпратени да ликвидираме остатъчните средства на строителна компания „Звездострой“, „Звезден кораб «Титаник» холдинг ООД“ и „Звездна светлина травъл инкорпорейтид“ въз основа на застрахователна таблица пара-6, подраздел 3. От името на гореспоменатата застрахователна компания ние реквизираме този кораб като наша законна собственост. Моля ви, напуснете тихо и прилично.
— Сноркопишковци! — кресна Болфас. Той знаеше как се борави със системите за свръзка на кораба и гласът му отекна из наемническите ракети толкова силно, че и в кораба дочуха ехото. — Ние построихме
